ВЕНЕЦИЯ 2022: ЦЯЛАТА КРАСОТА И КРЪВОПРОЛИТИЕТО; СЕНТ ОМЕР


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2022: ЦЯЛАТА КРАСОТА И КРЪВОПРОЛИТИЕТО; СЕНТ ОМЕР

Присъждането на „Златен лъв“ на документалния филм „Цялата красота и кръвопролитието“ (САЩ) на Лора Пойтръс втрещи всички присъстващи на финалната вечер на фестивала. От изумление дори не се ръкопляскаше. Под сурдинка се отбеляза и фактът, че за трети пореден път (след Клоуи Джао за „Земя на номади“ и Одри Диуан за „Събитието“) „Златният лъв“ отива при нежния пол. На фона на това недоразумение още повече изпъкна второто по значение отличие – голямата награда „Сребърен лъв“ на игралния „Сент Омер“ (Франция) на Алис Диоп. Двата филма, освен че са правени от режисьорки, имат и други общи черти.

Лора Пойтръс е известна и като продуцентка, носителка е на „Оскар“ за най-добър документален филм за Citizenfour (2015). Тук тя се фокусира върху фотографката Нан ​​Голдин. След като прибягва до рехабилитация поради пристрастяване към опиати, причинено от лекарство, взимано за възпалена китка, Голдин създава кампания P.A.I.N – Prescription Addiction Intervention Now („Интервенция на пристрастяването с рецепта сега“) срещу известното семейство Саклер, собственици на фармацевтични компании. Те произвеждат и OxyContin – лекарство на основата на опиати, причинило жертви в САЩ. Голдин воюва срещу семейство Саклер и благодарение на нейната кампания опасното болкоуспокояващо е изтеглено от пазара.

Документалният филм, на който и Голдин е копродуцент, започва със събитие от 2018 г. в музея „Метрополитън“: семейство Саклер е основен спонсор и на изкуство, в MET има зала, една от най-известните и важни, кръстена на него. Подобно на много ултрамилиардери, Саклер също даряват на големите културни центрове, за да запазят репутацията си висока. Целта на P.A.I.N. е да бъдат премахнати дарителските плочи на семейството от институции като Лувъра, MET или „Гугенхайм“ и тези музеи да откажат парите на Саклер, спечелени според активисти чрез смъртта от злоупотреба с лекарства.

Разказът във филма, свързан с активизма, е документален телевизионен филм, журналистически репортаж. Другата част на филма е много по-интересна и естетически красива. Тя е почти изключително поверена на снимки и слайдове на Голдин. Тя е една от най-влиятелните и въздействащи фотографи за последните 40 години, показването на нейни снимки (особено взетите от монументалната „Балада за сексуалната зависимост“ или тези, изобразяващи трагедията на СПИН в Ню Йорк в края на 80-те) е очевидно по-завладяващо. Авторски поглед, болезнен и сив, но неповторим, към пулсиращия Ню Йорк между 70-те и 80-те години.

И в цялото това превъртане на изображения на екрана се вмъква делото, заведено от самата фотографка срещу семейство Саклер. В тази битка изкуството и действията за бойкот се объркват. Лора Пойтръс изследва ролята на Нан Голдин като творец и активист. Ако задълбочаването в нейната работа означава връщане към решаващ момент в САЩ, и в частност в Ню Йорк, филмът изглежда доста схоластичен.

Гледайки творбата, оставаш с впечатление, че целта е преди всичко да се разкаже историята на семейство Саклер, към която прилежно е добавено друго „парче“, свързано със собствения разказ на Нан ​​Голдин. Тя обяснява как са родени някои снимки (известните ѝ кадри с посинени очи, след като е била пребита и изоставена от „приятеля“ си) или разказва за своето приятелство с някои хора от нюйоркския ъндърграунд, за барове, гей клубове, невероятния и опустошен живот в моралната столица на Щатите, злоупотреба с наркотици, промискуитет, появата на СПИН.

Най-трогателната част е тази, свързана със семейството на Голдин, с нейните родители, като червена нишка остава любовта към самоубилата се сестра, която липсва много на Нан. Тези силни внушения изчезват пред лицето на новините, историята на една социална борба, представена чрез репортаж, но много далеч от това да бъде кино или да провокира емоции.

Филмът кръстосва последователно три времена: потиснатото и изстрадано десетилетие на 50-те и началото на 60-те (видени през трагичното семейство на фотографката), хаотичните и саморазрушителни години на 70-те и 80-те в Ню Йорк (където работата ѝ наистина се развива) и 2020 г., когато музеят „Mетрополитън“ премахва плочата на Саклер. Филмът остава доста ограничена творба, компилационна  и телевизионна, прекъсвана само от време на време от сътресения и болка благодарение на гласа зад кадър на Голдин. Двата „свята“, които филмът на Пойтръс преплита, не се смесват добре киноезиково, те са два различни момента от живота на една дама, днес на 69 години. Голдин вероятно иска с филма законно да оповести битката, която води с основаната от нея фондация.

Алис Диоп, подобно на Лора Пойтръс, е утвърдена документалистка – французойка от сенегалски произход. Сред предишните ѝ филми e „Към нежността”, който има „Сезар” (2017) за най-добър късометражен филм. Със „Сент Омер“ 43-годишната режисьорка прави своя игрален дебют, също по истинска история, разтърсила Франция през 2013 г.

Две жени от африкански произход са в Сент Омер, град в Северна Франция, в съд. Тече процес за детеубийство, особено омразен и следен от общественото мнение и медиите. Едната, Лоранс Коли, е обвиняемата, стои винаги права, другата - Рама, е седнала сред публиката и гледа. Тя възнамерява да направи от случая съвременна интерпретация на мита за Медея. Подсъдимата е чернокожа, както и младата парижанка, дошла да събере материал за следващата си книга. Обективът, който рамкира последователно обвиняемата, председателя на съда, адвокатите, писателката, увеличава със своята фиксираност мъчителната сила на диалозите. Те дълбаят в причините, тласнали младата майка да убие 15-месечната си дъщеря. И раздвижват паметта на 30-годишната писателка Рама, изплуват в съзнанието ѝ спомени и семейни напрежения. Дебатът в съда (изходът от процеса остава неизвестен) засяга много теми - мачизъм, расизъм, сблъсък на култури, лудост, чувство за справедливост, дори магьосничество. Има едно спокойствие, което придава директна сила на филма.

Лоранс разказва как е решила да убие дъщеря си, Рама се опитва да я разбере. Ето краят на френската мечта на една много млада имигрантка от Сенегал, израснала в семейство, в което нищо не ѝ е липсвало освен починалия ѝ преждевременно баща. Филм от приковани погледи и елегантни думи на културна французойка, каквато е Лоранс. Нейната личност е на обсебена митоманка, несигурна и способна непрекъснато да внушава съмнения за току-що изложените факти.

Сред публиката има и трето лице: майката, много внимателна към формата, в която се представя дъщерята Лоранс, към спокойствието, образованието и поведението ѝ. Може би по-малко я интересува същността на извършеното. Всяка сигурност се разпада, като се започне от тази на Рама и нейната вяра, че разказва правилно онова, което чува. Филмът е изграден върху поток от думи в съдебната зала, на преден план е неподвижна камера, няма информация, идваща отвън. Моменти, в които говорят образите и мълчанията. Несигурността и страданията на Рама променят завинаги ежедневието ѝ. Писателката, бременна в четвъртия месец, започва да се съмнява в сигурността на собственото си майчинство.

Диоп споменава и осъвременява мита за Медея. Ако морето приема мъничкото телце на момиченцето и го проектира към нов живот, детеубийцата демонстрира упорита непроницаемост за всякакви външни призиви, постоянно прегъната върху себе си и своя парализиращ дискомфорт.

Единствената проява на слабост са ръцете, отчаяно вкопчени в дървената преграда, изтъркана от времето и кой знае колко болка. Неописуема като тайнството на майчинството.

Режисьорката Алис Диоп се изправя срещу невъобразимото, поставя ни възможно най-близо до обвиняемата, за да изследва мистерията на нейните действия с голяма чувствителност и интелигентност.

Единствената дебютантка на конкурса във Венеция достави истинска изненада и наслада. И потвърди, че е по-смислено и успешно да се съсредоточиш върху една тема, отколкото да прескачаш от една на друга, без да ги задълбочиш, както прави американката Лора Пойнтръс.