Битката за значимо място под слънцето е стара, колкото света, а тази за сцената е особено ожесточена, дори в епохата на 15-те минути слава. И винаги се е разигравала по правилата на естествения подбор. Настояването за инклузивност в изкуството от уж демократични съображения често утвърждава посредственост и „нарцисизъм, породен от малките различия, който води до жалък конформизъм“. Така героинята на Кейт Бланшет в „Тар“ на Тод Фийлд дефинира отказа на неин студент да се запознае с произведенията на Бах – от позицията на цветнокож пансексуален му е трудно да вземе на сериозно музиката на един цисджендър женомразец с двайсет деца, аргументира се младежът в опит да тушира липсата си на вкус с институционално утвърден коректен изказ. Предпочита допустимата за одобрение (вероятно заради това, че е успяла в професията си жена) и неангажиращата за дирижиране исландска композиторка Анна Торвалдсдотир, която за 45-те си години има завидна кариера по световните сцени за класическа музика, но едва ли ще се нареди до Бах в историята. Освен някъде в женската квота. Протагонистът на филма Лидия Тар – диригент на Берлинската филхармония с разнопосочни музикални занимания и все с блестящ резултат – също е успяла жена, открита лесбийка, но и достатъчно талантлива, за да престане полът ѝ да има значение. Деспотичната власт, която упражнява върху студенти и подчинени, най-вече мъже, освен че е кофти черта на тираничния ѝ характер, е инструмент за отстояване на индивидуалност в един промит от пропаганда до баналност свят. Свят, от който ѝ е жизненоважно да се разграничи.

От последния Венециански фестивал насам се говори за „Тар“, а напоследък още повече, покрай шестте му номинации за „Оскар“ и нито една присъдена статуетка. Ако решим да се информираме от Уикипедия относно сюжета, ще се настроим за среща с протагонист чудовище, която потиска и експлоатира околните и в крайна сметка си получава заслуженото. Подобно еднопланово впечатление оставят и някои статии, а диригентката Марин Аслоп, която се идентифицира с Тар професионално, се чувства направо обидена от образа ѝ. Ключова обаче е репликата на Тод Фийлд в интервю: „Всеки, който гледа този филм, е последният му режисьор“. Във филмова индустрия като американската, където ясните послания са цел и средство, подозирам, че това е неговият езопов език, на който съобщава, че нищо на екрана не е такова, каквото изглежда на пръв поглед, нито пък каквото го описват медиите. Недоизказаното и непоказаното в ключови моменти на „Тар“ размножава възможностите за интерпретация. Необвързан с категорична позиция, режисьорът си осигурява свободата да сложи в устата на протагонистката си истини, които могат да минат за елемент от „патологичния“ ѝ характер, но са всъщност ключови и отекват в съзнанието и след финалните надписи.

Напълно фиктивната, но автентична до кръв героиня, Лидия Тар наистина е чудовище, но не в един-единствен смисъл. Самоуверена и властна, тя се разпорежда с колеги, подчинени и хора от близкото си обкръжение отвъд приличието. Пристъпва етични норми, за да освободи от длъжност възрастния си асистент-диригент. Прибягва до психологически тормоз, за да пресече кариерата на своя студентка, вероятно от професионална ревност, и така неволно я подтиква към самоубийство. Третира съпругата и асистентката си като прислужници, когато има нужда от тях, а когато няма, се скрива в самостоятелния си апартамент убежище – своеобразната ѝ собствена стая (по Вирджиния Улф), където да свири и пише на спокойствие. Фаворизира млада челистка в оркестъра, към която има сексуално влечение. Но е и справедливо чудовище, когато сплашва училищната тормозителка на дъщеря си и парира посегателствата от раз. Или изобличава гръмогласно съседите си, които едва са дочакали да умре майка им, за продадат жилището ѝ. Справедлива е и когато подхвърля реплики като „Не могат всички да са диригенти, това не е демокрация“ или пък иронизира тясната специализация в изкуството. И е чудовищно интуитивна: прозряла е, че въпросите, а не отговорите в едно произведение на изкуството увличат реципиента и не се страхува да констатира пред индоктринираните от политическата коректност студенти, че архитектът на душата им са социалните мрежи. Говори истините, за които стана дума по-горе, защото властта, която притежава, ѝ го позволява. До време.

На преден план „Тар“ портретира нюансирано и сложно една талантлива и демонична личност, докато светът на изкуството, в който е разположена героинята, е своеобразен коментар върху феномена „култура на отмяната“. Това, че имаме работа с женски образ, макар и със силно изразени мъжки черти, поражда когнитивен дисонанс, защото отменените артисти обикновено са мъже. Излиза, че „токсичната мъжественост“ не е просто полова характеристика. От друга страна, някои от издевателствата на Тар не са така очевидни – така и не става ясно дали наистина има връзка с младата си фаворитка, за което е обвинена. Неизяснените моменти в „Тар“ отразяват сякаш интуитивно, а може би и съвсем умишлено, амбивалентността, която се съдържа във всеки скандал за сексуално посегателство, защото в днешно време да си обвинен, е равно на това да си виновен. Във време, всепроникнато от медийното око, вече никой не е невинен до доказване на противното, защото viral присъдата е по-бърза и ефективна от съдебната.

Умишлено не се спирам на сюжета, защото драматургичното скеле на „Тар“ е всъщност незначителна подробност на фона на този завладяващ противоречив образ, който обема недоразуменията на времето ни и окупира вниманието не с предоставени отговори, а именно с въпросите, които задава. Има ли пол жаждата за власт? Щеше ли Малер, чиято Пета симфония Тар дирижира със стръв, да напише тази сложна и вълнуваща музика, ако жена му Алма не се бе отказала от композирането, за да му се посвети? Възможен ли е успехът без помитането на всичко и всеки по пътя? Пометените винаги ли са жертви, или са просто неуспели чудовища? Или пък са заели низходяща позиция, чакайки удобен момент, за да извлекат полза от ситуацията? „Добро“ и „справедливо“ припокриващи се понятия ли са? И ако се окаже, че не са, оправдано ли е да съдим таланта по личните дела?

Финалът също е амбивалентен – немилостта, в която изпада Тар, след обвиненията без присъда, се чете като провал в свръхконтролирания Западен свят. Но може би е и свобода, и възможност да твори на другия край на земното кълбо, при други правила.

Кейт Бланшет също е чудовище в този филм – толкова погълната от аурата на Лидия Тар, че едва се забелязва като себе си. Но това е тема за цял друг текст.