„Звук на метал“ грабна две награди на тазгодишните оскари – за най-добър звук и за най-добър филмов монтаж. Първата отиде при Никола Бекер, ветеран, работил върху над 200 проекта в полето на звуковия монтаж, най-известните от които са и холивудски продукции като „Гравитация“ (2013) и „Първи контакт“ (2016), и „по-фестивални“ кинотворби като римейка на „Суспирия“ (2018) и поредицата „ДАУ“ (2019). Втората награда беше връчена на по-малко реномирания датски монтажист Микел Нилсен, чиято работа по „Звук на метал“ формално изпъква единствено защото монтажът концептуално се разгръща в продължителен диалог със звука във филма. Този подход към аудио-визуалната материя е приложен с цел да се разкаже по-тактилно и непосредствено историята на Рубен (Риз Ахмед) – метъл барабанист, чийто живот се преобръща напълно, когато загубва слуха си.

Бекер се опитва да предаде на публиката как глух човек възприема света чрез вмъкването на плътен, притъпен фон, изпълнен със заглушени шумове. Те, в тандем с монтажа, ни представят не „гледната точка“ (point of view) на героя в класическия смисъл на термина (тоест не ни се показва какво той вижда), а по-скоро целят да репродуцират неговата уникална позиция (на слушател) в една звукова среда, или неговата „точка на чуване“ (point of hearing), както режисьорът Дариус Мардер я нарича. Още повече „Звук на метал“ непрестанно превключва между акустичната перспектива на Рубен и тази на някакво въображаемо присъствие с „идеален“ слух (това на камерата). Това позволява на зрителя динамично (чрез контрасти) да си изгради представа как точно се различава „нормалният“ (нормираният) модус на възприятие на звука от начина, по който един глух човек все пак би възприемал вибрациите и трептенията около себе си. Така в една ключова сцена Бекер и Нилсен показват как Рубен „свири“, или по-скоро барабанѝ, пред глухо момче на металната повърхност на пързалка, към която двамата са допрени (оттук идва и името на филма). В този момент монтажът и звукът се стремят и да илюстрират как хората на екрана „чуват“ звука от изпълнението посредством телата си и да маркират дистанцията между техния непосредствен сетивен опит и акустичната информация, достъпна за ухото на зрителя.

Подобни сцени, освен че подсказват с какво Бекер и Нилсен са заслужили своите награди, разкриват и желанието на режисьора да запознае една по-широка публика с уникалния характер и завидно богатство на т.нар. няма култура. След като Рубен напълно загубва слуха си, приятелката му Лулу, която е фронтменът на тяхната метъл (или по-точно нюуейв) група, го убеждава да отиде в общност за глухи, където той, бидейки бивш наркоман, може да получи нужната психическа и материална подкрепа, докато ние (зрителите) имаме възможност да видим как изглежда животът в подобно изолирано общество (тъй като чуващи хора не се допускат). Тук започват и да се забелязват слабостите на филма, тъй като Мардер, от една страна, не отделя време да обясни защо всъщност е нужно хората с увреден слух да се сегрегират, а от друга, пропуска да ни запознае с някои от по-автентично куриозните аспекти на тяхната култура (като например жестомимичните поетични „четения“). Вместо това „Звук на метал“ се придържа може би твърде стриктно към перспективата на Рубен, който френетично търси начини да се измъкне от „глухата общност“, да се снабди с кохлеарни импланти и да се върне при приятелката си, за да продължат заедно своето турне. В този смисъл филмът изневерява на формалната си претенция да ни покаже „какво е да си глух“, тъй като на нивото на сюжета е зает с това да следва типичната за популярното кино драматургична условност, а именно: историята да засвидетелства единствено пътя от експозицията до „катартичния финал“, когато героят завършва своето развитие (своя т.нар. character arc) и претърпява промяна.

За жалост, в случая на „Звук на метал“ гореуказаната износена формула ни отвежда обратно в „света на слуха“. След като Рубен получава своите импланти, той бива изгонен от общността и отива чак до Франция при Лулу, която вече е улегнала в един твърде удобен и среднобуржоазен живот. Той бързо осъзнава, че е сгрешил, тъй като приятелката му очевидно иска да продължи напред и операцията не му е върнала слуха, а само му е предоставила жалък ерзац на нещо изгубено завинаги. По този начин „Звук на метал“ стремително се превръща в дидактична история за това как човек трябва да се научи да живее с липсите си и да приема нещата такива, каквито са, вместо да се мъчи трескаво да ги „поправя“ (защото може би вече всичко е на мястото си). Проблемът е, че въпросното екзистенциално послание можеше да бъде предадено и ако филмът се бе концентрирал върху своята репрезентация на глухата общност и култура, за да изясни на средностатистическия зрител защо в действителност липсата на слух не е „увреждане“, както твърди менторът на главния герой, Джо (брилянтният Пол Рейси, чиито родители са били „нечуващи“). Вместо това виждаме само няколко набързо стиковани сцени, които препускат през тежкия процес на свикване с колективния живот и изучаването на жестомимичния език. Рубен сякаш твърде експедитивно усвоява тънкостите на глухата култура, заради което и решава, че е готов да продължи напред, но всъщност филмът просто претупва тази част от сюжета, пропускайки да комуникира някои важни неща, като например какви са проблемите с кохлеарните импланти, как работят и защо няма място за хора, снабдени с тях в общността.

Поради това прибързано и донякъде повърхностно представяне и разгръщане на своя лайтмотив „Звук на метал“ се оказва нищо повече от относително приятен, добре продуциран и технически изпипан проект. Фиксацията на филма върху историята на самовглъбения и крайно нарцистичен Рубен отнема твърде много от опита да се изобрази прецизно живота без слух, който е (както само се намеква) по своята същност колективен – изграден около принципите на взаимопомощ и грижа за другия. А това са все идеали, твърде чужди на крайно индивидуалистично настроената, американска драматургична традиция.