Корнелиу Порумбою в кино „Арта", Клуж-Напока

Авторът на може би най-веселия филм от румънската Нова вълна – абсурдистката сатира „12:08 източно от Букурещ“ (2006), която поставя под въпрос случването на Румънската революция в родния град на режисьора Васлуй – е и смел експериментатор с теми и жанрове, за когото киното като че и до днес остава повече форма на игра, отколкото кариера. Не че го подминават овациите – „12:08 източно от Букурещ“, който всъщност е дебютът му в пълнометражното кино, получава „Златна камера“ в Кан, a следващият му филм „Полицай, прилагателно“ (2009) е отличен с наградата на журито и на ФИПРЕССИ в секцията „Особен поглед“. Тези два международни успеха като че го окуражават да прави каквото си иска, без непременно да е по следите на „успеха“, и оттук насетне той повече се вслушва в инстинкта и желанието си за определено кино, отколкото да следи тенденциите.

Следват интровертният „Когато вечерта пада над Букурещ, или Метаболизъм“ (2013), двата документални „Вторият мач“ (2014) и „Безкраен футбол“ (2018), които сочат пресечните точки между спорта като спектакъл и киното като начин за наблюдение на хората и обществото, „Съкровището“ (2015), отличен с наградата за „особен талант“ в Кан, и последният му филм засега „Свирачите“ (2019) – чисто естетско упражнение по жанрово кино, в което небрежно жонглира с клишета и безсмислени култови реплики с осезаем кеф, както възрастен мъж си играе с детски колички, след като е наредил солидните в гаража.

Понастоящем Порумбою живее във Франция и въпреки че новият му филм „Костюмът“ е още в постпродукция, Трансилванският филмов фестивал му посвети ретроспектива по случай 20-ата годишнина от премиерата на „12:08 източно от Букурещ“. В публичен разговор Порумбою говори за киното като работа с ограничения и за удоволствието от правенето му, за езиковите бариери, парите, актьорите, футбола, публиката и за оскарите като криворазбран сертификат за принадлежност.

12:08 източно от Букурещ (2006)

Училището като пространство за експерименти

Във филмовото училище в Букурещ правехме всяка година филм под формата на изпит и паралелно работех много с оператори, защото имахме различни упражнения. Така направих, мисля, 9 късометражни филма.

Беше удоволствие. Всеки път, когато правех филм, исках да се забавлявам. Възприемах процеса като игра и исках да запазя това свежо отношение и на снимачната площадка.

Мислех за киното като за поле за упражнения. От друга страна, се опитвах да работя с късата форма, защото в писането тя е много различна от дългата. Опитвах малки конфигурации, да развивам конфронтацията между различни герои. Запазих този подход и в следващите си филми. А нещото, върху което много се концентрирах в училището, беше да правя нещата добре.

Но още преди да уча кино, имах 3-4 години практика в писането. С приятели, които вече учеха кино, пишехме сценарии, говорехме за тях. Един от тях работеше за украинската телевизия в Яш и аз бях ходил с него на снимки. Другия посещавах на снимачната площадка в киноучилището. Така че, когато и аз се записах, знаех по нещо и за сценариите, и за самия снимачен процес. Дори ми се беше случвало да спя на снимачната площадка.

Киното като разговор с други филми

За всеки филм, който започвам, изготвям списък от други филми, които споделям с екипа си. Понякога са специално за някой актьор, друг път – за художника на продукцията или за оператора. Говорим за стила на изградения филмов свят, за начина, по който ще създадем атмосферата на нашия филм. Превърна се в обща шега – в три филма подред, докато снимахме, се гледаха различни филми за домашно. Взеха ме на подбив с този мой маниер, беше весело.

Общувам с екипа през цялото време и говоренето за определени кинематографични обсесии е неизбежно, тъй като гледам много филми. Зависи от темата или от жанра, който искам да изследвам, както и от нещото, върху което работя.

Полицай, прилагателно (2009)

Кастингът и мястото на актьора в процеса

Прекарвам много време в търсене на актьори. Работя с кастинг агент, но винаги имам собствено предложение, тя има свое и след това започваме със селекцията. Всеки път прекарвам много предварително време в търсене сам.

Работата с актьорите на снимачната площадка е много сложна и различна с всеки. С някои актьори трябва да говориш повече за персонажа, а с други – за ситуацията. Опитвам се да разбера това още по време на кастинга. Има актьори, които са много добри на първия дубъл, а други се разкриват едва на петия.

Очаквам да бъда вдъхновен от актьора, да ме убеди, че си струва да променя текста. Да създаде и добави ново ниво към вече замисленото. Иначе бих се занимавал само с писане. Мога просто да контролирам актьора и да го водя през цялото време, но предпочитам да бъда приятно изненадан, той да има свой принос и филмът да се развие от нашето взаимодействие. Да създава, а не само да изпълнява.

Писането, структурата и вниманието на публиката

Работя много върху първото действие и постоянно се връщам към него, защото в първите 20 минути се задава всичко, прави се постановката. Интересува ме и писането на прима виста, но е много важна началната структура. Правя я като трийтмънт и се съобразявам с нея през цялото време, докато изграждам сценария.

А що се отнася до вниманието на новите поколения или по-скоро дефицита им на внимание… Какво мога да кажа? Ще режа повече. По дяволите! Ще режа и няма да поглеждам назад.

Когато вечерта пада над Букурещ, или Метаболизъм (2013)

Незавършените проекти и кога да се откажеш

Понякога работиш по нещо и в един момент разбираш, че това не е историята, която търсиш. Проектът се превръща във вид тест: посвещаваш му няколко месеца, но постепенно усещаш, че не работи. Други проекти просто оставяш настрана за известно време, без да ги губиш окончателно.

След „Полицай, прилагателно“ например започнах да работя по първа версия на друг проект. Това беше дълъг процес, макар и да не работех непрекъснато по него. Някои проекти се развиват много бързо, а от други трябва да се откажеш.

Един от сценариите ми например беше заснет от молдовския режисьор Игор Кобилянски. Работих около две години по него, но в един момент сценарият стана толкова схематичен, че вече не чувствах никаква мотивация да го направя. Разбрах, че вече не искам да го режисирам, и трябваше просто да го оставя.

Не се опитвам насила да поддържам интереса си към една тема. Правенето на кино е нещо много живо, като любовна връзка: работиш, преработваш, връщаш се към него, но понякога постепенно се отдалечаваш. Имах друг подобен проект, по който работех, и в един момент казах на режисьора в себе си да спре, да започне нещо друго. Някои филми просто стигат до този момент.

Вторият мач (2014)

Футболът и киното като спектакъл

Играл съм футбол в някакъв местен клуб, който се казваше „Реал Мадрид“. Играех, макар че не бях особено добър, но тогава бях просто дете.

По някакъв начин обаче футболът и киното са едно и също, защото и двете предлагат спектакъл. Хората ги гледат, следят ги, интересуват се от новините около тях. И в двата случая имаш около два часа, в които публиката се потапя в едно преживяване.

Мисля, че затова и футболът естествено се появява в киното. Повечето ми филми са около 90 минути, колкото трае един мач. Имам желание някой ден да направя филм от четири часа или поне три, но сякаш чувствам някакво вътрешно ограничение, което ме връща към тези 90 минути.

Безкраен футбол (2018)

Финансиране и творчески ограничения

Ако искаш да направиш високобюджетен филм, трябва да е на френски или английски, за да получиш достъп до тази част от пазара. Мейнстрийм киното все още е изградено около звездната система. Нужен ти е определен актьор, който в края на краищата ще донесе парите. Киното на големите автори беше, мисля, до 90-те. Все още имаме Тарантино или братята Коен, но става все по-трудно да изградиш име в наши дни.

Когато пишеш, разбира се, мислиш и за бюджета – аз го правя инстинктивно. Започнах да снимам на 16 и 35 мм още във филмовото училище и там всичко се измерваше според материала, с който разполагаме. Пиша сцена с много статисти, някакви каскади и други неща, а после си давам сметка за реалността и я пренаписвам, търсейки друго решение.

Така че бюджетът неизменно е взаимосвързан с творчеството, с начина, по който можеш да разкажеш една история. През цялото време работиш с ограничения. Никога няма да имаш бюджета, който искаш. И целият процес на правене на филма е свързан с преодоляването на практически пречки. Не говорим за свобода в абсолютния смисъл. Тя има определени граници, в които трябва да вместиш креативността си.

Съкровището (2015)

Киното като навик и общност

Мисля, че регионите и общините също могат да помогнат финансово. Във Франция например има такава система. Има CNC на национално ниво, но освен това и регионални фондове, които могат да финансират филм, ако снимаш в съответния район. Така продукцията промотира региона, а едновременно с това местните професионалисти стават част от снимачните екипи.

Останалото, за съжаление, е търговия. Частните инвеститори например очакват възвръщаемост – например от продажба на билети. Да спечелиш от филмов боксофис, е нещо много различно и мисля, че днес в Румъния това е почти невъзможно.

Проблемът е и в това, че през последните 20 години много хора изгубиха навика да ходят на кино. Моето поколение, а и тези след нас, постепенно загубиха тази връзка с киното. В същото време се появи нов сегмент от публика, който идва от YouTube и инфлуенсърската среда. Хората отиват на кино, за да гледат някого, когото вече следват онлайн. В този смисъл киното сякаш се е превърнало във вторичен продукт на някаква форма на YouTube, а самото преживяване от гледането на филм остава на заден план.

Във Франция, от друга страна, има много добра система. Там все още съществуват киното като изкуство и мултиплексите за по-широка публика. Защото киното само по себе си е навик и социално преживяване: излизаш, гледаш филм, после отиваш на вечеря и говориш за него. Тоест получаваш не просто продукта, а целия пакет. Ако искаш единствено да гледаш филма, можеш да го направиш и вкъщи.

Затова мисля, че общността около киното е много важна. Киноклубове и подобни инициативи могат да помогнат да се възстанови разговорът за киното – да има дискусия, обмен на мнения и усещане, че гледането на филм е не просто консумация, а общо преживяване.

Свирачите (2019)

Международната публика и езиковата бариера

Езикът определено е бариера. В независимото кино обаче нещата са малко по-различни: имаш звезди, сравнително малък бюджет и големия английски език. Имаш и автори, които вече идват със собствена публика от YouTube. Английският език сам по себе си е първият критерий, след това са звездите и накрая – голямата промоция. В пиара се влагат много средства и филмът се продава активно. Независимото кино винаги е съществувало. Въпросът е как го маркетираш.

Ние вече сме в тази среда, но трябва да видим как да се позиционираме в нея. Същевременно продължаваме да се съпоставяме с несъизмерими критерии и това не ми харесва. В Румъния постоянно гледаме към Холивуд и директно сравняваме нашето кино с него. Докато румънското кино всъщност се изучава в университетите и е давано за пример на новите поколения режисьори.

Има и други национални кина със сходна икономика – от Грузия до Сърбия, от Изтока до Севера. Какво може да направи румънското кино на широкия аудиовизуален пазар, до който има достъп, е трудно да се каже. Но дори сред независимите продукции, които успяват, има ясни примери: хорърът например в момента се представя много добре.

Оскарите и международната сцена

За някои оскарът е голям трофей, за други – не съвсем. С приятели си говорим, че оскарът стана малко като с влизането ни в ЕС и НАТО – като проекция на румънското желание, на фантазията да се изравним със Запада. Но тази година Кристиан Мунджиу има сериозни шансове с „Фиорд“. Не съм гледал филма, но идеята и позициониарането му са много добри, така че се надявам да го получи.

Иначе оскарите са друг тип състезание. Нужно е много лобиране. Същественото е да се промотираш пред правилните хора. Трябва да стигнеш до членовете на Aкадемията, за да влязат в залата и да видят филма. Трябва да похарчиш пари и да отидеш при тях, за да знаят кой си.