Идеята за филм, съсредоточен върху историите на различни по възраст и нрав жени, които се чувстват изолирани или неразбрани от обществото – всяка по своя причина, – е чудесна и необходима на киното ни днес. Изпълнението ѝ обаче предполага насочване на вниманието върху теми, които често са пренебрегвани, снизходително избутвани встрани или тотално премълчавани, с точно калибриран баланс между дълбочина и деликатност, който “Жени извън употреба” – отличен с наградата на Община Варна на фестивала Златна роза (нищо че е сниман в Бургас) – очевидно търси, но не непременно постига в стоте си минути действие. 

Вторият режисьорски филм на Александър Косев по сценарий на Нели Димитрова (след сътрудничеството им в поетичния мост между поколенията „Петя на моята Петя” от 2021) бе показан за пръв път пред публика по-рано тази година по време на София Филм Фест, където и взе наградата за най-добър български филм. Езикът, с който творческият тандем работи, се отличава с изразена чувствителност към дълбоко лични човешки състояния и пристрастие към персонажи, изправени пред житейски или морален избор. И докато първият им общ проект анализираше недостатъците на системата и смисъла на личния бунт в контекста на своеобразен междупоколенчески „разговор”, този се съсредоточава изцяло върху вътрешния свят на съвременната жена в настоящето. Сюжетът поделя главната роля между четири привидно непознати една на друга героини, понесли собствен набор от обстоятелства към завръзката: утвърдената в лекарската си кариера, но самотна в личен план Нора (Албена Павлова); ръководещата група за подкрепа Ели (Елена Атанасова), оказала се бременна от своя най-добър приятел; лъвицата на юридическата арена Жулиета (Силвия Лулчева), останала без призвание и цел след пенсионирането си; и одухотворената художничка Ира (Александра Костова) с вгорчена от гинекологично заболяване младост, което звучи повече като доживотна присъда, отколкото като диагноза. 

Очевидно всяка от тези истории сама по себе си е достатъчна предпоставка за напрегнат емоционален разказ, а заедно те редят пъзел от взаимоотношения, житейски избори и последствия, който въпреки сложността си не натоварва „сглобяващия” го зрител дотолкова, че да загуби интереса му. Оттук обаче идва и въпросният дисбаланс: проблемите са дълбоки (някои повече от други) и очакваме разкопките по тях да разкрият повече пластове от характерите и мотивацията на героите, но след обещаваща първа копка разказът сякаш остава на повърхността, като маркира една тема и бърза да премине към следващата, без да се рови много-много в детайлите и душевността на действащите лица. За ендометриозата например разбираме само, че е болезнена и не се лекува с бременност. Между тези два факта и крайните решения, които страдащата от нея Ира взема за връзката и бъдещето си, стои вакуум, който дори убедителното изпълнение на Александра Костова (спечелила симпатиите ни още преди десет години с дебютната си роля в „Маймуна”) не може да запълни. 

Още по-фрапираща е дисхармонията в най-тежката от историите – тази на безнадеждно влюбената (и както се оказва – безнадеждно болна) Ели, която освен че е пренебрегната от бащата на бъдещото си бебе (Юлиан Вергов), е и принудена да направи съдбовен избор между своя живот и този на детето си. Тези разтърсващи обстоятелства са представени формално и от дистанция, принизявайки психологическия преход на героинята от тотален шок към отчаяние и примирение до няколко клиширани сцени, пропити с езика и динамиката на Hallmark продукция. Особено недостоверна (и да си го кажем – излишна) е размяната на декларативни реплики от типа „обичам те и бих направила живота ти рай, но вече е прекалено късно”, преди скока към финалната сцена, в която обектът на желание (Вергов, демонстриращ незаинтересованост през 90% от екранното си време) внезапно е прегърнал с две ръце идеята за родителство, сякаш това е била детската му мечта. 

Останалите две сюжетни линии – на пенсионираната адвокатка и самотната лекарка – отчасти изпълняват потенциала си, и то основно заради отличната игра на Силвия Лулчева и Албена Павлова. Дали благодарение на богатата си сценична биография, или на акцента върху интонацията и финия усет към структурата на диалога, който опитът им във филмовия дублаж е дисциплинирал, актрисите градят съответните си образи с лекота и органичност, която бързо спечелва зрителското доверие. Жулиета на Лулчева влиза в кадър силна и безкомпромисна, свикнала да поема контрола в работата и в семейния живот, но в развоя на действието несигурност, съмнения и страхове пропукват твърдия ѝ характер. Разклащането на нейната градена в продължение на десетилетия идентичност е обстоятелство, което би трябвало да провокира по-вглъбен анализ на образа ѝ, но за съжаление, такъв отсъства, ако не броим спорадичните изблици на раздразнение, които водят до (буквален) физически срив, но не и до някакво конкретно просветление. 

Героинята на Павлова – Нора, е неин контрапункт от гледна точка на това, че не изпитва необходимост да бъде определяна от професията си и привидно е открила вътрешен мир чрез йога и медитация. И въпреки това личният ѝ живот е обложен с „данък обществено мнение” само защото в очите на околните тя е необвързана жена, която очевидно може да просперира единствено в „стабилна” връзка. Затова малко напук на идеята, която светът има за нея, Нора започва афера с два пъти по-млад мъж, но след низ от предвидими препятствия развръзката и на тази история се губи в драматургична мъгла. 

Важно е да отбележим, че макар умишлено да са оставени на втори план, повечето от мъжките персонажи в „Жени извън употреба” не са представени в негативна конотация или като контраст на водещите героини. Те просто са толкова двуизмерни, че освен да отчете присъствието им и евентуално да загатне позициите им по някои от засегнатите проблеми, филмът няма интерес да се занимава повече с тях.  

Разнообразието от главни действащи лица прави сюжета увлекателен, но монтажът определено би спечелил от по-бавен ритъм. Публиката автоматично очаква в една паралелна на друго действие сцена – колкото и да е кратка тя – да има случка, а не просто илюстрация на смяна на интериора. 

Екстериорът вече е друга тема. Бургас и неговите забележителни гледки, уловени в различни състояния и моменти от камерата на Михаил Янакиев са атмосферата, в която филмът „диша” и заживява пълнокръвно като част от местната екосистема. Кеят, пристанището, чаровните улички и красиво осветените нощни сгради отказват да са просто декор и изземват ролята на пълноправни „действащи лица” в почти всяка външна сцена.

Музиката в „Жени извън употреба” има две символични значения – емоционален катализатор (и отдушник) на действието и условна пресечна „територия”, в която четирите истории се докосват, макар и само за момент. В съзвучие с разказа, воден от няколко гледни точки, общата тоналност е подсилена от деликатните многогласни композиции на Георги Стрезов, обличащи душевните състояния на героините в кратки, но въздействащи мелодии. В кресчендото на фабулата става така, че четирите жени се озовават в караоке бар по едно и също време, което дава повод на чуем емоционални изпълнения на обичани родни евъргрийни и да проследим всяка от тях по пътя към собственото ѝ прозрение за това как би изглеждало бъдещето. За жалост, така и не получаваме конкретни отговори, защото споделената развръзка отново е оставена на произвола на „субективната зрителска интерпретация”.   

Фокусът върху ставащото тук и сега и хвърлянето на светлина върху конфликтите (обществени и вътрешни), пред които е изправен съвременният човек, със сигурност са важни стъпки в правилната посока за българското кино. Остава единствено авторите да придобият смелостта и потенциала да доведат добрите си идеи докрай.