„Аз, Тоня“ е филм-парад на насилието, почти във всичките му форми, в който ролите на жертва и насилник са преобърнати.

Филмът е основан на истинската история на едно почти нечувано злодеяние в сферата на спорта, по-точно фигурното пързаляне, вълнувало с месеци медии и институции в средата на 90-те. На Олимпийските игри в Лилехамер 1994 отиват две американки. Едната, Тоня Хардинг, е под следствие за организирано покушение срещу другата – Нанси Кериган. Самата Нанси е изпратена да представлява САЩ на игрите според специално решение на федерацията и така измества фигуристката, класирала се на второ място в шампионата на страната.

Тоня, въпреки заслуженото си първо място, отива на игрите единствено след като заплашва родната си федерация, че ще я съди за милиони долари. Пренебрегнати са морални закони, наказателни закони, статути, правилници и какво ли не още.

Истината около този казус си остава недостъпна, а и истинската поука все още ни се изплъзва.  Все пак в течение на Олимпиадата всички тръпнат от възпалявания и от медиите съспенс, а повечето от участниците в аферата се превръщат в най-мразените хора на света. Фигуристките на леда са наблюдавани от безброй очи, очакващи възмездие или катарзис за тях именно на състезанието. Но историята продължава и след това, а филмът започва да я следи отначало, когато Тоня е миловидно дете на 3 години и нейната майка успява да издейства да я вземат да тренира на леда, въпреки съпротивата на треньорките заради възрастта й.

Филмовият разказ се основава на документираните и противоречащите си версии, интервюта и показания по случая. Виждаме основните фигури в събитието да представят своята гледна точка от дистанцията на времето, после сме свидетели на инсценирането на епизоди в стъпките към престъплението. В тях всеки от участниците предоставя своята истина, а тя противоречи почти напълно на чуждата. От време на време някое от основните действащи лица се обръща пряко към камерата, за да разясни случващото се и да се оправдае или обясни набързо, в други епизоди твърди едно, а ние с очите си виждаме да прави точно обратното. Истината остава забулена насред претенциите на всеки да я притежава и използва откровено в своя полза. Но в целия лабиринт бият на очи някои същностни, важни неща, които определено няма да ни се харесат, а тъкмо те са частица от истината. В същото време, лъжите се сипят обилно, ние сме им привикнали и те ни сварват добре подготвени и почти безчувствени. А откъслеците достоверност и откровеност ни бодат очите.

Тоня Хардинг е безпомощно дете, попаднало в ръцете на безочлива и безпардонна майка. ЛаВона, майка й, е в петия си брак, обикновена сервитьорка, която постоянно натяква на дъщеричката си финансовите размери на саможертвата си като родител. Но наистина насочва всичките си пари с цел дъщеря й да бъде щастлива, работи денонощно, шие сама дрехите й за спорт, който изисква кожени палта и лъскави костюми с пайети като задължителен минимум. Но заедно с всичко това майката последователно и методично я малтретира. Колкото с шамари, толкова и с язвителни думи – „пързаляш се като бик“, „от теб нищо няма да стане“, „ако не бях аз, никога не би имала живота, който искаш“.

Трудното детство отдавна е приемано както солидно основание за бъдеща престъпност, както и за претекст за съществени и важни постижения на човешкия дух и артистичност. В този филм е причина и за двете.

Тоня Хардинг е вече на около 11 години, когато моли баща си да не напуска семейството, стои пред колата му и го умолява, докато майката подвиква – „Най-после, откога те чакам да се решиш да ни напуснеш“. Всяка реплика на тази жена е удивителна смес от точно уловена диагноза на другия и доза убийствена отрова и прямота. Когато Тоня се хваща като удавник за сламка за Джеф (и на двамата това е първа любов), майка й само коментира, че най-голямата глупост е да заживееш с първия мъж, който ти е казал, че си хубава. После връзката на Тони ескалира в ръкохватни схватки и дори престрелки, а майката е доволна – щом дъщеря й се е хванала за глупак,  по-добре е той да я бие, за да я мотивира. ЛаВона смята, че Тоня може да се пързаля над стандарта само когато е ядосана, обидена, унизена. Дори преди едно състезание, когато някакъв прошляк от зрителите ругае и обижда Тоня, след това е хоноруван от майка й.

И наистина на леда, когато се пързаля, Тоня внася някакъв друг вид енергия, първоначално стъписваща за публиката и абсолютно неприемлива за журитата, които я подминават (Марго Роби се готви за изпълнението на тази главна роля като упорито тренира на леда, а в трудните скокове е дублирана от мъже, за да постигне внушението).

Единствената американска състезателка, която се осмелява да изпълнява троен аксел на спортно състезание, тя е пренебрегвана от всички журита методично. Тоня иска обяснение и го получава – ти не си най-добрата, само защото се мислиш за такава. Или пък – ти имаш разтурено семейство, не си пример за подражание. И тогава Тоня се връща отново при Джеф, който има ограничителна заповед и не може да се приближава до нея.

Наградите, признанията на повечето състезания отиват при привидно кротката Нанси Кериган, с която всъщност са приятелки – заедно пушат в стаята преди състезание, но публично за медиите само Нанси е доброто момиче на Америка, което заслужава да побеждава. Когато Тоня най-после е на върха в ролята на победител, виждаме майка й ЛаВона да се налива в един бар, както обикновено, и скришом да наблюдава лицата на посетителите, които гледат изпълнението на дъщеря й. Отново се втренчва в екрана и моли наум – покажете лицето й. Камерите най-после показват лицето на Тоня и то изразява миг на върховно щастие. Майката е доволна, целяла е сякаш единствено това.

Само още веднъж в целия филм камерите ни показват лицето на Тоня щастливо. Това е когато осъдена,  вече разлюбена от всички, опозорена заради вероятно инспирираното от нея нападение с нож над съперницата Нанси, лишена от права да се състезава и от всичките си титли, тя се боксира на ринг. Повалена, с разкървавена уста, пак се усмихва не през сълзи, а през кръв и счупени зъби. В този миг човек се пита дали един такъв епичен живот не е повече за завиждане от този на Нанси Кериган и дали съществуването на лошите майки няма някакво неправно основание в свят на разглезени деца и благоприлични родители. Възмутително, но колко вярно.

Нанси Кериган е глезеното дете на спорта, вероятно и на родителите си, получило без особени рискове като троен аксел всички възможни награди. Тогава получава ненадейния удар с нож в коляното преди Олимпиадата в Лилехамер, хлипа в кадър: „Защо мен? Защо сега?“

Тоня й се присмива сардонично за тази така наивна реплика. Всъщност самата атака носи единствено поредни привилегии за Нанси – изостанала в класирането заради инцидента, тя измества втората състезателка в надпреварата и все пак отива на Олимпиадата. Там Тоня се проваля, силата и късметът й изневеряват – скъсват се връзките на едната кънка и остава по-назад в класирането, а Нанси взима сребърен медал. Дали това е някакъв вид елементарно възмездие? Едва ли, и Тоня е права, когато от дистанцията на времето коментира пред камерата – „Вижте й лицето по време на награждаването, печели сребърен медал, а изглежда като наакана“. Да, на екрана на телевизора Нанси изглежда като дълбоко обидена и покрусена.

В целия този филмов лабиринт, напомнящ даже „Рашомон” на Куросава, в който всеки от участниците разказва една съвсем неубедителна, притворна версия на случващото се, удоволствието на зрителя от търсенето на истината с детективска страст е двойно. Представите за насилник и жертва, за победител и аутсайдер, не са опростени. Мотивацията на героите, колкото и да е прикрита и прикривана, е очевидна и на места твърде дълбока.

Затова „Аз, Тоня” е толкова интересен филм, оставащ извън елементаризирането на насилието, на което сме така склонни в днешните времена на мощни кампанийни акции срещу конкретни негови форми. Тук то е идентифицирано като почти архетипно благодарение на великолепния образ на майката в изпълнение на Алисън Джени, позната предимно от телеекрана и с няколко необичайни прояви и в киното. Ролята й на майка с мисия е един от най-интригуващите сред всички образи на родители, поставени във фокус напоследък около „Оскарите” и „Златните глобуси” и е неочакван щрих дори сред майчините страсти в „Три билборда извън града“ и другия фаворит „Лейди Бърд“.

Определят „Аз, Тоня” като черна комедия, но по-скоро това е черен семеен филм - защото спортът е само епичен фон на семейните взаимоотношения в едно разкъсвано от скривани и считани за срамни противоречия общество. Възприеман е най-вероятно за комедия и заради финалния ироничен надпис, че днес Тоня има щастливо семейство и внимава да е „добра майка“.

Агресивна, самообвиняваща се, борбена, силна, непривилегирована за сметка на други, тя се е радвала на многозначителен и изпълнен живот благодарение именно на лошата си майка. Тази диалектика е трудна за възприемане и показване на кино, затова и този филм вероятно ще бъде дискриминиран откъм награди.

На слабите се внушава, че са силни и са победители, че са на прав път, а на силните се предлагат оскърбления и още премеждия, докато се научат да се усмихват през сълзи. Затова и Нанси плаче като я ударят и загуби състезание, а Тоня ругае или се смее. Несправедливостта, завистта, насилието също могат да родят красиви неща и никой не е застрахован все някога да си даде сметка и за това.

Достатъчно е само да видим начина, по който Тоня Хардинг тръсва глава и скършва ръце на леда в началото на изпълненията си, кипяща от гняв и страст, съпроводена от неочаквано оригинален и ударен музикален съпровод.

Киногротеска, изпипана и като форма, и като съдържание. Документалното в нея изглежда фалшиво, а доизмисленото - така истинско и точно.