Какво пропускаме, отказвайки се от себе си? „Черното топче“ на режисьорското дуо Хавиер Калво и Хавиер Амброси е филм за избора между това да бъдеш автентичната версия на себе си или да станеш роб на конформизма, за да бъдеш приет от обществото. Пречупена през три паралелни истории в различни исторически периоди, тази дилема намира разрешението си в обичта, а не в лицемерието.

Филмът е вдъхновен от творчеството на испанския поет и драматург Федерико Гарсия Лорка, убит от националистите по време на Испанската гражданска война през 1936 година. Основен принос за сюжета на „Черното топче“ има недовършената му пиеса със същото име, която разказва за Карлос, заможен младеж, недопуснат в членство към престижното казино в Гранада поради сексуалната си ориентация. Това е единствената пиеса на Лорка, чийто протагонист е открито хомосексуален, а от нея са запазени само първите четири страници. Калво и Амброси се заемат с нелеката задача да изфантазират остатъка от съдържанието ѝ и да го обвържат с две други сюжетни линии, засягащи живота на гей мъже в миналото и настоящето.

Себастиан (Алваро Лафуенте Калво, по-известен с псевдонима Guitarricadelafuente) е тромпетист във военния оркестър на малко провинциално градче през 1937 година. Празничното посрещане на интернационалните бригади в подкрепа на войските на Франсиско Франко за секунди се превръща в клане и, единствен оцелял от цялото село, Себастиан е принуден да се присъедини към армията, неохотно заменяйки тромпета с пушка. Така среща Рафаел (Мигел Бернардо), пленен републикански войник, който предстои да бъде разпитан и вероятно екзекутиран. Между двамата мъже се формира специална връзка, нещо между любов и дълбоко взаимно разбиране, и Себастиан е изправен пред трагичен вътрешен конфликт – да бъде верен на себе си и на чувствата си, или да оцелее.

Междувременно в съвремието се запознаваме с Алберто (Карлос Гонзалез), историк и бивш драматург, който пише дисертацията си върху забравените ЛГБТ истории от миналото. Виждаме го за пръв път в Гърция, където усилено издирва стари музикални записи от началото на миналия век, в чиито текстове е загатнат гей или транс подтекст. По настояване на майка си, Алберто не познава дядо си и не знае нищо за неговия живот. Когато научава, че е починал, любопитството му го отвежда в отдалечена местност в Испания, а там го очаква изненадващо наследство.

„В тази страна има много любовни истории, заровени в пръстта“, казва фиктивното отражение на Лорка, самият той епизодичен герой в някои сцени. Това е и водещата теза на филма, а неговата цел – да обърне внимание на неразказаните гей сюжети в Испания от близкото и не толкова близкото минало. В пряко противоречие на твърдението, че ЛГБТ обществото е феномен на съвремието, Калво и Амброси напомнят, че множество исторически личности са имали хомосексуални романтични отношения и са експериментирали с джендър изразяването и идентичността. В друг момент героинята на Пенелопе Круз заявява: „Травестизмът е фантазия на възможността, а войната е обратното“, посочвайки унищожителните събития от миналия век като противоположност на любовта и свободата и виновници за мълчанието по тези въпроси.

Трудно е да се говори критично за толкова добре технически изпипан филм. Безупречна кинематография, удачен монтаж и инстинктивно усещане за ритъм почти без препъвания освен в заключителната част – „Черното топче“ е майсторски изградена продукция с мисъл към детайлите. Специално внимание заслужава музиката на Раул Рефрее, който създава звуков еквивалент на тримата главни герои (тромпет за Себастиан, пиано за Карлос и комбинация от двете за Алберто) и изкусно отразява емоционалната картина на всеки от тях в композициите си.

Черният и белият цвят са водещи в символната естетика на филма, като се започне от дизайна и костюмите и се стигне до образите, които консистентно присъстват на фон – снегът, светлината и тъмнината, морската шир, мрачните улички. Единствено Карлос носи бял костюм, докато прекосява мъжкия свят на Гранада през1932 година – изпъква сред моряци, работници, слуги и богаташи с искрящобялото си облекло, подчертаващо неговата различност. Топчетата, с които се гласува членството в казиното, също са черни и бели. В последната си среща Себастиан и Рафаел са решени в бяло, косо светнати с неутрална светлина, която кара дрехите им да сияят в тъмнината. Всичко това е продукт на съвместната работа на режисьорите, операторката Грис Хордана, дизайнера на продукцията Рожер Белес и техническия екип, които заедно създават хомогенна и въздействаща визия, акцентираща върху идеята на филма.

Докато Калво и Амброси ни убеждават, че ако скрием идентичността си, целият свят ще се срине и ние ще пропаднем в бездната, оставаме несигурни дали това наистина е темата на деня. Въпреки настойчивото противопоставяне на черното и бялото, не ни напуска усещането, че това по-скоро вреди и ограничава посланието на филма, отколкото да го обогатява. Резултатът е една красива, нежна, но стерилна куиър история, позната до болка и старомодна за 2026 година. Поставянето на ЛГБТ обществото в ролята на жертва за пореден път може и да докара част от публиката до сълзи на състрадание, но съчувствието не се равнява на приемане и затваря персонажите в рамките на тяхната сексуалност.

В този ред на мисли перфектното техническо изпълнение отстъпва пред липсата на оригинална, новаторска идея и в ретроспекция филми отпреди десет години като „Слугинята“ на Парк Чан-Уук, например, изследват много по-свежи куиър наративи. Това в никакъв случай не означава, че „Черното топче“ е слаб филм – универсалната му драма със сигурност го прави достъпен дори за публики, несвикнали да виждат еднополова любов на екрана, а метафорите му са достатъчно креативни, за да замаскират спорадичните клишета, които иначе биха отнели от стойността му. Докато някои хора все още твърдят, че „едно време такива работи нямаше“, има смисъл от филми като този, а междувременно на нас не ни остава нищо друго, освен да почакаме обществото да узрее за нещо ново.