БРУТАЛИСТЪТ

„Няма по-голям роб от онзи, който се счита за свободен, без да е такъв.“ С тази мисъл на Гьоте от романа „Сродства по избор“ Брейди Корбет ясно очертава концептуалното ядро на своя внушителен мизантропски епос – „Бруталистът“. Крилатата фраза е манифестно употребена в самото начало на филма, когато виждаме как Ласло Тот, реномиран унгарски архитект от еврейски произход, пристига в Ню Йорк на борда на кораб, пълен с европейски бежанци, преминали през ужасите на Втората световна война. Сцената е хаотична и ударна, като на преден план изпъква не само разтърсващият саундтрак на Даниел Блъмбърг (за който британецът взе „Оскар“), но и динамичната кинематография на Лол Кроули (оператора, на когото Корбет поверява всичките си досегашни режисьорски проекти). Камерата улавя екстатичния момент, в който Ласло и неговите спътници разбират, че са пристигнали в обетованата земя на либералните ценности – всички на борда трепетно се изкачват на палубата, напускайки мрачната вътрешност на кораба като сенки, екзалтирано възкръсващи от царството на мъртвите. Първото нещо, което зърва дрипавата тълпа, е величествената фигура на „Майката на изгнаниците“, по-известна като Статуята на Свободата. При вида на монумента всички започват неистово да ликуват, като че ли окрилени от емблематичния сонет на еврейската поетеса Ема Лазарус „Новият колос“, към който Корбет несъмнено препраща във въпросната сцена. В тази написана в края на XIX в. творба статуята е пламенно възпята като покровителка на „уморените и бедните“ – на „скупчените маси, жадуващи за въздух и свобода“. Именно като такава я вижда и Ласло, който в началото на филма е все още обнадежден, че Америка ще го посрещне като „роден син“, а не като неканен гостенин.

На нас обаче статуята ни се представя в друг, по-вулгарен ключ – фигурата ѝ се мярка трескаво на екрана, заснета с главата надолу така, че монументалният ѝ образ да изгуби утопичния си блясък. Като се вземе предвид, че току-що сме чули цитата от Гьоте, прочетен зад кадър от Ержебет, съпругата на Ласло, не е трудно да разберем какво Корбет се опитва да ни покаже – че Новият свят е вероятно точно толкова несправедлив, зъл и жесток, колкото Старият. Единствената разлика е, че синовете на американската мечта вярват, че са свободни, въпреки че не са, което, разбира се, ги превръща в нация от самозаблуждаващи се роби (и цинични робовладелци). Ласло няма да остане сляп за тази мръсна истина, но тя ще му се разкрие бавно и болезнено, в серия от разочарования и унижения, садистично поднесени от онези, които се представят за негови покровители.

Първо, той ще бъде разочарован от своя братовчед Атила – дребен търговец на мебели, който се установява преди войната в САЩ, жени се за католичка, покръства се и дори си сменя фамилията (от Молнар на Милър). Тоест става дума за човек, направил всичко възможно да заличи своя унгарско-еврейски произход вероятно от срам, самоомраза и/или конформизъм. Това създава напрежение между двамата мъже, тъй като Ласло няма никакъв интерес да се научи да живее като братовчед си – като средностатистически бял американец, разсъждаващ за света в термините на треторазряден маркетолог, повярвал на собствените си лозунги и празни фрази. От своя страна, Атила се отнася към далечния си роднина със странна смес от завист, неприязън и привличане. В една сцена на празнична интимност мъжът дори насилва Ласло да танцува с пияната му съпруга, като така Корбет намеква, че докато архитектът настоява да бъде евреин, той ще си остане нещо като екзотичен маргинал, чиято радикална другост е способна да събуди не само неприязън, но и еротично-садистични чувства у околните. Тъй като Атила не е в състояние да си признае и да се справи с амбивалентните си чувства, той намира претекст да изгони братовчед си на улицата. Това няма да е последният случай, в който Ласло бива използван и после отхвърлен, включително и в сексуално отношение, като в този смисъл „Бруталистът“ влиза в традицията на филми, проблематизиращи фетишизацията и експлоатацията на емигрантското тяло – „Катцелмахер“ (1969) на Райнер Мария Фасбиндер, „Нелегалната“ (1979) на Артуро Рипстейн, „Едем е на изток“ (2009) на Коста Гаврас и т.н.

След като бива изоставен от братовчед си, Ласло попада в ръцете на значително по-властен, егоцентричен и жесток човек – индустриалния магнат Харисън Лий Ван Бюрен, който наема унгарския архитект да проектира „модерен“ обществен център в памет на майка му, като в амбициозната сграда се предполага да има училище, библиотека, театър и параклис. За жалост, от момента, в който арогантният меценат се появява във филма, историята сякаш губи своя фокус и започва да се вие безцелно, превръщайки се в озадачаваща спирала от повтарящи се идеи и случки. Не е ясно например защо е нужно Ласло да бъде разочарован от Ван Бюрен цели три пъти, преди окончателно да скъса отношенията си с него. Подобен избор на практика лишава архитекта от цялото му достойнство, защото го показва като мазохистичен субект, който по-скоро утвърждава отвратителните антисемитски клишета, с които борави садистичният му патрон. Филмът се опитва някак вяло да ни убеди, че Ласло се подлага на подобни унижения, защото няма други професионални възможности. Все пак, след като Атила го отхвърля, виждаме как архитектът върши тежка физическа работа, изпаднал дотам да живее в нещо като католически център за временно настаняване, където (на всичкото отгоре) се друса редовно с хероин. Тази сърцераздирателна постановка обаче е абсурдна, от една страна, защото по-късно в историята Ласло отново „остава на улицата“, но този път безпроблемно си намира препитание като чертожник, а от друга, тъй като, както отбелязва арх. Анета Василева, „всички емигранти от „Баухаус“ в Щатите са радушно приети и оформят американската архитектурна култура за десетилетия“.

Цитатът разкрива един от другите крещящи проблеми на „Бруталистът“ – липсата на отговорност, която проектът неколкократно проявява спрямо историята. В своята унищожителна статия за филма арх. Василева се е постарала подробно и достъпно да обясни защо визията на Корбет (и на съсценаристката му Мона Фастволд) за „брутализма“ е несъстоятелна и нелепа. Тъй като не съм специалист, само ще отбележа, че по принцип отсъствието на историческа правдоподобност не е непременно естетически недостатък, когато става дума за фикционален разказ. Проблемът в случая е, че измислицата си позволява творчески да преиначава и доукрасява нещо твърде реално, болезнено и комплексно, а именно – наследството на Холокоста. Корбет на практика е загърбил автентичните свидетелства на толкова много хора, преживели концлагерите, за да може фриволно да си играе с абстрактната идея за „евреина“ като синоним на перфектната жертва. Точно от такава има нужда режисьорът не за да каже нещо дълбоко или важно за Холокоста, а за да утвърди собствения си мрачно-консервативен светоглед, че модерният Запад е ирационален, варварски и (дори) сатанински. Неслучайно в тавана на параклиса, който проектира Ласло, бива изсечен обърнат кръст, сугестивно препращащ към демистифицирания образ на Статуята на Свободата в началото на филма.

Като цяло сатанинското е устойчив мотив във всички продукции на Корбет, като това вероятно най-ясно си проличава в предходния му проект, „Vox Lux“ (2018), където в развръзката се разкрива, че главната героиня е направила сделка с дявола, за да стане известна певица. Въпросът е обаче какво общо има подобна консервативна, християнска идея с еврейското и съответно – защо Ласло ѝ посвещава (макар и само отчасти) монументалния си опус? Отговорът, поне според мен, е ясен – Корбет едва ли го интересуват историята и културата на евреите. Струва ми се по-скоро, че американецът е бил опиянен от възможността да изобличава злото и несправедливостта в света от позицията на „разпнатите“. Една от основните причини да мисля така се базира на факта, че в дебютния проект на Корбет, „Детството на един лидер“ (2015), също се появяват подобни религиозни мотиви, като там обаче той сякаш нарочно заобикаля и репресира антисемитската проблематика, въпреки че тя е ключов елемент от едноименната новела на Сартър, по която е направен филмът.

Всичко това ме кара дълбоко да се съмнявам в настоящите мотиви на американеца не защото не може да си е дал сметка, че някога е пренебрегнал една болезнена тема, а тъй като евреинът не се появява в творчеството му като фигура с дълбочина и релеф, а като инструментализиран образ, възпроизвеждащ идеи и позиции, които вече десет години занимават режисьора. На всичкото отгоре подобно небрежно отношение към историята и олицетворяващите я персонажи прави и ционистката нишка, прокарана тихомълком през наратива, крайно озадачаваща и двусмислена. Като много други неща във филма не става ясно дали Корбет критикува, или подкрепя израелския национализъм – амбивалентност, която едва ли би била такава ярка проява на съмнителен вкус, ако терористичният акт на „Хамас“ и последвалият геноцид в Газа не реактуализираха така жестоко онези травми, с които „Бруталистът“ проформа се нагърбва.

Продукцията притежава и немалко други слабости – драматургични пробойни, концептуални мъглявини и недоразвити персонажи (чернокожият приятел на Ласло например е потискащо плакатен образ). Същевременно не може да се отрече, че „тук има кино“, защото филмът е естетически издържан, но това се дължи най-вече на операторското майсторство и саундтрака. Те впрочем са винаги на високо ниво в работата на Корбет, като е добре да се отбележи, че преди да почине през 2019 г., култовият алтернативен музикант Скот Уокър сътрудничи на американеца в създаването на всичките му проекти. За жалост обаче, привлекателният стил и техническите качества на продукцията не успяват да компенсират съдържателно-структурните ѝ проблеми. Затова филмът наподобява лъскав, но неуспешен сурогат, опитващ се да репродуцира нихилистичния дух и авторската харизма на някои от знаковите заглавия, в които Корбет е участвал като актьор – “Забавни игри” (2007) на Михаел Ханеке и “Меланхолия” (2011) на Ларс фон Триер. В този смисъл “Бруталистът” е нещо като американизиран опит за европейски артхаус – хипстърска конфекция със завиден замах. Вероятно, ако Корбет не се беше захванал с големи теми като архитектурата и Холокоста, от които, меко казано, не разбира, проектът му щеше да е симпатична отвъдокеанска имитация на стойностно кино.