Филмите за ползата от алкохола са далеч по-забавни от тези за вредата. Не че си позволяват пълния лукс да славословят пиенето, нямат такава свобода.

Но въздействието на алкохола ни дари с филми като „Ирония на съдбата, или честита баня“, поредицата, последвала „Особености на руския национален лов“, дори „Не тъгувай“ – който пее, пие". Докато употребата на наркотици ни снабди главно с екшъни относно процеса по разпространяване и снабдяване или с мелодрами за пропаднали хора, които не върви да се показват по Коледа.

Пиенето в датския „Още по едно“ се оказва нещо патриотично, по един или друг начин. Във филма четирима приятели учители, достатъчно смачкани от поста си, самотата или семействата, стигат до вакханалия, за да могат да си изпълняват отрадно именно служебните задължения. Държавата, светът, системата не могат повече да мотивират своите редници, те са ги демотивирали безотказно. Трудещите се не могат да функционират, без да поемат рискове или упойка. Не могат да си вършат работата, ако не плюят на всичко заради всичко. Когато пият в извънработно време не е проблем – ловуват риба пияни, падат във водата, връщат се окървавени в чужди къщи и децата им ги прибират. Най-много съпругите им да кажат, че тази маниакалност в пиенето е национална черта. Проблемът е, че те не могат да бъдат учители, без сами да се учат на волности, стигащи до глупост.

Решили да проверят съмнителна теория за вроден недостиг на алкохол във всеки човек и да поддържат 0.5 промила в кръвта си, те помагат и на себе си, и на своите ученици, натегачи или аутсайдери. За да се опитат да контролират тръпката от живота, която не се контролира.

Стимулирани от умерена алкохолна доза за отскок, четиримата учители започват да предават материала по нов начин. Историкът Мартин (внушителният Мадс Микелсен с кукленската си физиономия) си позволява да предаде своя жизнен опит, че животът е непредвидим. Колегата му, физкултурникът, под въздействието на алкохола катапултира най-смотания си ученик в голмайстор. Другият, който подготвя музикалния хор на училището, открива как да накара момчетата и момичетата да изпълняват патриотичните песни от душа, а не по задължение.

Колегите учители тук не са съвсем като хулиганстващите другари от „Приятели мои“. Те просто не виждат как иначе да си изпълняват дълга. Когато идва време за разпускане, четиримата са способни да се качат на маса и да пеят в бара, но когато са на работа – няма кой да им помогне. Освен алкохолът.

Не става дума само за учителския занаят, но и за семейния, житейския. Персонажите са зрели хора, поставящи на кантар социалното си и семейно положение, за да преобърнат възприятието си за света. Това е бунт. Подобно на учениците си, те не искат да са послушни. Бунтът на държавния чиновник обаче е предизвикан от самата държава и уредбите ѝ. Покорни и непокорни ученици застават на фронта с покорни и непокорни преподаватели – трябва им просто някоя искра, за да избухне всичко това, скрито с години от забрани или потушено с привилегии. Можеш да си вземеш живота в ръце и когато правиш глупости на 40 години, не само на 20. Не става дума единствено за кризата на средната възраст – криза е всяка възраст, добре окомплектована с изисквания, норми, регламенти.

Буквално преведен като „Пийване“ или „Пиене“, филмът на Томас Винтерберг е за живота като риск, не като рутина. Живота като шанс да правиш лудории, вместо да слушаш своя или чуждия разум. Живеенето като емоция и трепет.

Филмът започва като тийнейджърски, с ученическо пиянство на тур около езеро с каса бира. Катапултно се озоваваме в екип от четирима колеги учители, които дотолкова са улегнали, че не се чувстват живи и ефективни. Единият е подритнат от училищното и родителско настоятелство, че не мънка с достатъчно плам за индустриалната ера. Другите учители са с подобни недъзи, но искрено се опитват да обикнат работата си, невинаги успешно.

Докато младите буйстват около празници в алкохолно опиянение или поне няколко пъти седмично, по-амбициозните от тях дирят сметка на учителите – унили, смазани от сходни проблеми. Да жертваш за семейството и собствените си деца научна кариера, да се умориш да вдъхновяваш и мотивираш пълни аутсайдери, да накараш някого да пее, когато не успява да почувства връзката си с другите… Учителите във филма изпитват онази отговорност за всичко и всички, която е същностна за зрелия индивид. Но се опитват да я постигнат не чрез разума си. Разумът ги е направил послушни ученици на образователна система, вкарваща те в житейски улей, от който няма излизане. Затова те ще се тровят, ще ескалират, ще парадират или стоят в нелегалност – превратът е нужен. Системата е гнила, щом няма нужда от хора в екстаз. Предизвикан от каквото и да е.

Телепатично или терапевтично, „Още по едно“ избира своите четирима герои, както се избират осъдени на смърт. По невнятни причини един ще си развали и оправи семейството, друг ще спечели учениците си, трети ще спаси аутсайдерите в класа, четвърти – аутсайдерите в живота.

Главният герой Мартин е започнал живота си с танци и е продължил с обещаваща научна кариера и стипендия. Но е оставил всичко това заради съпругата и децата, които не му обръщат внимание, и заради парадокса на живота. Едно на екс и вероятността да загуби работата си го изправят не пред послушанието, а пред риска.

Добил изобретателност от окриляващата доза алкохол, той пита учениците си за кого биха гласували – парализиран, неверен на жена си мъж; алкохолик в депресия с наднормено тегло и три предишни загуби на избори; или момък, който уважава жените, обича животните и не пие. Тийнейджърите гласуват за последния, който се оказва Хитлер, пропадат Рузвелт и Хичкок. Колко знаково за всички нас е това и колко дълго време го осъзнаваме? На учениците си, които пият редовно и предано, Мартин пожелава да спечелят Втората световна война като Чърчил, а не да си пръснат мозъка като Хемингуей.

Хуморът от скандинавски тип в целия филм звучи универсално и парадоксално – улавяме подмолната ирония във всяка ситуация и герой, маскирана като депресия и провал, като рутина. Според режисьора финалният патологичен танц на Мартин е като в „Зорба гъркът“. Но докато там двамата заливащи се от смях герои бяха загубили всичко, тук с някои изключения всичко намирисва на хепиенд.

Водещият персонаж печели на емоционалния фронт, а в крайна сметка и на семейния, без да се отказва от алкохола. В това отношение „Още по едно“, с танцувалния финал, страшно прилича на много от българските филми, където героят в криза пие, пее и танцува.

На финалния танц, репетиран упорито от Мадс Микелсен (бивш танцьор), са правени множество дубли. В тази заключителна сцена животът крее между гротеската, фалша, пародията и искреността на отчаянието. Току под надеждата.

Филмът е посветен на Ида, дъщерята на режисьора, която той губи по време на снимките. Тя катастрофира, преди да успее да изпълни ролята на дъщеря на Мартин. „Още по едно“ е достатъчно кондензиран с енергии, които така и така не можем или не искаме да контролираме, но тази добавка превръща финалния танц в питие на екс. Изведнъж разбираме цялата дълбочина, скръб, тъга, отчаяние и кураж на самия филм, както и на живота ни. Всеки печели своята "световна война", губейки почти всичко.