„Носталгия“ на Марио Мартоне е една от по-тихите, фино скроени кинотворби в тазгодишната официална програма на фестивала в Кан. Както подсказва заглавието, филмът е медитативно ангажиран с въпроса за миналото и завръщането към него. Мартоне със спотаена прецизност изследва темата, дали носталгичният импулс да се възвърне всичко онова, което времето заличило, е нещо добро и разумно. Италианецът, макар че разпознава и възпява екзистенциалния смисъл на завръщането, дава все пак негативен отговор на този въпрос и разкрива със стоическа суровост цената, която човек трябва да плати, ако иска да изкупи вината за всичките си грехове в миналото. Това кара филмът на Мартоне да е своеобразно отчайващ и мизантропски в дълбочина, въпреки че режисьорът е изградил един многофасетен наратив с множество сложно, но и едва забележимо, преплитащи се мотиви, някои от които са третирани със завидна нежност, топлина и зрялост. Така например още в началото на „Носталгия“ (когато напусналият Неапол преди 40 години Феличе се завръща за пръв път, за да посети майка си) киноразказът напълно се отдава на това бавно, проницателно и грижливо да разнищва сложните отношения между двамата герои.

Времето, отделено от Мартоне за детайлното експониране на тяхната връзка изглежда меко казано „изгубено“ (особено, когато майката внезапно умира и филмът тръгва в изцяло друга посока), но пък въпросният разточителен подход кулминира в деликатно интимна и красива сцена, в която завърналият се, говорещ развален италиански син, къпе жената, която го е родила, в огромен бял леген като дете по време на кръщене. Подобни моменти не само уплътняват и усложняват смисловата тъкан на „Носталгия“, но и показват способността на режисьора, да предава на зрителя усещането за дълбочина с помощта на крайно скромни, ежедневни ситуации. Друг аналогичен момент е например, когато Феличе седи на маса с група хора от енорията на местния прогресивен, социално ангажиран и харизматичен свещеник Луиджи. Вече застаряващият мъж не само отдавна е заменил италианския с арабски, тъй като е щастливо женен в Кайро, но е приел и исляма, заради което дори не консумира алкохол. Докато потъва в оживения разговор, подсилващ ефекта на богатата неаполитанска трапеза, свещеникът му сипва чаша вино и Феличе, най-вероятно по стар и неизкореним навик, започва да пие. Такива почти ювелирно конструирани сцени внимателно разгръщат напрежението между християнската символика, разпръсната из филма (сцената с легена) и фактът, че главният герой е загърбил вярата си (една от много метафори за родното в кинотворбата).

Майсторството на Мартоне се състои в това, че е способен да навързва разхвърляните из сюжета подобни дълбоко иносказателни моменти в органична холистична картина, лъхаща на парадоксален „екзистенциален реализъм“, почти необяснимо улавящ убягващата текстура не само на носталгията (на сблъсъка между миналото и настоящето), но и на живота като цяло. Затова и когато сценарият изведнъж кривва в неочаквана посока – Феличе решава, че трябва да се срещне отново с най-близкия си приятел от детството, Орест, който вече е опасен престъпник – режисьорът не губи вниманието на зрителя. Вместо това, скачайки от една сюжетна линия на друга, Мартоне успява да изгради пълнокръвна репрезентация на живота и страстите на хората в Неапол и то съумява да го постигне през погледа на хибриден образ, който е и кореняк, и чужденец.

Едновременното обитаване на два свята обаче е и това, което накрая обрича Феличе. Както неговият стар и вече огорчен от живота приятел отбелязва, загърбвайки дома си, той се е сдобил с пари, жена, нова родина, нов език и дори нов бог, докато всички, които е оставил зад себе си, са изгнили. Затова и Орест от ресентимент заплашва Феличе със смърт, ако не се прибере в Кайро, въпреки че за това съществува и „практическа обосновка“, а именно, че „родоотстъпникът“ е бил свидетел на потулено убийство, извършено от бъдещия дребен мафиот, когато са били на 15. Само, че това е сякаш единствено претекст, който символно „замества“ основното престъпление на героя на Мартоне – това не просто да изоставиш мястото, от което си, но да се опиташ и да го забравиш.

Феличе от своя страна не разбира докрай защо приятелят му, а и всички останали в Неапол, искат той да си тръгне. Същият, опиянен от носталгия екзалтирано вярва, че може да заживее отново „у дома“ (при това с жена си), да помага в местната енория с обгрижването на проблемни деца и емигранти, и не на последно място – да се помири с Орест. За съжаление обаче Мартоне ясно показва, че последното е нереалистичният блян на вече твърде привилегирован човек, неспособен да се задоволи с настоящето, дори то да е било продукт на безброй компромиси. Затова и носталгията се разкрива като смъртоносна болест, която ако не бъде лекувана, ще превърне пациента в един от онези призраци от миналото, обсебили сърцето и въображението му.