След драмите и комизма на израстването, тийнейджърите често неволно се превръщат във възрастни, каквито не са предполагали, че ще искат да бъдат. Или просто виждат всичко вече с други очи. „Лейди Бърд“, направен непретенциозно и някак скромно, потушено, е именно за това.

Филмът звучи като някакъв по-смислен и задълбочен рефрен на купищата филми за тийнейджъри с объркан баланс на чувствата, хормоните и мислите, в пълно неведение и безразличие за света около тях. Досадно последователно, но и със симпатична чистосърдечност, са ни припомнени всички капани на незрелостта, както и опитите тя да бъде обуздана според неразумните, някъде дори и нечестни приумици и пориви на младостта.

Главна героиня е Кристин, ученичка последна година в католическия колеж в Сакраменто, столицата на Калифорния, един от най-слънчевите градове на Америка, но тя се чувства по-скоро като военнопленник. Без да се набива прекомерно на очи, доста сетивно е описана онази неимоверна погнуса и нетърпимост, която едно младо момиче е способно да изпита към всичко около себе си. Кристин, наричаща се Лейди Бърд, мрази всичко родно и привично, иска да има друга къща, кола, приятели, родители, град, име...

Дразни се от хапливите и прекалено справедливи забележки на майка си, съсипваща се да работи на две смени, за да осигурява прехраната на семейството. Влудява я жалката толерантност на бащата, който мълчи и се съгласява, сам вече пълен аутсайдер – съкратен и пенсиониран, склонен дори да заплати следването на дъщеря си в престижен университет далеч от Сакраменто с обезщетението си. Кристин е надарена с егоистичната слепота и неразбиране на младите, за които родителите са само още един символ на провала в живота. Докато тя самата все още има избор да стане нещо съвсем друго, поне така си мисли. Затова ще си избере престижно момче да й отнеме девствеността, както и подходящи приятелки, за да се бунтува с тях срещу порядките в училище. Но поела този път, претърпява комичен и унизителен крах. Едва ли не сама трябва да изнасили избраника си, а монахините искрено се смеят на билборда, на който обявява, че иска за мъж Исус.

В края на филма „Лейди Бърд“ ще постигне една от мечтите си, всичко срамно и славно остава зад гърба й. Но тогава изведнъж в нея ще нахлуят нов тип чувства и усещания към отреченото до момента, което на екрана е изразено с една визуална, чувствена импресия. Подобно на „Три билборда извън града“, в сюжета ще се намесят и писма, но те само следват срива на вътрешната хармония у героинята и изграждането на основите на нова, по-стойностна.

Режисьорката и сценаристка Грета Гъруиг, позната повече в битието на актриса, някак неусетно е успяла да обвие филма в деликатния ореол на спомена, който единствен може да прави нещата със сигурност красиви и ценни. Разказът привидно се води от тийнейджърката, разделена с непреодолима преграда от родителите си и всичко, което я заобикаля. Но чувствителността и обективността към правотата и на възрастните да бъдат такива, каквито са, говори за някаква привнесена зрялост. Изборът на Сърша Ронан за главна роля - с трогателно юношеско акне и поведение, но малко прекомерна за ролята истинска възраст (актрисата е родена през 1994 г.), ни навява на други мисли и усещания. В цялото действие, което винаги изхожда от нея, покрай нея и поради нея, тя стои като някаква кака или персонаж от бъдещето, върнал се в детството си, за да изживее отново всичко, колкото и погрешно да е било то, да го оцени по справедливост, особено себе си. Оттам иде и тази неприсъща чувствителност, с която е направен филмът.

В „Лейди Бърд“ отново, както в също толкова актуалните в момента „Три билборда извън града“ и „Аз, Тоня“, особено важни се оказват отношенията майка-дъщеря – изконни, свещени и винаги проблематични.  Тук те са интерпретирани в друг порядък и интензивност – като една от главните бариери за истинското израстване. Добросъвестната майка, която и не очаква благодарност за ролята, която й се налага да изпълнява, заявява на дъщеря си: „Искам да бъдеш най-добрата версия на това, което можеш да бъдеш“. Отговорът е: „А какво, ако това е най-добрата ми версия?“. Колкото и подобни реплики да попадат в улея на афористичните клишета, те звучат твърде естествено и правдоподобно.

Особено забавни са момчетата тийнейджъри около героинята с вид на тяхна кака, които тя така раболепно ухажва. Лукас Хеджис от „Манчестър край морето“ и „Три билборда извън града“ е почти неузнаваем в ролята на момък с абсолютно предвидимо бъдеще, но притворно настояще. Кайл, фронтменът на банда с претенциозното име „L'Enfance Nue“  (заглавие на филм на Морис Пиала от 1968 г.) е мрачен индивид, с радикални възгледи за твърде неочаквани неща, и е изигран дълбокомислено от Тимъти Шаламе (“Призови ме с твоето име“).

Гледали сме и по-силни филми по темата, но ще е грешка да приемем „Лейди Бърд“ за незначителен, безличен и скучен. Той по-скоро е направен именно за този род усещания в живота, които се оказват повърхностни и някак несправедливи. Няколкото престижни награди за „Лейди Бърд“ досега, както и номинациите му за бъдещи, могат леко да ни помогнат да осъзнаем чувствителността и честността на този филм.