Не е нужно да си кинокритик, за да направиш връзката между психологизиращата ги дълбочина, с която Миа Хансен-Льове дарява героите си, и нейната собствена биография. Може би най-леснооткроимото нещо, характеризиращо филмите на френската режисьорка, която е и автор на собствените си сценарии, е наличието на тънка нишка между частното и филмовото. Така например в „Рай“ главният герой дължи съществуването си на брат ѝ и неговото минало като ъндърграунд диджей в началото на 90-те; в „Островът на Бергман“ пък историята на двамата главни герои (режисьори) напомня любовната връзка между Хансен-Льове и Оливие Асаяс, приключила през 2017 г. В „Една хубава утрин” тя решава да пресъздаде особената ситуация, предвестила смъртта на собствения ѝ баща.

Подходът на режисьорката обаче далеч не може да се сведе до екстериоризация на травмиращо минало; да, когато става дума за трудни за преработване спомени, това си личи – героите тръпнат, препъват се, мълчат – но далеч по-интересно е за мен наличието на своеобразен воал на обективността. Така бих описала качествата на това дълбоко лично кино, което по парадоксален начин се оказва екстровертно: с безусловно хуманистичния си похват Хансен-Льове помества универсалното в съкровеното, без да издава собствените си терзания в процеса. Тъкмо този акт на доброволно отстъпление я отличава от до болка познатите ни автотерапевтични наративи, които доминират т.нар. „лични“ филми.

В меланхолично озаглавения „Една хубава утрин“ Хансен-Льове не може да избере по-добър сурогат за собственото си алтер его от сияещата Леа Сейду. С ролята си на Сандра Сейду за пореден път се доказва като може би най-забележителната френска актриса на своето поколение и шегата „Без Леа Сейду няма Кан“ намери поредния си сериозен израз в тазгодишната номинация за най-добра актриса на Европейските филмови награди. Сандра е самотна майка (вдовица) и работи като симултанен преводач – този елемент заземява иначе ефимерното ѝ присъствие в нещо конкретно, продуктивно и строго професионално. Тя е уважавана и очевидно добра в работата си; като майка тя е любопитна, грижовна и отдадена, без да прекалява. Но Сандра дължи баланса си не толкова на някаква недостижима проекция на идеалната работеща майка, а по-скоро на междинната позиция, която ѝ се налага да заеме.

Филмът ни запознава с нея в ключов момент на кръстопът между двама мъже. От една страна, вече възрастният ѝ баща (бивш професор по философия) трябва да постъпи в старчески дом заради напредващото невродегенеративно заболяване. По същото време Сандра случайно засича стар познат, Клеман (Мелвил Пупо), с когото започват тайна връзка. Това кръстосване на мъжки фигури може също да изглежда банално, но Хансен-Льове се е погрижила сценарият да се разгръща бавно, през малки, ежедневни случки, които поставят Сандра в емоционалния център на филма. С присъщата ѝ топлота Леа Сейду канализира сякаш цялата сила на света в една-единствена усмивка през сълзи. Макар и сравнително обрана, нейната Сандра се оказва единствената сплав между всички други герои; така нейната смиреност и скръбта ѝ в бъдеще предварително време задават изразните средства за всички останали. Точно затова тя държи да запази нещо свое, колкото и да е ирационално, а именно, връзката си с Клеман.

Погледнато отстрани, това е класическата история за изневяра, в която мъжът очевидно няма да предпочете любовницата пред съпругата си, следва страданието на „втората жена“, нейната необяснима заблуда, страдание, ревност… Но отново Хансен-Льове ни изненадва с една още по-предвидима, сурова, но и по някакъв особен начин успокояваща истина – желанията се менят, сексът и скръбта могат да споделят едно легло и утрешният ден не е задължително следствие от днешния. Големи уроци, опаковани като малки банализми: магията във филмите на френската режисьорка се състои в отказа да се откъсне от реалността за сметка на някаква абстрактна, добре оформена фикция. Световете ѝ, включително този на „Една хубава утрин“, са до болка истински и все пак някак си достатъчно далечни, за да можем да влезем и излезем, когато решим, че е време. Дарът на Миа Хансен-Льове е свободата да избираш: кога, къде и колко надълбоко да бръкнеш в зеещата рана на собственото си минало, преди да я превържеш с грижа и любов.