С подобно закачливо заглавие осемкратно номинираният за „Оскар“ режисьор Пол Томас Андерсън дарява най-интимния си филм досега. Поначало „Лакрицова пица“ се наричала верига за грамофонни плочи в Южна Калифорния, но самият Андерсън споделя, че тези две съществителни, събрани едно с друго, го пренасят в детството, хващайки спецификата на въртящите се винилови плочи и отекващата любима музика. Така още със заглавието ни става ясно, че атмосферата е водеща в новия филм на режисьора, който е родом от Града на ангелите. Действието се развива през 70-те в долината Сан Фернандо (или както местните я наричат – Долината), където двама души – петнайсетгодишният Гари (Купър Хофман) и двайсет и пет годишната Алана (Алана Хаим), откриват любовта за първи път, във всичките ѝ абсурдни и болезнено романтични състояния.

Андерсън не крие, че е написал сценария с едно-единствено име наум и това е Алана Хаим. Алана е всъщност най-малката сестра във фолк-рок триото „Хаим“, които (заедно с Ести и Даниел) набират слава в последните десет години и вече имат немалко номинации за „Грами“. Андерсън винаги е бил обвързан с музикалната индустрия, тъй като името му стои под видеата на звезди като Фиона Епъл и „Рейдиохед“, като един от членовете на групата – Джони Грийнууд – е редовен композитор във филмите му. За Хаим специално Андерсън е заснел вече девет музикални видеа, някои от тях са си направо късометражни филми, изящно зърнисти на 35 мм лента, а дългите епизоди в тях хващат добре „вайба“ на младите артисти в Ел Ей. Всъщност Хаим и Андерсън споделят родното си място и муза – гореспомената „Долина“ – и не е изненадващо, че режисьорът решава да посвети още един от филмите си на любимия си роден град, след „Буги Нощи“, „Магнолия“ и Punch-Drunk Love.

За естетиката и тона на „Лакрицова пица“ режисьорът се вдъхновява от заглавия като „Щури времена в Риджмънт Хай“, „Почти известни“ и „Объркани и непокорни“ – самоуверено безпътни млади хора с непресъхваща жажда за живота и всичките му изненади. Важна част за развитието в новия филм на Андерсън е умението на героите да трансформират препятствията, които им попадат на пътя, и то с пренебрежително чаровна усмивка. Това, разбира се, не означава, че винаги успяват, но стремежът сякаш е нещото, което ги дефинира. Филмът е първата екранна изява на Алана, но същото важи и за Купър, когото хората ще разпознаят като сина на покойния Филип Сиймур Хофман. Тяхната синергия изпълва екрана във всички сцени, които споделят, а в тези, които ги разделят, сякаш винаги се стремят един към друг: било чрез жестове, думи, които използват, или чисто физически с бяг един към друг. Въртележката на техните емоции е винаги вписана в по-широкия контекст на града, макар че културно-историческите събития са добре загатнати, всичко изглежда периферно на тяхната амбивалентна близост. Филмът обаче не пренебрегва тази второстепенност и в ролите на тези културни маркери ще видите имена като Том Уейтс, Шон Пен, Брадли Купър и Бени Сафди – всички те заслужават аплодисменти за майсторстовото, с което изграждат кръга от симпатична нелепост. 

Култът към тогавашния образ на Долината е подплатен с визуалната прецизност на Андерсън в ролята си на оператор, но този път редом с Майкъл Бауман, които заедно снимат на 35 мм лента със стари обективи, като целта е да се доближат максимално до идеята за „тъканта“ на 70-те. Звуково този стремеж се изразява във великолепен подбор на песни, които тогава са звучали по радиото, и това не включва само съвременни за онзи момент хитове. Напротив, тогавашните радиа са пускали много петдесетарски и шейсетарски тракове и затова в саундтрака на „Лакрицова пица“ ще чуете Дейвид Боуи, Нина Симон, „Дорс“ и много други, както и няколко авторски композиции на Грийнууд.

Макар да изглежда сякаш бихме могли да отпишем филма като маскарад на „носталгия-кор“ конвенциите, това, което остава от „Лакрицова пица“, е наслада от настоящето, примесена с вълнение за бъдещето. Андерсън в този смисъл се различава ярко от авторите от своето поколение в опитите им да изолират квинтесенцията на младостта си в картинни кинообрази. Сам по себе си този импулс свидетелства за интимната връзка между киното и паметта и изобщо не бих посмяла да дамгосам опитите да се актуализира едно отдавна изгубено лично минало с помощта на привилегиите на продукции за милиони.

Няма да крия, че имам проблем с начина, по който Алфонсо Куарон съгради цял квартал в своя „Рома“, под предлог че детайлната репродукция е от най-голяма важност; нито пък ще защитавам на всяка цена решението на Паоло Сорентино да удовлетвори кинематографично всяка (и своя) момчешка фантазия в „Божията ръка“ до степен, в която митичният Неапол от детството отстъпва свенливо пред крайно сексуализирания образ на лелята. Въпреки че някои критически реакции сведоха филма до това, правдоподобна и приемлива ли е десетгодишната разлика във възрастта на главните герои (15-25), именно усещането за порастване, хванато в клопка, превръща филма от традиционен coming-of-age в по-сложна плетеница от минало, настояще и бъдеще.

В „Лакрицова пица“ всичко е сякаш на обратно. Петнайсетгодишно момче върти бизнес след бизнес; двайсетгодишните се лутат безпътно; хората тичат ли, тичат в града, известен като враг на пешеходците; когато пък се опитат да се възползват от превозни средства, бензинът свършва – мистифицирането на 70-те никога не е изглеждало толкова омайващо-абсурдно. От друга страна, пресъздаването на реалните места емблеми от онова време, като например „дайнъра“ Tail o’ the Cock, ресторанта Du’ par, кинозалата Studio City, както и снимките на истински локации в Долината и Холивуд, „заземяват“ филма в една по-персонализирана версия на Лос Анджелис. Това е градът такъв, какъвто Андерсън – самият роден 1970 г. – го познава интимно, затова е и доста различен например от „Имало едно време… в Холивуд“ на Тарантино, където нестабилност и опасност дебнат зад фасадата на славата. В „Лакрицова пица“ нестабилността е превърната в статукво и дори е донякъде романтизирана благодарение на многото сцени, в които героите препускат през кадъра. Разбира се, в един от тези примери Алана и Гари тичат един към другиго в типично захаросан завършек на романтична комедия, но в останалите случаи физическата мобилност символизира тяхното желание да разместят пластовете на живота си. Ироничното намигване тук обаче касае реалността на Ел Ей – там пословично не се върви пеша – и това допълнително знание затвърждава уязвимостта им, но също така отваря пространство за нов тип удоволствено престъпване на границите на общоприетото.

Пол Томас Андерсън осигурява на героите си място за дишане, за разгръщане и спонтанност – подход, който не бихме приписали на „Ще се лее кръв“ или „Невидима нишка“ например – и това преобразява строго индивидуалния поглед към миналото от носталгичен в проспективен такъв. Със сигурност колаборацията на Андерсън със сестрите Хаим е изиграла значителна роля в направата на точно такъв филм: игрив, приветлив и някак си далновидно лишен от всякаква дидактика. Хаим винаги са споделяли, че се възхищават на неговата интуиция и способността му да разгръща пространства за експерименти, което личи в свободата на импровизациите във видеоклиповете, режисирани от него. В процеса на общата им работа личи нещо антийерархично и затова ми се струва изключително важно, че звездата Андерсън избира да се посвети на най-личния си филм по точно този начин: синкретично и съвместно. Филми като този ме карат да вярвам, че може би времето, в което величаем имена на режисьори вместо конкретиката на филмите им, е към своя край.