„Само почакай да чуеш моята история“. Това си казва една вечер Алие, докато разтребва кухнята на стария, позапуснат хотел, в който е принудена да работи, вместо да следва мечтите си. Най-много от всичко тя копнее да стане юрист и съответно – да запише право някъде далеч от потискащата атмосфера на провинциалното градче, в което е израснала. Като повечето героини във филмографията на Пелин Есмер, Алие е млада, талантлива и интелигентна жена, притисната до стената от обстоятелствата – от лошия късмет да бъде родена не само в бедно семейство, но и в консервативно общество, разпадащо се бавно под напора на своя отживял патернализъм. Лишена от възможността да разгърне потенциала си, след като баща ѝ убива човек, подлуден от грозния слух, че дъщеря му има връзка с женен мъж, Алие намира убежище в себе си и своето богато въображение. Тя започва да си съчинява истории, вдъхновени както от нейния собствен горчив опит, така и от живота на разнообразните хора, с които се сблъсква на работното си място. Всяка вечер, скрита зад две червени завеси, рамкиращи сервизния отвор към кухнята на бар „Аспазия“, Алие подслушва неволните „изповеди“ на подпийналите гости на хотела.

Веднъж сред тази шарена група от несретници и чудаци се оказва Левент – именит режисьор, който току-що е представил новия си проект на местния филмов фестивал. Въпреки че поведението на мъжа е хладно и меланхолично, реномето му на „жрец на изкуствата“ бързо го поставя в ролята на своеобразен изповедник. Във въображението на неговите ненадейни събеседници той не просто би могъл да се вдъхнови от печалните им истории, но и да ги оцени „по достойнство“, т.е. да валидира техните романтични представи, че тъжните им съдби са някак по-трагични и забележителни от тези на другите хора. Споделеното обаче не успява да впечатли Левент. Подобни „истински истории“ по-скоро го отегчават. Струват му се изтъркани и прозаични. Разбити семейства, неосъществени мечти, професионални разочарования и т.н. Патетичната претенция за автентичност, присъща на разкази от този сорт, твърде лесно прикрива обективната им тривиалност. Изкуството на добрата история изисква друго – оригиналност, непредвидимост и малко поезия. Човек трябва да се отдалечи от фактите, да пусне нарцистичната си привързаност към онова, което му се е случило, и да претвори реалността в нещо по-вълнуващо и красиво. Иначе казано, добрият автор винаги лъже.

Това решава да направи и Алие, когато тайно се заканва на Левент в началото на филма. Тя намира номера на режисьора и започва да го обсипва с кратки гласови съобщения, съдържащи сугестивни откъси от разкрасената история на нейния живот. Сцените, в които Левент, упоен от мистерията на непознатата, потъва в нейния омагьосващ разказ, са парадоксално, въпреки своята простота, едни от най-въздействащите във филма. Мъжът, подобно на Сократ, чиято неясна връзка с легендарната хетера Аспазия рамкира концептуално филма, си намира майстора в лицето на една интелигентна жена, която го води за носа през екзистенциалните лабиринти на човешкото съществуване. Но за разлика от милетската куртизанка, Алие не е философ, а господар на съспенса. Разказът ѝ ни държи в напрежение до самия край на филма, превръщайки продукцията на Есмер в своеобразен трилър, открито деконструиращ този „мъжки жанр“ от „женска перспектива“. Това, разбира се, би могло да бъде самоцелно, идеологическо упражнение, но си личи, най-вече от деликатния начин, по който цитира режисьори като Хичкок, че режисьорката е искрено привързана към поетиката на съспенса и нейните корифеи.

Ако „Почакай да чуеш моята“ има същински недостатък, той е по-скоро обвързан с начина, по който е представена Алие. Отвъд факта, че обича да разкрасява истината, тя няма същински недостатъци. Това я превръща в идеалната жертва – в дидактична фигура, разкриваща ни без двусмислие и особен нюанс несправедливостите на един полуразпаднал се, патриархален ред. Въпросът не е, че това прави филма твърде прогресивен, а че изборът на Есмер да създаде героиня, която е толкова добронамерена, интелигентна и красива, че би било жестоко да не ѝ съчувстваме, разкрива една склонност у режисьорката да отстъпва твърде много на традиционния морал, който тя иначе толкова настоятелно се опитва да изобличи. В крайна сметка не е нужно една жена да е светица, за да изпитваме емпатия към нея. Едни от най-ярките образи в киното, обвързани с историята на феминизма, са морално компреметирани (Гертруд е христоматиен пример), не защото са създадени да провокират, а тъй като целта им е да покажат, че стойността на хората не само е отвъд пола, но и отвъд доброто и злото.