Запей ми, о, музо, за оня режисьор многоопитен, който снима пищен летен блокбастър и накара всички да говорят за него, да четат, да се карат и да се вслушват в оракулите, пардон класическите филолози, преводачите и класицистите. Смъртните научиха какво са „ностос“, „хюбрис“ и „ксения“, по-любопитните даже разбраха „Итаките що значат“. Не е ли чудесно, че лятото на 2026 година, освен със Световното по футбол, ще остане със засилен интерес към едно от най-влиятелните епически произведения, достигнали до наши дни и с разгорещени разговори за интерпретации, преводи и творчески избори. Чудесно е, че обсъждахме сюжети, герои, дизайн на кораби и доспехи. Може би не толкова добре е, че през времето, прекарано в препълнения киносалон, не спираме да спорим с това, което гледаме. И то поражда далеч по-сериозни въпроси от това защо героите на филма плават на викингски дракари,вместо на гръцки пентаконтери.

Едва ли има зрител, който очаква стриктен пренос на 12-те хиляди стиха на „Одисея“ на екран, но в трите часа припряно и задъхано разказване на моменти се чувстваме клаустрофобно – като натъпкани в корема на изкусно построения троянски кон. Нолан като че ли третира историята, която всички знаем от деца, като супермаркет, от който методично е избрал безмесните, обезмаслени, безглутенови, неалкохолни и разредени алтернативи на хранителните продукти, за да изгради един наратив, изпълнен с автоцитати и препратки към мотиви, които вече сме видели дали в „Опенхаймер“, дали в „Генезис“, „Черния рицар“ и „Мементо“.
Право на автора е да изменя фабулата, да не следва стриктно литературния първообраз, но не спираме да се питаме защо точно с „Одисея“ Нолан е решил да ни каже това, което ни казва. На любимите му теми за ненадеждността на паметта, пътуването във времето, потъването в илюзорното, вината и угризенията „Енеида“ би паснала също толкова добре. Одисей на Нолан не е ни най-малко хитър, лукав или изврътлив, не е любопитен, не е безскрупулен и труден за харесване. За поредното си екранно прибиране у дома симпатичният Мат Деймън можеше да се въплъти в послушния Еней – героя, подчинен на съдбата, дълга и принадлежността, онзи, който напуска пепелищата на Троя, понесъл на гръб баща си – миналото, и повел за ръка държи сина си – бъдещето. Ясно е, че на Нолан му е интересен мъжът, измислил нещо гениално или вероломно хитро, което слага край на войната, но същевременно носи гибел на света, който познаваме, и вижда в Одисей някакъв Опенхаймер от бронзовата епоха, но това вече го е снимал и сега гледаме поредния унищожител на светове, изтерзан от спомени и философски въпроси.

Нолановото Средиземноморие и прибиране у дома е мъка до мъката, газене през мизерия и беднотия, без диваци, чародейки, свирепи същества и любезни домакини, няма изкушения, няма сласт, магия или обещания за безсмъртие, даже песента на сирените е по-скоро изтезание, отколкото сладостен копнеж и съкровена съблазън. На Калипсо, слята с лотофагите в един образ, се пада да е фригидна психотерапевтка, която изпраща героя на самоделния му сал с нюейдж послания, звучащи като извадени от късметче за кафе. Чарлийз Терон, облечена в раздърпани парцали, е само един пример за натрапчивото присъствие на свръхупотребени холивудски знаменитости, пъхнати в главни, поддържащи и епизодични роли. Съблечената от божествен статус и доведена до Одисеев вътрешен глас Атина/Зендая е като прескочила от „Дюн“. В рекламите на предстоящи заглавия в киносалона преди прожекцията мяркаме поне по веднъж останалите герои: Ан Хатауей очевидно се е разбързала да участва във всичко възможно, преди да излезе в отпуск по майчинство. Неизменно озадаченият къде е попаднал Том Холанд е идеален като Телемах, който и в оригинала си е дразнещ персонаж, търсещ мястото си в света на големите.

Колкото до решението Лупита Нионго да е Хубавата Елена, въпросът не е толкова защо тъкмо тя, а защо изобщо – мимолетната ѝ поява не допринася за развитието на действието, същевременно повдига куп въпроси: защо една и съща актриса играе и Елена, и Клитемнестра например. ХубаваТА Елена може да е само една, не може да има клонинг и ако лицето ѝ изпраща на вода хиляда кораба (според прочутата метафора на Кристофър Марлоу), излиза, че две еднакви най-красиви лица биха изпратили две хиляди кораба. Споменавам го, защото самият Нолан използва не само стиха на Марлоу, но и шегата на Айзък Азимов: „Колко лице от Елена е нужно, за да се задейства един кораб? Една хилядна лице“. Менелай във филма е обезобразил половината лице на Елена, ехидно предполагайки, че така тя би могла да изпрати само петстотин кораба. Но и двете появи на Нионго са излишни, понеже са разказани от Менелай и Агамемнон. „Тя – обяснява Агамемнон – ме примами, изкъпа, нахрани, а после закла“ – върви илюстрация как това е станало. И на други места има подобни тавтологии на текст и картина. Затова път свеждането на жените до лице (или част от лице) е показателно за отношението на Нолан към ярките женски персонажи на „Одисея“, редуцирани основно до асистентки на Мат Деймън.

Друг повод за разпалване на ожесточен спор беше новината, че нероденият като мъж Елиът Пейдж ще играе Ахил. Но всъщност в целия войната-помита-всичко-по-пътя-си патос на филма Ахил в подземното царство е озадачително пропуснат и го няма един от най-силните епизоди на „Одисея“, когато Ахил казва, че би предпочел да е слуга на някой бедняк, отколкото да властва над мъртвите, окъпан в безсмъртна слава. Кое бе, Нолане многоопитни, те накара да пренебрегнеш това и да съчиниш нефелния персонаж Синон, който веднъж играе незнаен воин, веднъж обвинява Одисей, че не го е предупредил за коня, и като цяло мрънка и въздиша в повече екранно време, отколкото зле замислената му роля може да напълни със смисъл?
Липсва и срещата на Одисей с майка му Антиклея – един от най-вълнуващите и трагични моменти в поемата, който при това върши страхотна работа да придаде плътност и текстура на образа на изтерзания, преследван от вина Одисей, когото Нолан търси: героят е шокиран да види майка си сред мъртвите и да си даде сметка, че докато е обсаждал Троя, майка му се е поболявала от мъка по него и е издъхнала с отворени очи. Когато сянката ѝ си тръгва, той на три пъти се опитва да я улови и прегърне. И това ако не е незаобиколимо! За какво ти е „Одисея“, като пренебрегваш някои от най-силните ѝ сцени?

Погрешно е с такава нагласа да се гледа която и да било авторска интерпретация, но говорим за един от основополагащите митове на европейската идентичност. А и като пренебрегнеш вътрешното движение и израстване на героя, като изтриеш всяка сложност и нюанс, всеки жив и силен образ – остава един сочен екшън, не по-лош или по-добър от всеки друг, който ще излезе на екран тази година. По-приказлив обаче. В „Одисея“ много се говори, много се декларира, много се обяснява: „Какво значи тронът е празен? Нима двайсет години не управлявам аз Итака, макар никой да не ми го признава“, тропа с краче Пенелопа Хатауей пред Телемах Холанд, който на свой ред, за ужас на част от публиката, се обръща към баща си с Dad. И проблемът далеч не е в съвременния език. Едва ли някой очаква героите да говорят в дактилни хекзаметри, проблемът е, че казват, вместо да показват, и в случаите, когато не ни поучават, коментират неща, които ние вече знаем. Най-комична е поантата с реплики като „Цивилизацията ни се разпада. Идват тъмни времена“ и „Бронзовата ни епоха приключва, редът се срива, артефактите ни ще бъдат затрити, писмеността ни също“ (цитирам по памет, смисълът е този). Накрая с известно облекчение изпращаме Одисей и Пенелопа да се пенсионират и да поемат на круиз в посока далечния запад като истински уестърн герои, приключили мисията си.

При Омир Одисей напива циклопа Полифем с неразредено вино – напитката за нецивилизованите, за варварите и онези, които са извън реда и приличието. Ние пък излизаме от киносалона с усещане, че са ни почерпили с безалкохолно вино, много популярна напоследък напитка, в която липсата на основни съставки се компенсира с високо съдържание на захар и изкуствени аромати.