Хубавото скандинавско кино е като черен шоколад - горчи еднакво от край до край, без да обещава промяна на вкуса. Такъв е и „Последният викинг“ на режисьора Андерс Томас Йенсен. Главният герой Анкер (Николай Ли Кас) се завъща у дома, след като е излежал в затвора петнайсет години за обир на банка. Той открива, че брат му Манфред (Мадс Микелсен) е развил дисоциативно разстройство на личността и вярва, че е Джон Ленън. Последният е единственият, който знае къде е скрит сакът с откраднатите пари от Анкер, но не помни мястото. Двамата братя тръгват на пътешествие, белязано от по скандинавски абсурдни ситуации, болезнено емоционални моменти и епизоди на истинско умопомрачение. Пътешествието им завършва с преоткриването на силата на родовите връзки.

Ще запомните този филм просто защото той е твърде много неща в едно: негледаем за хора, възпитани в холивудски кич, трагичен почти в древногръцки смисъл - липсва само хор на оплаквачките, за да добави нюанс към тежкото действие – и някак шокиращо катартичен в самия му разрушителен край. Изненадващият заряд на развръзката чак леко плаши, но скандинавската притча, с която филмът започва и завършва, леко успокоява съмнението, че кръвта няма да спре да се лее, разбира се, в името на реда и политиката на включване, за да не остават не-приобщени някакви маргинализирани общности или, не дай си боже - индивиди! В скандинавския кюп всички са заедно и всички са равни още от времето на викингите.

Странно защо, филмът е окачествяван като „черна комедия“, но е далеч от такава, по-скоро е тежка семейна драма с някакви по нордически „комични“ епизоди (вероятно разбираеми за скандинависти познавачи), наситена с много насилие. Динамиката на действието в „Последният викинг“ напомня филмите на Тарантино, но пречупен през викингска призма. В повечето от героите дреме по един насилник, мотивиран от собствените си травми и егоизъм. Това е един ансамбъл от антигерои, всеки сам по себе си харизматичен и изключително разрушителен. Фабулата е брутален колаж от родова драма, локален пълпфикшън, пълна лудница, безкрайна депресия и последователно потискани емоции насред повтарящи се икейски интериори. „Последният викинг“ е поредният северноевропейски филм, в който някой посяга на социалния ред и разваля спокойствието на социума - филмът на Йенсен се нарежда директно сред подобни заглавия като - „Ловът“ (2012, реж. Томас Винтерберг); „Рицари на справедливостта“ (2020 г., реж. Андерс Томас Йенсен) и „Квадратът“ (2017 г., реж. Рубен Йостлунд).

Ленатата не просто използва северната подреденост като фон, но и я превръща в обект на ирония. Йенсен очевидно руши мита за нордическия ред - потопен в рационалност и социална съвършеност, като го прави чрез тънка подривна ирония. Реалността изглежда организирана, функционална и „както трябва“ - институции, жилищни пространства, социални роли, но точно в тази „чиста структура“ избухва хаосът. Персонажите живеят в общество с правила, структури и стерилност, но вътрешните им светове са обхванати от безредие. Там управляват травмата, вината и агресията, които във външния свят са стерилизирани и прибрани зад фасада от нормалност.

Това е една типично скандинавска тема, но тук е изведена до гротеска. Героите често се държат така, сякаш следват рецепта за „нормален живот“ - те са спокойни, действат рационално, оправдават най-крайните си постъпки с логика и морал, но точно това е едновременно налудно и страшно. „Последният викинг“ иронизира скандинавската идея, че дори варварството може да бъде административно йерархизирано. Черният хумор и прекомерното насилие не са само жанров ефект - те са метод за разбиване на илюзията, че редът води до хармония.

Колкото по-стерилна е средата, толкова по-изкривени изглеждат действията на героите в нея. Всичко е белязано от концепцията за северния минимализъм, но грешките на героите изпъкват като крещящ дефект. Самото заглавие на филма „Последният викинг“ носи сарказъм - викингът е символ на хаоса, насилието и първичността, но в модерната епоха неговите наследници са разположени в свят на процедури, социални норми, контрол и самоконтрол. Оказва се, че варварството не е изчезнало, а просто е облечено в цивилизована форма. Филмът иронизира мечтата на северноевропейските общества за ред, показвайки, че перфектната система не елиминира хаоса, тя просто го прави по-тих, по-учтив, но и по-опасен.

Йенсен се заиграва и с два от символите на „скандинавската идентичност“ - ABBA и IKEA, - може би най-разпознаваемите. Музиката на ABBA носи радост, поп хармония, оптимизъм и емоционална лекота, а IKEA са символ на функционалност и „демократичен“ дизайн. В „Последният викинг“ тези символи обаче не носят радост и утеха, те са поставени в контраст с насилие, лудост и социален разпад. Музиката на ABBA прозвучава като химн на отчаянието, а наивната поп естетика звучи иронично на фона на тежките сцени. Това е типично северноевропейски контрапункт: емоционалната лекота на веселата поп музика е само маска, която не може да скрие дисхармонията. Другият контрапункт е историята на бащата на един от героите, който е бил мениджър на фалирал магазин на IKEA, а това във филмовия скандинавски свят звучи почти като екзистенциален провал, не като професионален. IKEA е не просто търговска марка, а идеология - продуктите са разделени на модули, всичко има инструкции и всичко може да се сглоби с правилния винт. „Последният викинг“ обаче показва герои, които не могат да бъдат „сглобени“ отново. Инструкциите за подреден живот не работят, а травмата липсва в ръководството за употреба. Това е много силна ирония, защото човекът не е дефектен продукт от каталог. Филмът на Йенсен не се присмива грубо на тези глобални символи, а ги използва като културна рамка, в която хаосът изпъква още по-видимо. Колкото по-ярка е марката на „скандинавско щастие“, толкова по-плашещо изглежда „скандинавското нещастие“. Филмът се заиграва иронично с глобалните тотеми - от поп оптимизма на ABBA до функционалната утопия на IKEA, за да покаже колко крехка е представата за ред, щастие и поправимост.

Това, което прави „Последният викинг“ шедьовър, е, че не заема страна - не възхвалява реда и не романтизира хаоса. Той признава нещо по-тежко: няма ред без хаос, но и хаосът не може без ред. Редът без хаос се превръща в стерилна лъжа, а хаосът без ред се превръща в самоунищожение. Филмът на Томас Йенсен не го обяснява. Той го показва. Сериозното в това признание е не истината сама по себе си, а предупреждението, че не трябва да се прекалява. Нито с контрола. Нито със свободата. Нито с рационалността. Всичко извън мярката ражда чудовища - къде учтиви, къде брутални - няма значение. Хората винаги ще бъдат изкушавани от двете крайности - нуждата от структура и нуждата от разрушение. „Последният викинг“ е и честен до болка, защото признава, че и двете нужди живеят в нас и че всяко общество, което се преструва, че едното е излишно, лъже. В противен случай равновесието не би било възможно, а омагьосаният кръг е безкраен, за ужас на всички любители на реда и дисциплината.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.