През годината често пишем за филмите от Стария континент от многото му фестивали, но рядко споменаваме Европейските филмови награди (ЕФН), които се стараят да обобщят и изявят тенденциите в кинопродукцията на Европа. Ежегодно отразяваме оскарите (2021, 2020, 2019, 2018, 2017), вглеждаме се във вкуса и справедливостта на американската Академия за филмово изкуство и наука, но не правим същото по отношение на Европейската филмова академия – а тя често, да не кажем винаги, борави с повече качество и разнообразие. Отчитаме това като грешка, която започваме да поправяме още днес, с настоящото обобщение на 35-ото издание на ЕФН. (Уточнение: препратките под заглавията в текста отвеждат до рецензиите на Българското кино общество, а с черно сме маркирали онези, за които тепърва ще пишем. Част от нашите заглавия се разминават с разпространителските – „Добрият началник“ vs. „Добрият шеф“ например или „Триъгълник на тъгата“ vs. „Идиотският триъгълник“, – защото гледаме филмите доста преди те да стигнат до България и се налага да решаваме в крачка как да ги назовем на български.)

ЕФА е основана малко преди края на Студената война по инициатива на творци като Бергман, Фелини, Менцел, Шаброл, Ангелопулос. Понастоящем членовете ѝ са над 4400, а една от задачите – да подбира кандидатите за ЕФН и да присъжда отличията на церемония в Берлин в нечетните години или в друг европейски град в четните. Избираемостта на един филм зависи от критерии като това дали е бил селектирани от международен фестивал и дали режисьорът му притежава европейски паспорт. Статуетката (изработена от лондонския бижутер Тео Фенел), която получават лауреатите, сега представлява взряна нагоре жена с източен силует и роба, осеяна със звезди. През 2022-ра за място на награждаването беше определен Рейкявик; категориите бяха 26 (сред тях – поради изискването филмите да са с премиера между 1 юни предната година и 31 май текущата и поради пандемичните неуредици с датите на фестивалите през 2021-ва – попаднаха заглавия от две издания на Кан); Русия беше изключена заради нахлуването си в Украйна.

„Съвсем като оскарите, само дето всички филми са чуждоезични“ – церемонията по връчването на ЕФН 2022 се проведе на 10 декември в шеговито настроение и на вълнуващо много езици. Може би най-очарователният елемент от сценария ѝ беше, че номинираните от всяка категория бяха анонсирани от видео, в което група „обикновени хора“ (зрители, а не кинаджии, спецове или звезди) въвеждат съответните филми и кратичко го обсъждат. Друга характерна особеност – колко много от наградените не бяха подготвили благодарствени думи и импровизираха хаотично. Мария Бакалова беше поканена да обяви отличения в категория „Пълнометражна анимация“ и с това българското участие практически се изчерпа. В течение на тържествената вечер – предавана на живо онлайн – бяха съобщени и петте номинирани за наградата на европейската публика LUX, за която сме поканени да гласуваме до 12 юни 2023 г.: „Алкарас“ на каталонката Карла Симон, „Близо“ на Люкас Донт (Белгия), „Блуждаещ огън“ на Жоао Педро Родригеш (Португалия), „Знойни дни“ на Емин Алпер (Турция) и „Триъгълник на тъгата“ на Рубен Йостлунд (Швеция).

Осемдесетгодишната актриса, режисьорка и сценаристка Маргарете фон Трота („Оловно време“, „Роза Люксембург“, „Хана Арент“) получи един от трите почетни приза – този за кариера в киното. За 35 години – както отбеляза тя от сцената – това е едва третата награда за цялостно творчество, отредена на режисьорка (първите две са за Марта Месарош и Аниес Варда). Ние пък ще отбележим, че за същия период от време тя е и само осмата, с която се удостоява жена (за първите две десетилетия от съществуването на ЕФН въпросната чест е оказана само на актрисата Жана Моро и чак напоследък статуквото взе леко да се разчупва). Другите два почетни приза бяха връчени леко парадоксално на Марко Белокио („харесва ми на стари години да получа награда за новаторство в разказването“) и на Елия Сюлейман (за „европейско постижение в световното кино“) – сърдечно обичаме и двамата, но нито роденият през 1939 г. класик Белокио е най-свежият глас в днешния европейски хор, нито умните, болезнени палестински сюжети на Сюлейман са най-представителните за Европа.

Големият победител на 10 декември – и голямото разочарование след очакването за смайваща европейска многоликост – се оказа „Триъгълник на тъгата“, триделен опит на тема „фриволния свят на богатите“. Създадено от галеник на една от най-заможните държави в Европа и на най-влиятелния фестивал за всички времена и представено в един от най-скъпите градове на планетата, произведението има контекст, който смущаващо прилича на контекста на героите му, уж осмени. „Триъгълник“ получи четири от петте главни награди: за филм, режисура, сценарий и актьор. В първата категория той се състезаваше с „Алкарас“ (извезан от натуршчици разказ за края на малка общност, обезсмислена от индустриализацията и глобализацията), „Близо“ (деликатна история за убийствената тежест, която предразсъдъците на възрастните добиват в отношенията на децата), „Свещеният паяк“ на родения в Иран и живеещ в Дания Али Абаси (журналистка разследва сериен убиец в Машхад, а с него – и проблемите на страната си) и „Корсаж“ на австрийката Мари Кройцер (нов поглед към императрица Сиси, някак сходен по бунтовна идея с направеното от София Копола в „Мария Антоанета“). С изключение на „Алкарас“ („Златна мечка“ от последното „Берлинале“), всички номинирани в късия списък за „европейски филм на годината“ идваха с трофеи от Кан 2022: „Златната палма“ („Триъгълник“), гран при („Близо“), най-добра актриса в големия конкурс (Зар Амир Ебрахими за „Свещеният паяк“) и най-добра актриса в раздела „Особен поглед“ (Вики Крипс за „Корсаж“). Което, да си признаем, също е доста монотонно.

Малко отстъпление: петте номинирани за „европейски филм на годината“ бяха избрани от дълъг списък с 35 заглавия, а сред 30-те шкартирани остана повечето от разнообразието на тазгодишните ЕФН: „Пророчески сънища“ (Berdreymi/Beautiful Beings) на Гвудмундур Арнар Гвудмундсон, „Момичета, момичета, момичета“ на Али Хаапасало, „Дупката“ на Микеланджело Фрамартино, „Повече отвсякога“ на Емили Атеф (също с Вики Крипс, също от „Особен поглед“ 2022), „Добичета“ на Родриго Сорогойен, „Тори и Локита“ на братята Дарден, „Осемте планини“ на Феликс ван Хрунинген, „Страхиня Банович“ на Стефан Арсениевич, „Жените наистина плачат“ на Весела Казакова и Мина Милева...

В категорията за режисура Йостлунд („Триъгълникът“) отново беше предпочетен пред Донт („Близо“), Кройцер („Корсаж“), Абаси („Свещеният паяк“), както и пред Алис Диоп („Сент Омер“, увлекателна нова интерпретация на мита за Медея; „Сребърен лъв“ от Венеция) и Йежи Сколимовски („Ио“ разказ за перипетиите на „пенсионирано“ цирково магаренце; награда на журито в Кан 2022). Очаквано, защото през последното десетилетие всички, получили достатъчно гласове за европейски филм на годината, вземат и наградата за режисура: Ясмила Жбанич с „Quo vadis, Аида?“, Томас Винтерберг с „Още по едно“, Йоргос Лантимос с „Фаворитката“, Марен Аде с „Тони Ердман“, Павел Павликовски със „Студена война“ (2018) и с „Ида“ (2014), Паоло Сорентино с „Младост“ (2015) и с „Великата красота“ (2013)... и пак Йостлунд, но с „Квадратът“ (2017).

В първата част на „Триъгълник на тъгата“ „научаваме“, че красивите популярни хора могат да са ужасно скучни и плитки; във втората се качваме на една от яхтите на Онасис, за да видим колко нелепи са богаташите; в третата корабокрушираме на самотен остров, където ни се показва, че и бедните не са цвете за мирисане. Всичко споменато (ако вече не е очевидно за повечето от зрителите) се разкрива по доста простичък, повторителен и развлачен начин, стоящ примитивно на фона на ситуирани в подобени обстоятелства истории от последните години: вж. нашумелия „Паразити“ на Пон Джун-хо или необикновения, коварен „Азор“ на Андреас Фонтана, който си остана само с фестивалната слава, или дори все още течащия по телевизията сериал „Белият лотос“. Въпреки претенцията си за сатира „Триъгълникът“ играе по-скоро в лигата, където смешното идва от загуба на телесен контрол и не си усложнява живота с комплексни тези, но въпреки това Академията намери сценария му за по-състоятелен от много по-рискованите и работени „Алкарас“, „Близо“, „Свещеният паяк“ и „Белфаст“ (майсторския черно-бял мемоар на Кенет Брана, който поне взе поощренията за костюми и декори).

Хърватинът Златко Борич във второстепенната роля на руски олигарх в „Триъгълник на тъгата“ е органичен и симпатичен, но и далеч от препятствията, пред които са се изправили всички други в раздела за актьорско майсторство: вълшебното момче Еден Дамбрин, което прави чудеса в „Близо“, многопластовият Пол Мескал от „След слънце“ на Шарлот Уелс, трагичният Пиерфранческо Фавино в „Носталгия“ на Марио Мартоне и стоикът Елиот Кросет Хове в „Божия земя“ на Хлинур Палмасон. И въпреки това наградата беше дадена на Борич. Тази за женска роля получи Вики Крипс за „Корсаж“ („посвещавам я на всички жени по света, които имат нужда да бъдат чути и видени“) – още един сюжет, макар и по-оригинален, за европейски богаташи... Безспорно блестящата Крипс беше предпочетена на свой ред пред Зар Амир Ебрахими в „Свещеният паяк“, Леа Сейду в „Една хубава утрин“ на Мия Хансен-Льове, Пенелопе Крус в „Паралелни майки“ на Педро Алмодовар и Малтем Каптан в „Рабийе Курназ срещу Джордж У. Буш“ на Андреас Дрезен.

Сред една по-широка селекция от документални филми бяха отсети пет номинации: забележителният донбаски „Дом от отломки“ на датчанина Симон Леренг Вилмонт, ведрият „Филм от балкона“ на Павел Лозински, италианското приключение „Поход към Рим“ на Марк Казънс, „Банда момичета“ на Сузане Регина Мойрес (за една 14-годишна берлинска инфлуенсърка) и „Мариупол 2“ на литовеца Мантас Кведаравичус. Спечели последният. Кведравичус (1976–2022), документалист и доктор по социална антропология от Кеймбридж (с тема на дисертацията от опустошена Чечения), беше екзекутиран на 30 март т.г. и захвърлен на улицата от руските нашественици в Украйна, а материалът, заснет от него в обсадения Мариупол, беше организиран от партньорката му Хана Билоброва и монтажистката Дуня Сихов в „Мариупол 2“ и представен за първи път в Кан. На сцената в Рейкявик излезе дъщеря му Тея с кратко слово, в което изрази гордостта си от факта, че баща ѝ е загинал, докато е доставял лекарства на хората. Изпратиха я с овации на крака.

Ален Угето спечели наградата за пълнометражна анимация с чудесната стоп моушън история от собственото си семейство „Забранено за кучета и за италианци“ (реален предупредителен надпис от едни дори по-недружелюбни към мигрантите времена преди почти век). Конкуренти му бяха „Моят флирт с брака“ на живеещата в Щатите латвийка Сигне Баумане, „Грух“ на холандката Маша Халберстад, „Малкият Никола: какво чакаме, за да бъдем щастливи?“ (Амандин Фрьодон и Бенжамен Масубр) и „Съседите на моите съседи са и мои съседи“ (Ан-Лор Дафи и Лео Маршан). Европейска комедия на годината стана предвидимата, но солидно построена социална сатира „Добрият шеф“ („Опитахме се да направим сериозен филм, а я какво се получи“, пошегува се режисьорът Фернандо Леон де Араноа в Рейкявик) в съперничество с интелигентния и на места неистово смешен, но някак пренебрегван от премиерата си в Кан 2021 насам „Счупването“ на Катрин Корсини и нетърпимо клиширания „Тайно ченге“ на исландеца Ханес Тор Хатлдорсон... И тъй като в този абзац с дребни изключения сякаш се събраха някои от най-интересните творби, подбрани за ЕФН 2022, нека добавим тук и победителя в категорията за късометражки: 14-минутната анимация по реални спомени и разсъждения за първата половина на ХХ в. „Сексуалният живот на баба“ на Уршка Джукич и Емили Пижар (вдъхновението – от една любопитна документална книга на журналистката Милена Миклавчич).

За приза „Фипреси“ за европейско откритие се състезаваха силната полска „хип-хопера“ „Други хора“ на Александра Терпинска, „Памфир“ на украинеца Дмитро Сухолитки-Собчук (за който писахме много положително и много отрицателно) и четири изключително интересни филма за жени/момичета в сложни ситуации: документалният „Цензорка“ (известен още като „107 майки“ – предвоенен одески сюжет на словака Петер Керекеш), „Зоне“ на родената в Ирак и живееща в Австрия Курдвин Аюб, белгийският „Далва“ на Еманюел Нико и „Малко тяло“ на италианката Лаура Самани. Спечели „Малко тяло“ – приказно видение от Фриули в началото на миналия век, когато майката на мъртвородено потегля на път към място, където вярва, че то може да бъде съживено.

Номинации се правят само в част от категориите на ЕФН, а в останалите отличията се зачисляват без кратки и дълги списъци. В тези „останали“, за щастие, се появиха и по-различни заглавия от многократно повтаряните по-горе: „Кротко момиче“ на Колъм Бърейд (приз за операторско майсторство), „На Западния фронт нищо ново“ на Едвард Бергер по Ерих Мария Ремарк (най-добри визуални ефекти и прически и грим), „Животно“ на Сирил Дион (награда на младежката публика)...

С надеждата за повече пъстрота и по-малко конвенционалност на подборките в централните категории занапред, както и с упованието, че по съдържание Европейските филмови награди могат да спрат да приличат толкова на филиал на фестивала в Кан, оставаме в очакване на берлинското им издание през 2023 година.