Преди 2012-а Феликс ван Хрунинген постигна големия си световен пробив с „Краят на омагьосания кръг“ – наситена мелодрама за любов от пръв поглед, семейна трагедия и блуграс, в която искреност и булевардност се смесват по онзи необяснимо въздействащ начин, който създава култове. Съсценаристка тогава му беше неговата партньорка, актрисата Шарлот Вандермерс. В последвалото десетилетие Ван Хрунинген направи самостоятелно един по-малък, но състоятелен филм в родината си („Белжика“), както и един лъскав, но куховат американски проект („Чудесно момче“). На тазгодишния фестивал в Кан Ван Хрунинген и Вандермерс, отново като съавтори, представиха „Осемте планини“ – екранизация по едноименния бестселър на Паоло Кониети – и спечелиха наградата на журито, споделена с „Ио“ на Сколимовски. „За мен – каза режисьорката – това е епична история, разказана в дребни жестове.“
Любовници (обединени от страстта си по музиката и болното си дете), братя (впрегнати заедно в общо начинание), баща и син (оковани един за друг от две различни зависимости) – в предишните три филма на Ван Хрунинген имаше двойки от неразривно свързани хора, на които се налага да преодоляват житейски несгоди с пот и кръв. В „Осемте планини“ също има неразделно дуо – този път приятели от детинството, които, слава богу, не трябва да минават през кой знае колко драматични обстоятелства, за да се спасят (взаимно и поотделно). Едно лято Пиетро пристига с майка си в полите на Монте Роза, където се запознава с краварчето Бруно, единственото друго дете в околностите. Бруно веднага прекръщава гражданчето на своя диалект – Берио – и му става пръв другар. За следващата лятна ваканция Пиетро пак идва в Алпите, този път с двамата си родители. Таткото инженер завежда хлапетата да катерят ледник – Пиетро е по-кекав от Бруно и сякаш малко ревнува.
Следва 20-годишна раздяла. Когато двамата отново се срещат – вече с гъсти бради и дебели гласове, – се оказва, че таткото инженер, с когото Пиетро е отказал да разговаря в късното си юношество, редовно се е връщал в селцето на Бруно и заедно с него е кръстосвал околните чукари надлъж и нашир. Именно от Бруно Пиетро научава, че е наследил от баща си порутена къщичка на 2000 м височина. И с нея започва същинската част от приятелството: едно лято младите мъже се изключват от света, за да могат да възстановят къщата – успяват и тя става „тяхното“ място, където регулярно ще се виждат. Докато Бруно е доста наясно с желанията и с възможностите си („всички планинци на света сме един голям народ“), Пиетро все още витае – иска да стане писател и запрашва към Непал да се „търси“. От Непал се връща с източна притча: в центъра на всемира има една висока планина, а около нея – осем други плюс осем морета... кой ще опознае всемира по-добре – онзи, който преброди осемте планини и морета (разбирай: Пиетро), или онзи, който се изкатери на върха в средата (Бруно)?
Докато градежът на къщата е най-високият момент във филма и завладяващо показва как общото занимание намества душите на приятелите, непалската притча и още няколко разпръснати из повествованието фразьорски детайла откровено клонят към Паулу Коелю и „Яж, моли се и обичай“. Докато отсъствието на бащата убедително сплотява истинския и „придобития“ син, всеки от които се опитва да си възвърне чрез другия нещо от авторитетната фигура на инженера, женските фигури (майката и партньорките на Пиетро и Бруно) са банални и практически ненужни на екрана. Филмът е заснет в Италия и на италиански, като едно от любопитните, но добри решения е саундтракът да е с американско фолкзвучене (авторът му е шведът Даниел Нордгрен, „музикант, който живее в гората и пише песните си, докато ходи между дърветата“). Епичният елемент идва основно от камерата на Рубен Импенс и невъобразимо красивия планински пейзаж на Вале д'Аоста. Актьорите Лука Маринели и Алесандро Борги правят всичко, което е възможно, с материала, с който разполагат.
Решението Пиетро да намери нещо като дневникови записки от баща си е точно толкова работещо (и не), колкото решението на сценаристите на хиляди сапунки да вкарат случайно открито писмо, за да побутнат действието и да дообяснят нечии мотиви. Гласът зад кадър е понякога органично вписан в картината, а понякога, заради качеството на прозата, навява на мисли за твърде дълго литературно четене. Излизането на разказа през вратата на смъртта изглежда повече като отчаян прийом за задържане на вниманието и опит за „сериозен“ завършек, отколкото като реална необходимост на сюжета.
И все пак: тези атмосфери! И тази Италия на пикелите, котките, челниците и вълнените шапки! И ритъмът на растящата къща, и радостта от направеното със собствените ръце, и удоволствието да си млад и всичко да предстои... Ван Хрунинген и Вандермерс са създали филм, който съчетава вълнение и скука, оригиналност и кич, лъскава празнота и задушевна тишина и някак си не може да се приеме или отхвърли без дискомфорт.
