Някога децата съществуваха, за да наследят гените на човек, неговия морален кодекс и името му... Всичко това вече е отминало. Аз съм служител, аз съм наемател, нямам нищо, което да предам на сина си. Нямам занаят, на който да го науча, нямам ни най-малка представа с какво би се занимавал, когато порасне; правилата, които аз познавах, така или иначе вече няма да важат за него – той ще живее в друга вселена.
Мишел Уелбек, „Елементарните частици“
Когато приятелите са по-важни от родителите, любопитството избледнява, а агресията нараства.
Габор Мате и Гордън Нюфийлд, “Стойте до децата си!“
Пропастта между родители и деца в атомизирания неолиберален свят на прекъснати връзки между поколенията e описана от Уелбек; склонността на повлияни от връстници младежи да съставят и следват свои „стадни“ принципи е анализирана от Мате и Нюфийлд, а опасните последици от тези два процеса са визуализирани от тазгодишния носител на голямата награда „Златен леопард“ от Локарно „Не ти е тук мястото“ на румънския режисьор Флорин Шербан, сякаш заснет по кошмарното убийство на Младежкия хълм в Пловдив от това лято. След полемичната съдебна драма сблъсък на контрастни ценности "Фиорд" на Кристиян Мунджиу и горчиво-ироничната сатира за модерното робство "Дневникът на една камериерка" на Раду Жуде това е третият много важен и навременен румънски филм тази година – не само за нас и региона зaради буквалното отразяване на действителността, но и огледален за провала на междупоколенческата приемственост в Западния свят въобще.
На фона на спокоен фрагмент от иначе монументалната Трета симфония на Малер за сътворението на света и мястото на човека в него камерата бавно обхожда румънския град Решица по здрач, празния му площад с фонтан, сивите, лишени от въображение социалистически постройки, вечерните трамваи, блуждаещите колоездачи. И без предупреждение и драматизъм се натъква на убийство, случило се като продължение на квартална свада, предизвикана от групичка младежи на велосипеди, които трошат с бухалки колите на една тясна уличка. Все така спокойно и плавно нощта преминава в ден, в чиято ранна утрин мъж на средна възраст намира след джогинг колата си вандализирана, преди да отиде на работа в болницата, която ръководи, и преди да му стоварят трупа от снощното убийство на оказва се, циганин, с прилежащите му усложнения. А енергичният му график го разминава с контузения му син, за да разбере в крайна сметка последен, че убиецът е в собствената му къща. Освобождавайки се от въпроса какво се е случило и съсредоточавайки се около „защо“-то на трагедията, оттук насетне филмът се разгръща като паралелен портрет на двамата поотделно – населяващи общо пространство, но различни светове; отдавна изпуснали шанса да се срещнат.
Бащата Мариус (Адриан Ванчича) е горд с кариерата си представител на източноевропейското поколение, образовано в дисциплината на тоталитарен режим и реализирано в свирепата конкурентна среда на последвалия див капитализъм. Надъхан и атлетичен, той лавира между професионални отговорности, родителски задължения на рационализирал самотата си вдовец и нелюбима любовница; от една страна, горд със статута и добрата си физическа и умствена форма, а от друга, недоволен от мързела и безпътието на сина си, който сякаш от нищо не се вълнува. Последното разбираме от дълъг разговор с приятел в кабинета му, решен в най-добрата минималистична традиция на румънската Нова вълна – сочен и естествен, все едно случайно подслушан диалог; бъбривост, която не просто задава социокултурен контекст и разказва, а внася емоционална динамика.
Синът (Теодор Бутанеску), когото от начало до край гледаме да се промъква и крие с изражение на изначално виновен за съществуването си, е от следващото поколение-продукт на прехода, отредено му предимно да консумира. Свит, самотен, инертен и затлъстял от седене пред компютъра, той води потаен живот в служба на бандата колоездачи, която единствена валидира съществуването му като достойно – разбираме го от срещата му с тартор, който го хвали за добре свършената работа в полза на обществото. Ксенофобският елемент е загатнат, без да е преекспониран – не е ясно дали става въпрос за надъхани в неонацизъм деца, които елиминират цигани като във видеоигра, или просто скучаещи издънки на новоизлюпената средна класа, бленуващи се като герои на всяка цена. А стикерите с надписи „Не ти е тук мястото“, които лепят по колите, на пръв поглед отправят открита заплаха към „различните“, докато всъщност са болезнен вик за нужда от принадлежност. Ключова е ненавистта като обединяващ фактор в отсъствието на човешка взаимност; празнота, просмукала и къщата на бащата и сина – просторна и обзаведена с вкус, без да се усеща като дом. По-скоро лъха на териториално разпределено обиталище, в което, докато единият се храни, другият седи прав до стената, а разговорите се свеждат до прагматични детайли. Дори в кулминационния им диалог, разкриващ безмилостната, неосъзната от малолетния престъпник чудовищност на деянието, погледите им не се срещат. Зейва бездна.
Много се говори за „бавното кино“ в последните години – по модната логика около „бавната храна“ и „бавното живеене” въобще – но как се постига то в смислена, свободна от претенция форма, без да се пъди зрителят от салона и да го оставя предварително травмиран за бъдещи срещи с „бавен филм“? Дали защото Флориан Шербан от години е педагог в създаденото от него и съмишленици училище по кино, „Не ти е мястото тук“ с почти тричасовото си времетраене, отмерен ритъм и драматургия, която разчита повече на дълбинно набюдение, отколкото на действие, е като учебник по постепенно и обстоятелствено потапяне в света на персонажите и средата, без това да предизвиква отегчение, а напротив – поглъща зрителското внимание. Така по естествен път и без налагане на тезисни внушения възникват въпроси с нееднозначни отговори относно родителските грешки и тийнейджърската безпътица дори в образована и необременена от лишения среда; за занемареното общуване и нормализираното отчуждение, за съвременния свят век след Малер, чиято симфония е пронизала целия саундтрак, но лайтмотивът ѝ за човешката ситуация звучи все по-тревожно на днешния фон. Финалът, в който доскоро гордият с гъвкавия си ум си Мариус се оказва на ръба на разума, е своеобразно предупреждение, че инерционното трупане на постижения губи смисъл, ако няма кой да поеме щафетата. А връзката с идващите след нас е скъсана и макар да не предлага решение за справяне с катастрофата, „Не ти е мястото тук“ на Флорин Шербан предоставя широко пространство за саморефлексия и осмисляне на проблема.
