„Дау“ на Хржановски: главното оправдание на епохата на Путин в Русия
Негативната реакция на много хора (и у нас, и в Русия) към филмите на Иля Хржановски „Наташа“ и „Дегенерация“ (и изобщо към неговия проект „Дау“) е разбираема. И тази реакция не е свързана с това, че във филмите има фрагменти, които не отговарят на тяхното чувство за етика или естетика. Реакцията е свързана с всичко около този проект. С цифрите. С мащаба.
Няколко думи по фактологията:
В Харков на мястото на бившия басейн „Динамо“ е построена най-голямата декорация в Европа – модел на Москва, декор на тайния научен институт в Москва, съществувал от 1938 до 1968 г.
Там почти три години живеят и работят хора, които играят самите себе си, но във време 50-60-70 години назад. „Самите себе си“, това означава: чистачката тук е чистачка, продавачката – продавачка, лаборантите – лаборанти, учените - учени. Хората правят онова, с което се занимават в живота си, но на територията на института. Някои са постоянно там, с месеци. Други идват всеки ден, на работа. Както например Наталия Бережная (която играе ролята на Наташа от едноименния филм). На входа има пазачи – и това са истински пазачи, които, когато не са на смяна в харковския затвор, идват на работа в „Дау“. На входа всички се преобличат (и бельото), променят прическите си, оставят съвременните предмети. Дали се снима, или не – животът тук в продължение на почти три години тече по един и същи начин. Веднъж седмично се издава вестник в малка типография, поместена в института. Има магазини, столови, кафенета, а на територията на харковското летище се построява макет на самолет – на най-големия самолет в СССР – К7, който дори набира малка височина (трябва да се създаде илюзията за летище от 1933 г.; докарани са още самолети с по-малки размери). Оборотът е в съветски рубли, които се отпечатват за проекта.
Както работят чистачи, лаборанти, дърводелци, лекари и тъй нататък, на територията на института работят оператори, осветители, асистент-режисьори, Хржановски – целият огромен екип. Дрехите им, прическите им – всичко е като на останалите. Те могат във всеки един момент да се окажат в кадър и да играят себе си.
Снимачният процес започва през лятото на 2008 г. и завършва през октомври 2011 г. До пролетта на 2009 г. всичко се развива така, както се случва обичайно в игралното кино – макар и с импровизации, но по предварителен сценарий. Ала сетне се включва Сергей Адониев, който влага такива средства, че проектът започва да съществува по друга схема. Построява се институтът. Методът на Хржановски не се променя: играещият играе себе си в определени обстоятелства. Ала тези обстоятелства продължават с месеци, с години. Човек реално заживява в тези обстоятелства.
И още: вече обстоятелствата диктуват ситуациите, постановъчната част е минимална.
Целият проект (всичките 700 часа) се снима на 35 мм лента (400 ASA). Междувременно тази лента престава да се произвежда. И тогава компания „Фуджи“ от уважение към големия оператор Юрген Юргес и интерес към проекта още една година специално за „Дау“ създава лентата.
От идеята до реализацията минават 15 години. Снимачният процес завършва през есента на 2011 г., а през следващите 9 години от заснетия материал се изготвят 16 филма, 3 сериала, десетки научни филми, концерти и клипове.
През зимата на 2019 г. на няколко площадки в Париж можеха да се видят фрагменти от „Дау“. За мен най-интересно бе да ида в една квартира до „Бобур“ (видях на снимки колко странно е декорирана), ала не купих навреме билети и попаднах в театър „Шатле“. Билетът се наричаше „виза“ и можеше да е за различно време (часове, дни или няколко дена). Моята виза бе за 6 часа с условието: веднъж напусна ли театъра – напускам проекта.
В „Шатле“ на няколко екрана се излъчваха кадри от заснетия материал. Гледах посещение на различни гости в института (те също се преобличат изцяло, променят прическите си и т.н.). Смешно бе, когато нефтеният магнат Абрамович си поръчва в столовата чай. Сервитьорката – както е било изискването през 40-те – записва новодошлите. „Как се казвате?“ – пита тя. „Роман“. „Чий роман?“ „Аркадиевич“. И момичето – което не вдига очи от тетрадката си – бавно, бавно изписва, шепнейки недоволно: „Един чай. Арк. Барамович“. „Чаят е само липов“ – добавя тя внезапно и строго.
Освен гости, които идват за по един ден, в „Дау“ участват знаменитости. Тези, които аз видях и разпознах на фрагментите в „Шатле“, бяха физикът Дейвид Грос (носителят на Нобелова награда, занимава се с теория на суперструните), физикът Никита Некрасов (занимава се с квантова теория на полето), театралният режисьор Ромео Кастелучи и украинският художник Борис Михайлов (който прави в рамките на „Дау“ няколко свои фотопроекта).
Защо идват тези хора там ли? Защото имат възможност да попаднат в пространство, което хем е измислено, хем не е измислено. И в това междинно пространство нещо се случва, нещо може да разбереш за себе си, за своето време, за онова време. Активира се някаква памет – не, не оперативната памет, но някаква генетическа памет. За това приключение отиват там хората. Поне това аз разбрах от тия 6 часа в „Шатле“.
Видях сцени от първите снимачни дни (преди „Дау“ да се превърне от един филм в огромен проект) и сетне – сцени от последните снимачни дни. Екраните бяха разположени на две срещуположни стени и се включваше ту единият, ту другият. От едната страна бяха актьори, от другата – натуршчици. И разликата бе поразителна. Когато се снима човек, който не е актьор, той носи себе си, своя живот. Когато се снима актьор, той носи своята представа за себе си, своята представа за живота си. Или поне това (според мен) бе изградил чрез тези два екрана режисьорът.
А как да бъде изигран геният Ландау? Хржановски избира за тази роля гений. Избира гениалния диригент Теодор Курентис. Т.е. Курентис играе себе си, поставен в условията на Ландау.
Освен тези фрагменти от 700-часовия материал, от проекта „Дау“ аз съм гледала единствено филмите „Наташа“ и „Дегенерация“ (показани на кинофестивала в Берлин миналата зима). Поради пандемията всички замислени мероприятия, свързани с представянето на останалите 14 филма, са отменени. Но вече някои от тях могат да бъдат гледани (срещу символична сума) на официалния сайт.
Започнах този текст с думите, че „Наташа“ и „Дегенерация“ се възприемат предимно негативно (и у нас, и в Русия). След изложената от мен тук информация тази реакция става разбираема, нали? „Мегаломания“, „грандомания“…
Режисьорът Хржановски е 44-годишен. Зад гърба си има само един филм (много неравният, но крайно интересен „4“). И изведнъж – „Дау“. Тежък удар е да гледаш това кино. Не защото е тежък и кървав материалът, не. Тежък е, защото човек, който е с четири години по-голям от мен, прави нещо толкова мащабно. Мисли така мащабно.
Хржановски със своето присъствие в киното, със своето присъствие в художественото пространство, със своето присъствие в социалното пространство, отменя присъствието на много хора. На много творци. Със замисъла на своя проект, с това, че го е реализирал докрай, той кара всеки един от нас да си зададе въпроса: „А ти какво си направил?“.
И непоносимостта към него, към неговото кино е онтологическа. Салиери не просто завижда на Моцарт (завистта може да е много плодотворна емоция). Салиери изпитва към Моцарт онтологическа ненавист. На битийно ниво той не възприема Моцарт, не разбира как може този гуляджия да създава такава музика. Салиери не приема Моцарт на биохимическо ниво, ако щете.
В „Дау“ (до финала, в който институтът се разрушава) ние виждаме гибелта на СССР, на съветския проект: един многоетажен Вавилон със своите преимущества (създаването на велика наука) и със своите смъртни грехове (например непрестанното насилие, в което всички са участници – и насилници, и насилвани).
Хржановски построява модел на шарашка. Шарашка е съветски феномен. Това е интелектуален професионален затвор. Описан е от Солженицин, Лидия Гинзбург, Сахаров. Шарашката е навярно най-чудовищният и най-интересният проект на съветската власт. И този проект успява да пресъздаде Хржановски.
Наричат го „безумец“, „творец на гигантски безсмислени инсталации“, но киното, което прави в „Дау“ – това е преди всичко голямо кино.
Не, филмите, създадени в рамките на този проект, не са страничен ефект. Киното е главният резултат тук. Както главният резултат от промяната на мирогледа на Лев Толстой е неговата проза, а не сектата на толстоистите.
Мисля, че главното оправдание на епохата на Путин в Русия ще бъде създаването на „Дау“ на Хржановски.
***
И нещо много странно: ние днес гледаме „Дау“ в онези условия, в които проектът се е създавал – затворени. Както в руска шарашка – ние сме в затвора на световната пандемия, ние нямаме избор, такива са обстоятелствата, такова е времето.
