Мат Деймън в Одисея (2026)

1.

"Одисея" (2026) гледах цели два пъти. В случая, правилото "гледай, за да имаш право да критикуваш" ми се струва обърнато наопаки - ако си отишъл да го гледаш, вече си загубил правото да говориш против. Особено, когато имаш сред приятелите си репутация на кино сноб. Има едно нещо, което бих разкритикувал, но то се отнася до претенциите, а не до съдържанието на филма. Семантично объркване е да се говори, че това е адаптация на „Одисея“. Самият Нолан неоснователно я нарича така. "Ран" на Куросава е адаптация, защото пренася историята на Крал Лир в Япония през 16-ти век. Нолан щеше да е направил  адаптация, ако беше снимал например филм за американски войник, който се връща от войната в Ирак, за да завари как жена му е превърнала дома им в хипи комуна, където наркодилъри малтретират техния син. Всяка нарочна промяна в контекста и персонажите подчертава, а не заличава оригиналната история. Нолан е направил обратното на адаптация, защото е снимал филм за някоя американска война след 11-ти септември, маскиран като “Одисея”. Вместо същността на “Одисея” да бъде трансплантирана на друго време и място, има друго време и място подпъхнати в “Одисея”. И понеже във втория случай това не се прави открито, дори не можем със сигурност да знаем кои промени и размествания са умишлени и кои са плод на некомпетентност. Твърдението, че филмът е адаптация, е защитна стратегия. Имиджовият похват на Борис Джонсън в политиката беше подобен - ако винаги се преструваш на неориентиран, хората няма как да знаят кога си наистина неориентиран.

2.

Оставяйки това настрана, безпринципният сноб трябва да каже няколко похвали. Първо, Кристофър Нолан видимо харесва материала, с който работи, дори да не го разбира като някой класически филолог. Същото не може да се каже за други скорошни "адаптации" на историческа тема, особено "Последният дуел" (2021) и "Наполеон" (2023) на Ридли Скот, които са изпълнени с най-елементарно презрение към хората и времето, за което се разказва. Те споделяха и една тъжна тенденция през последните години, която мнозина свързват с "woke" културата - снизходителното и ругателно отношение към миналото, което задължително се представя като безпросветно, кошмарно и нечовешко, за да внуши на зрителя признателност, че е живее в епохата след избирането на Барак Обама - будна и съзнателна за несправедливостите, призвана да поправи миналото. Тази тенденция е проникнала от сценария до нивото на киноезика, особено в цветовите решения и осветлението. Сравнете само ранните исторически епоси на Ридли Скот с последните му филми, които изразяват противоположно отношение към миналото - всичко е мрачно, синьо-сиво, потискащо. Напротив, Нолан е заснел някои нетипично ярки и топло осветени сцени, които дишат средиземноморска атмосфера. Кастинг решенията не бива да се бъркат със същински "woke". Това е (нео)консервативна история, която приема всички формални искания на левите, но накрая утвърждава белия човек като откривател на далечни земи и законодател на световния ред. Неслучайно Нолан заяви (според мен безхитростно), че се е вдъхновил от превода на Емили Уилсън, само за да получи после от нея изключително лоша оценка за филма. Тя (основателно) вижда в него праволинеен бял мъж, чието любопитство към екзотиката е искрено, но политически филмите му са фундаментално "десни", въпреки че нямат съзнателна политическа програма (а може би точно, защото нямат такава). "Одисея" е толкова woke, колкото и "Батман" - филмова поредица, която утвърждаваше героичното начало, дори когато е морално сиво, когато действа над закона и когато прави грешки. Същото послание от Нолан имаме и сега - всички предполагаеми грехове на белия мъж са факт. И все пак… все пак.

Брад Пит в Троя (2004)

3.

Някои казват, че “Одисея” е трябвало да бъде сериал, за да може да се разкаже подробно цялата история и да се отдели поне по един епизод на всяка песен. Не съм сигурен обаче, че 24 часа екранно време биха потушили недоволството, защото проблемите на филма не са количествени. Имам друго предложение. Мисля, че “Одисея” трябваше да бъде видеоигра. Режисирана, например, от Хидео Коджима, който е майстор-разказвач на епични истории за дълги пътувания, оцеляване и среща с необяснимото. Видеоиграта решава няколко проблема едновременно. Най-напред, така биха могли да се съчетаят реалистичните и приказните моменти, епичната кинематография и вниманието към детайлите, които уплътняват атмосферата. Това е Омировият похват, използван и в двете поеми - не само да скача от птичи поглед на крупен план и обратно, но и нарочно да забавя и забързва времето, за да окрупнява емоционално дадени моменти или да позволи едновременното случване на неща, които е невъзможно да се случат по едно време. Епическият разказ е разходка върху огромна картина, която разказвачът може да приближава и раздвижва, когато пожелае. Понякога в няколко строфи се разказва цялата семейна история на някой герой, който в следващия миг ще умре. Свят, в който всичко вече се е случило и продължава да се случва вечно. Напускането на всяка сцена е като събуждане от сън, който би искал да задържиш. Епосът не работи за модерните хора, ако не можем да съзерцаваме два стиха по-дълго от останалите. Това в “Одисея” липсва, камерата не може да се задържи малко по-дълго върху най-добре конструираните сцени, защото историята трябва да препуска напред. Във видеоигра бихме могли да се разходим из пещерата на Калипсо, да чуем водата на бликащите извори и пукането на огъня, да постоим за минута и да си представим как Одисей е прекарал там толкова години, преди сами да се наканим да я напуснем. Дори да не е разказана от първо лице като модерен роман, “Одисея” си има протагонист с доминираща гледна точка, което я прави по-подходяща за екшън RPG от “Илиада”. Подобни хибриди между игра и филм вече се правят, някои ги категоризират като интерактивни филми, а по-консервативните геймъри ги наричат саркастично "walking simulators". В последния такъв проект на Хидео Коджима участват известни актьори от ранга на Мадс Микелсен и Леа Сейду. Мисля, че историята на “Одисея” би била разказана по-достоверно от японец като Коджима - или някой друг, който храни уважение към западния класически канон, но не е толкова обременен от съвременния западен културен дискурс. Куросава има страхотни адаптации по Шекспир и Достоевски. Именно доколкото “Одисея” е "наша", ние трудно се въздържаме от това да търсим в нея отражение на себе си и своите проблеми, когато я интерпретираме. Може би единственият западен кинорежисьор (ако ще правим филм, а не видеоигра), който би бил фанатично акуратен по отношение на изворовия материал, е Робърт Егърс. Егърс е обратното на холивудския тренд, защото на свой ред той пък презира съвремието, намира го грозно за снимане и артистичната му идеология е посветена на възможно най-достоверна реконструкция на извора, при това именно по начина, по който са го виждали хората в миналото. И тъкмо заради това, на него никога нямаше да поверят такъв проект.

Преобразеният Саша Барън Коен

4.

Разбира се, сравнението с “Троя” (2004), по-известна като "Троя с Брад Пит". То е неизбежно, като сравнението на ерата Буш с ерата Тръмп. Бях на 7, когато гледах „Троя“ в лятното кино на морето. После дни наред имаше война на плажа в Слънчев бряг, а когато някой го прибираше майка му, другите момчета му викаха името, както Ахил вика Хектор, за да го провокират да се върне. Докато още се колебаех дали да гледам "Одисея", реших да си пусна отново "Троя" и да се уверя, че старите неща са по-хубави от новите, и така нататък. Времето не се върна назад. Филмът е ужасен по всички обективни показатели… освен физиката на Брад Пит… и ницшеанския му монолог "The gods envy us", изречен непосредствено преди да обладае пленницата си Бризеида… и единоборството между Брад Пит и Ерик Бана, с жестока хореография и без никаква музика…. и паметните реплики - "Is there no one else?!" (Ахил към троянската армия) и "Is this what you left me for!?" (Менелай към Елена, докато Парис бяга от боя с него в краката на брат си). Да, "Троя" е наистина вулгарна екранизация, със смешен обяснителен диалог, анахронични костюми и декори и никакви рисковани решения в кастинга. Но дори след като се разсеят облаците на носталгията по Буш ерата, можеш да доловиш защо и как този филм е станал култов и защо "Одисея" най-вероятно няма да стане. Това е една от не толкова тайните тайни на киното - че филмите работят повече като сънища, отколкото като литературни произведения. Това, което оцелява от съня, са винаги фрагменти. Култовият филм може да бъде изграден от няколко наистина запомнящи се сцени и реплики, съшити иначе с бели конци; един идеално кастнат актьор, който играе себе си; страхотна музика, която повдига посредствен сюжет… но никога, никога не работи като дисертационен труд. Няма култова класика, която да е почитана заради своята кохерентност и изчерпателност. "Одисея" нямаше да бъде толкова критикуван заради пропуските на важни епизоди от поемата,  ако имаше такива култови моменти, каквито помним от иначе по-посредствено продуцираната "Троя".  Както ми каза една сценаристка, моята приятелка Павла Котова: "Изобщо не са разпенили сапуна". Всичко е много сериозно, правено от много отговорни артисти за много взискателни зрители. В едно интервю Нолан каза, че съвременната публика няма да приеме великия герой, ако той не се извинява за величието си. Не знам дали е така, но определено живеем в епоха, в която блокбъстърите трябва да се извиняват, че са блокбъстъри. Нолан е дестилирал всичко най-мрачно от екшъните на Буш ерата - цинизмът, параноята, травмата и изкуплението. И, парадоксално, е направил много по-християнски и консервативен филм, отколкото реално се правеха тогава. Няма сапун, няма смях, няма секс. Защо изобщо е кастнат Мат Деймън? Той е добър актьор и има успешно изиграни роли на хитреци - като в “Талантливият мистър Рипли“ (1999) и в “От другата страна” (2006)- само че Нолан очевидно си е искал Мат Деймън от "Спасяването на редник Райън". Да, Одисей наистина е много изстрадал герой, но не всеки страдалец е Одисей. Това, което според мен е главното за Одисей и което не можах да видя за 180 минути е защо боговете толкова много го мразят. Може би истинска кастинг провокация щеше да бъде някой като Саша Барън Коен - особено ако искаш да изобразиш древен грък в постоянен конфликт с боговете, по-удачен избор е някой евреин с комедиен талант, който е еволюирал в по-сериозни роли с възрастта (освен това е станал вече и достатъчно мускулест). В този филм не са поети всъщност никакви рискове - не и там, където би било от реално значение. Сапунът не е докоснал водата.