ФИЛМИTE НА 2021-ВА СПОРЕД НАС

ФИЛМИTE НА 2021-ВА СПОРЕД НАС

Стефан Гончаров: „Броячът на карти

Уилям Тел обикаля от град на град, играе покер, брои карти и печели колкото да поддържа своя крайно аскетичен и номадски начин на живот. Тих и отдръпнат е, изглежда сякаш стоически носи света на плещите си, но споделя екзистенциалистките си разсъждения само със своя дневник (и съответно със зрителя). В това отношение е като селския свещеник на Бресон (и Бернанос) или като пастора Ернст Толер от „Първа реформирана“ – вторичен филм, в който Пол Шрейдър „експонира“ всичките си авторитети, разчиствайки си съответно пътя за по-зрял и отчетливо „негов“ проект като „Броячът…“. Тел се отличава обаче от горепосочените „почти святи“ мъже с факта, че е бивш военен с тъмно/садистично минало. Той е тясно специализиран в изтезаването на хора, като при това е усвоил въпросния макабрен занаят в затвора „Абу Граиб“, който с времето се е превърнал в чудовищна емблема не само на провалите на американците в Ирак, но и на тъмната страна на всеки империалистичен проект (независимо колко привидно демократичен би могъл да е той). Заради участието си в зверствата Тел лежи десет години в затвора, което и го спасява – дава му стабилна рутина и време да чете, мисли и изкупва стореното. Там се научава да брои карти, трезво да вижда само цифри и ясни причинно-следствени връзки (като опитен кабалист) отвъд случайността и условностите. С това решава и да си вади смирено хляба, когато излиза на свобода. Покерът се превръща във форма на подвижничество и в метафора за едно мистично познание на света и хората (както Тел отбелязва, добрият играч вижда право в душата на човека пред него).      

Ако Шрейдър се спираше обаче до описанието на тази парадоксална святост, филмът щеше да е просто някаква особена, стерилна и не добре прикрита екзегеза. Това, което разчупва фината рамка на „Броячът...“, обаче е бруталният начин, по който аскетичният проект за изкупление на Тел се проваля и той разбира, че (само)контролът и знанието нито могат да преборят злото (в него и в другите), нито са в състояние да застанат на пътя на любовта (която накрая някак ирационално възтържествува). Шрейдър майсторски описва процеса на достигането до подобно травматично откровение – светът е абсурден и сме захвърлени в него не само за да се научим да успяваме и да се владеем, но и за да свикнем с провалите си и с прошката, която идва след тях. От тази гледна точка не знам дали това е най-добрият филм за 2021 г., но (за мен поне) със сигурност е най-дълбокият.

Нева Мичева: „Разговорът

За мен 2021-ва беше годината на фестивалите. След Кан, Карлови Вари, Сан Себастиан и Талин мога да кажа, че се нагледах на средняшко и лошо кино от известни автори с големи бюджети, а най-хубавите изненади най-често намирах сред дебютите и в нишите на по-непознати кинематографии или по-непрестижни жанрове. Мога да кажа също, че получих по-голямо удовлетворение от по-малките фестивали, насочени изключително към онази част от публиката, която се интересува от солидната програма, а не от червения килим. Сред любимците ми дотук са „Силата на кучето“ (великолепен въпреки свръхобяснителния финал), „Петрови в грипа“ (възхитителна творческа свобода насред несвободата), „Памет“ (смел поход в много лична посока), „Нууча“ (малка якутска история, разказана епично), „Да разтвориш юмруци“ (забележително човечен, главно с натуршчици), „Вовеки“ (малцина умеят да създават атмосфери като Палфи) и „Капитан Волконогов избяга“ (отдавна не бях гледала образцова антиутопия и не я очаквах от Русия). „Сватбата“ не ми легна на сърцето завинаги, но ме принуди да се върна към предходното творчество на Войчех Смажовски и то се оказа едно от най-вълнуващите ми кинопреживявания през 2021-ва. Но далеч над всички тази година намирам „Разговорът“ (Mass) на Фран Кранц – безстрашно хуманен, гениално изпълнен камерен филм за хоровото осмисляне и облекчаване на четири жестоки лични рани. Преживях го дълбоко и белязващо в салона; беше ми безкрайно трудно да пиша за него; бих го препоръчала на всички.

Савина Петкова: „Какво виждаме, когато погледнем към небето?

Филмът, който остана най-дълго време с мен, и то по най-пълноценен начин, с безброй нишки – наративни, символни, импресии – за раплитане, е грузинският „Какво виждаме, когато погледнем към небето?“ на Александре Коберидзе. Премиерата му се състоя като част от конкурсната програма на „Берлинале“, където спечели наградата на ФИПРЕССИ и впоследствие участва в още 18 фестивала през годината (включително и на варненския „Любовта е лудост“). Историята е проста: Лиза и Гиорги се срещат на едно кръстовище и се влюбват от пръв поглед, без дори да са се запознали. Преди обаче да могат да си разменят имената, камо ли да консумират тази любов, злата съдба се намесва особено коварно. По магически начин (но не и фантастичен) и двамата се събуждат преобразени в други хора. Оттук насетне историята се усложнява, удвоява и лъкатуши в своите 150 екранни минути. Развитието е бавно и протяжно като лятното време в самия филм и неговите дълги-дълги следобеди и Световното по футбол за фон. Мекият глас зад кадър сякаш разказва приказка след приказка, докато визуално филмът разчита преди всичко на своя реализъм, който граничи и с документална естетика. Макар да смятам, че 2021 г. беше изключително силна година, изобилна с впечатлили ме заглавия („Най-лошият човек на света“ от Йоаким Триер, „Силата на кучето“ от Джейн Кемпиън, „Броячът на карти“ на Шрейдър, „Титан“ и „Драйв май кар“ на Рюсуке Хамагучи), този на Коберидзе е единственият, който ме впечатли дългосрочно, без да съм го гледала на кино. През 2021 „Берлинале“ беше онлайн събитие, гледах двата часа и половина тиха любовна история на лаптопа си. Това е дипломният филм, с който режисьорът завършва немската киноакадемия DFFB. Всички тези фактори, взети заедно, по-лесно биха обяснили защо този филм не е запомнящ се и тъкмо затова „Какво виждаме, когато погледнем към небето?“ остава най-специалният за мен (която дава мило и драго за чупливи любовни драми) от тази киногодина.

Тодор Ковачев: „Островът на Бергман

Филмът, който ме развълнува най-много тази година и чувствата ми към него са още съвсем пресни, е „Островът на Бергман“ на младата режисьорка Миа Хансен-Льове (замислен във връзка с творческата резиденция в дома на Бергман на о. Форьо и заснет там). Това е филм във филма, направен без излишно преклонение и страхопочитание към Бергман, а повече с любов към киното, неговите митове и икони. И много точно дозирана ирония.

Една млада жена пише сценарий, измисля си филм и все повече потъва в бездната на отчуждението от себе си, от любимия, от творчеството, но все пак намира нишката между тях. В този красив филм киното е и сюжет, и герой. Форма на бягство от живота, но и едно от малкото неща, които помагат някак да се живее. Е, понякога и пречи, толкова е силно. Или ако цитираме Миа Хансен-Льове - един от семейните филми на Бергман всъщност е предизвикал повече разводи от изневярата.

Мариана Христова: „Северен вятър

В многотията от аудио-визуално съдържание, което предъвкаваме ежедневно (особено когато това ни е работата), големият въпрос е какво от това остава и се отлага в съзнанието. За един филм вече не е достатъчно да е просто „добър“ според качеството на компонентите му пооделно и взети заедно. Той трябва да е запомнящ се, а това насред океана от визуални атракциони е много, наистина много трудно. Когато гледах „Северен вятър“ (Русия, 2021, реж. Рената Литвинова) още в началото на годината (световната му премиера се състоя в рамките на последното онлайн издание на Международния филмов фестивал в Ротердам), вече знаех, че това ще е моят филм на 2021-ва. Единственият друг филм, който ми се стори толкова кинематографично въздействащ, е „Франс“ (Франция/Италия/Германия/Белгия, 2021, реж. Брюно Дюмон), най-вече заради саундтрака с божествена музика на Кристоф, която в контраст с точния портрет на циничната медийна среда, на чието пряко въздействие сме изложени всички, изгражда великолепна алегория за чутовната пустота на съвременното съществуване. „Северен вятър“ обаче остава по-пищният и по-засмукващ в света си филм, който съдържа толкова много детайли и паралелни светове, че може да бъде гледан многократно и всеки път да е различен, та дори по-вълнуващ. Част от очарованието му опитах да опиша във вече публикувания за него текст.

Освен че е визуално преживяване, филмът на Рената Литвинова ми се струва важен именно сега, защото показва алтернативна форма на #MeToo феминизма, в който жените не са жертви, а напротив – сами коват съдбата си, но и поемат отговорността за това, без да сочат виновни за неудачите си. Един неактивистки феминистки филм, който вероятно не се осъзнава като такъв, защото е попил същността на своята авторка, а тя не цели революция. „Северен вятър“ е израз на нейния раннопосочен и необуздан артистичен талант, който не може да бъде впрегнат в никакви естетически норми, камо ли в политически или обществени каузи. Той е изобретателна игра, в която се оглеждат светът и несъвършенствата му и която фантазира негов по-вълнуващ вариант.

 ТЕМА НА ФОКУС: ГОЛЕМИТЕ НАГРАДИ