Приказките на Куентин Тарантино съпровождат вече цяло поколение хардкор фенове, а “Криминале” остава (заслужено или не) най-цитираният любим филм от, обзалагам се, повечето ви приятели. От независим режисьор до такъв с култов статут, Тарантино безспорно заслужава короната си. Само седмици след премиерата на “Имало едно време в Холивуд”, интернет вече беше наводнен с десетки есета, стотици рецензии, а огромно количество от прожекциите - разпродадени. Манията по филма се усещаше във въздуха още с четири часовите опашки на прожекцията в Кан; това е единственият филм, който не получи втора такава, защото режисьорът взе единственото копие на филма със себе си, когато отлетя към Щатите преди края на фестивала. Усещаше се и в трескавите ми собствени опити да се добера до прожекция, която не е разпродадена (отне ми три дни).

Има ли нещо във филма, което ни подтиква да му се отдадем? Очакванията се разпределят между сочни диалози със запомнящи се реплики, борба за власт и смях пред самата власт, пистолети и реки от кръв, но това, с което “Имало едно време… в Холивуд” изненадва, е едновременно и Ахилесовата му пета: интимната сдържаност. Ритъмът на филма е равен и монотонен, макар че сюжетът е разкъсван от множество ретроспекции или въображаеми моменти, а камерата редува вниманието си между тримата главни герои. Това са дуото Рик Долтън (Леонардо ДиКаприо) и неговият дубльор Клиф Буут (Брад Пит), които са събирателни образи на съществуващи типажи от ерата на ТВ уестърните и късните 1960 години в Холивуд, а Марго Роби играе очарователната Шарън Тейт, актрисата, която ще бъде трагично запомнена като убитата съпруга на Роман Полански. Виждаме дълги епизоди от ежедневието, специфично за всеки от тях, става ясно, че в Лос Анджелис купон и всекидневие са неразделни. Така виждаме “репетициите” на Рик с огромна чаша маргарита, които той провежда в средата на басейна си върху надуваемо кресло; в покрайнините на града е порутената каравана, в която живее Клиф, както и изобилието кучешка храна, с която той обгрижва питбула си Бренди. Шарън Тейт танцува във всеки един свободен момент, като усмивката не слиза от лицето ѝ, независимо дали е на парти в имението Плейбой или сама в спалнята си. Вътрешните и външните пространства са в постоянен диалог, тъй като в Холивуд всичко лично е публично, както и обратното.

Визуалният фон на филма е ярък, жълто-златиста палитра обагря картините, а наситеността на цветовете избледнява на зърнистата лента (всеки верен фен е гледал филма на 35мм прожекция, несъмнено). Сцените са окъпани в слънчева светлина както през февруари, така и през август, а нощите са нежни и озарявани от бавно събуждащите се неонови реклами. В една кратка интерлюдия, когато филмът върви към своя край, камерата се откъсва от своите любими човешки лица и отдава цялото си внимание на тези неонови надписи, които оживяват един след друг - антипод на обичайната им агресивна пост-капиталистическа конотация. Тук неонът функционира като лампата над семейната вечеря след дълъг ден на задължения.

Макар “вътре-вън” да не са антоними, филмът обръща внимание на двойката “център-периферия” и тяхното преплитане в звук, картини и локации. Фоново, “Имало едно време…” е оживен с рокендрол/фолк рок саундтрак, който е капсулирал доброто настроение и безметежността, към която 60-те години на 20 век се стремят. Междувременно, от самото начало на филма, почти неуловимо, се превърта монотонното тракане на записваща камера или прожекционен апарат (често едно и също нещо, все пак, Тарантино добре знае историята на киното). Тази машина (киноапаратът, камерата) има умилителен глас, тя омагьосва със своето равно и тихо трак-трак-трак, въвежда ни в митологизираното минало на аналоговото кино и телевизия, на “онези времена”, като упойка или спасително биле от чумите на 21 век. Всички филми на Тарантино са подобно изкусително бягство в миналото. Минало, което се оказва винаги несвършено. Уенди Айд в ревюто си за “Гардиън” сравнява филма с коментар върху холивудското, пост-MeToo настояще, наричайки го “целенасочена провокация”. Оказва се непреодолима трудност това, да поместим режисьор изпратил стария век и здраво стъпил в новия, в аисторичен вакуум. Може би е по-обективно да останем в гореспоменатия вакуум, който дава поле за достатъчно обективен анализ на филма като продукт, като произведение на изкуството.

“Имало едно време … в Холивуд” не е носталгичната приказка, която се очаква да бъде. Светът на богатите и известните е представен хомогенно, с познания и с обич, пресъздадено по усет, но не по памет (все още не мога да се оттърся от себичната реставрация на квартала Рома в едноименния филм на Алфонсо Куарон). Синтез на прашни пътища и техните естествени продължения в градини и задни дворове с басейни; известните личности и техните коли, с не по-малко екранно време от техните домове; понятието за посока и това за безпътица - всички тези неща се вплитат в образ, който не принадлежи на никого от нас. 

Макар че следва отделните истории на главните си герои, филмът прави паралел между Рик и Шарън по отношение на това, какво е киното за тях. Докато Рик се снима в пилотен епизод на нов уестърн сериал за телевизията, неговата екзистенциална и творческа криза са подклаждани от чувството за неуспех и преходност. Докато той се бори със собствената си неувереност, ние виждаме болезненото отделяне на актьора от неговата звездна персона, което се случва в края на 60-те години. Страхът на Рик да потъне в забрава, след като не се превъплъщава в най-успешния си образ, докосва нещо дълбоко човешко, но и описва прехода, който се извършва в индустрията и актьорската професия. Тъгата по отминаващото време, неизвестността на идващата промяна, както и оставянето зад гърба на собствената младост, това са теми, които филмът изследва чрез своите мъжки герои. Парализиращият ужас от старостта и неизвестността се превръщат в характерна черта на Рик и неговите неврози и изблици, които се опитва да потуши с цигари и алкохол. В друга част на Лос Анджелис, Шарън Тейт безгрижно и с усмивка пристъпва към една книжарница, за да вземе запазеното първо издание на “Тес от Рода Д'ърбървил”. Книжарят е учуден, че тази млада дама разбира от книги и звънкият ѝ глас, както и устремената походка го оставят без думи. Почти карикатурна, тази Шарън стъпва сякаш по облаци. Докато не се оказва пред киносалон, времето е обедно, улиците са празни, а филмът, който върви, е с нейно участие. Разиграва се очарователна комична сценка, в която Шарън убеждава касиерката, че е именно актрисата в поддържащата роля, тази “непохватната”, прави гримаси, за да прилича на момичето от плаката и отново се усмихва широко. Когато охраната я разпознава и я придружава до залата, Шарън вече не пристъпва, а лети. Има нещо твърде ефирно в актьорската игра с малко на брой реплики на Марго Роби, чиято Шарън не е секс-символ, а символ на искрено удоволствие от съществуването точно там и тогава, като актриса в Холивуд. Затова и, може би парадоксално, образът на Шарън е квинтесенцията на “Имало едно време в … Холивуд”.

Когато наблюдаваме как Шарън Тейт гледа филма със свое участие, не можем да останем безразлични към стария мета-трик “кино в киното” и да не се заразим от нейните вълнения, очакването на реакция в комичен момент и задоволството от избухващия в залата смях. “Да, ето, аз накарах тези хора да се смеят, те се забавляват, защото аз ги забавлявам”, това изглежда, че си мисли актрисата в своето ново амплоа на зрител. В днешния контекст, подобно приписване на реплика може да бъде сметнато за редукционистко, но тук намирам сякаш една жива връзка с историята на киното и нейните най-ранни начала, магичния, омайващ характер на киното, когато думата “забавление” не беше обидна. “Имало едно време в … Холивуд” е описван от критиците като “любовно писмо към Холивуд”, но Стефани Закарек в ревюто си за “Тайм” отбелязва, че филмът е любовно писмо за Шарън Тейт, защото филмът отдава почит на творчеството ѝ, без да издига паметници, без да си служи с тежки хвалби или монументални твърдения. Тейт безспорно заслужава своя приказка, независимо от това, дали ще отдадем заслугата на месианистичния комплекс на Тарантино да пренаписва историята, или на безкрайната му любов към минало, което се изплъзва.