Какво си мисли детелината, преди да бъде изядена от коня? В „Мълчаливият приятел“ на Илдико Енеди не получаваме отговор, но с течение на филма ни се приисква и ние да се сприятелим със стръкче здравец, да споделим цигара с вековно дърво или просто да поседнем на пейка в парка, ей така, без да бързаме за никъде. Е, всъщност бързаме – да си полеем цветята веднага след прожекцията, ако случайно сме забравили, подтикнати от смътното усещане, че ни гледат укорително с малките си листенца.

Свикнали сме да мислим за технологиите и природата като за противоположности; за човешкото като за изкуствено, а светът на растенията – естествен. Енеди не следва този модел и вместо да противопоставя, подсказва, че технологиите могат да бъдат просто инструмент, с който да се опитаме да намерим общ език с природата. Това се опитват да постигнат героите във всяка от трите сюжетни линии – те са едновременно преводачи и изследователи, но и обект на изследването, защото няма как да опознаем околния свят, без да разберем на първо място себе си.

Разположени в диапазона от малко повече от век, историите се развиват под зоркия поглед на вековна гинко билоба, засадена в университетската ботаническа градина в древен германски град. Навярно въпросният мълчалив приятел от заглавието, тя е постоянно присъствие, нещо като разказвач, но за разлика от къщата в „Сантиментална стойност“, никога не проговаря с човешки глас. Това обаче не отказва невролога Тони Уонг (Тони Люн Чу-Уай) от желанието да установи когнитивна връзка и някаква форма на общуване с него. Заседнал в университета с настъпването на пандемията през 2020 година, единствено в компанията на неприветливия пазач на сградата, той усеща необяснима притегателна сила към дървото и решава да опита да приложи своите мозъчни изследвания и върху растителни организми.

Самотата и нуждата от контакт се простират отвъд лимитите на човешкия свят и в историята на Грете (Луна Ведлер). В началото на миналия век младата студентка по ботаника се сблъсква със сексизма и снизхождението на научните среди. На приемния ѝ изпит университетската комисия ѝ задава единствено въпроси за размножаването при растенията с идеята да ѝ отправи засукано инуендо. Решителна и любопитна, Грете не се оставя на опитите да бъде унижена и става първата жена, приета в университета, но не след дълго заради недоразумение и предразсъдъци се оказва принудена да търси подслон и работа. Така се хваща да чиракува във фотографско ателие и преоткрива независимостта си и красотата в собственото си тяло.

Третата сюжетна линия е тази на Ханес (Енцо Брум), студент по литература през 70-те, който се сближава с момиче от биологическия факултет (Марлене Буроу). Ханес не е почитател на цветята („Да си растат, където си щат“, небрежно свива рамене той) и първоначално е незаинтересован от любителския експеримент на момичето върху здравеца, който тя отглежда на прозореца си,. Впоследствие осъзнава, че макар хората да сме твърде различни с растенията, можем да се досетим какво усещат и дори да изградим нещо като приятелство. Все по-привързан към здравеца, той започва да вижда колегите и приятелите си като също толкова чужди.

Подходът на Енеди към киното е силно интуитивен, комуникирайки идеите си със символи, но и с много чувство за хумор, доброта и човещина. И нещо повече – тя разчита на нашата интуиция и се стреми да ни въвлече в естествените връзки между герои, сюжети и послания. Умерено съзерцателен, филмът не уморява зрителя с дълги кадри, нито го дезориентира с резки преходи. За „Мълчаливият приятел“ режисьорката си сътрудничи с монтажиста Карой Салаи, с когото работи и по „За тялото и душата“ и „Историята на жена ми“, затова не е чудно, че и тук сцените са точно толкова кратки, колкото е нужно, ефективни и асоциативно свързани помежду си. Енеди подхвърля цитати от Рилке и Гьоте в един сюжет, за да ги видим по-късно отразени в друг, показва ни дадена концепция, за да я чуем по-късно изказана от друг герой. Същото прави и с геометрични формации, които препращат към части от човешкото тяло – корени като неврони, мъхнатото стъбло на мак като настръхналите косъмчета по врата на влюбен младеж. Звуковото оформление също създава съпричастност с природата, прави растежа и движенията на растенията осезаеми и ги доближава до тялото и неговите процеси. Музиката на Габор Керестеш и Крищоф Келемен е нежна, хармонична, с плътни цигулки – възможно най-аналогова, изсвирена от инструменти, самите те направени от дърво, но и с някои електронни намеси.

Операторът Гергей Палощ се възползва от флуидността на материята и начина, по който се движат или рефлектират различните повърхности и обекти. В историята на Грете подхожда графично, постоянно търси интересни текстури в обстановката и ги обживява със светлини и сенки. Този сегмент от филма е заснет изцяло в черно-бяло на 35-милиметрова лента, докато за сюжета от 70-те е използвана 16-милиметрова камера с характерния за времето шум и със засилени зелени и виолетови нюанси. Тук Палош снима живописно, като отново набляга на ролята на светлината, този път по-скоро в създаването на сложни цветове и дълбочина. Съвремието е заснето дигитално, като живописта присъства по сходен начин, а природата нахлува в човешката среда през отражения в прозорци, сенки, отблясъци, дори от екраните на компютрите. Композиционно всеки кадър е внимателно премислен с изключителен усет за силует и осветление и ясно разбиране на формата. Техническото разнообразие е допълнено от таймлапс на поникване на гинко растение, който рамкира филма в началото и края му.

Този забързан растеж допълва тезата за субективността на времето, изказана многократно във филма. В разговор между Тони и ботаничката Алис Соваж (Леа Сейду) става въпрос за срамежливата мимоза, която моментално реагира и се свива при докосване – едно от малкото растения, чиято реакция можем да преживеем непосредствено. Тук изплува концепцията за времето като декодер за мисловния процес на всяко същество и арогантността на човека, който гледа на себе си като на мерило за интелигентност. Възприемаме организмите, които ни отвръщат в разбираемо за нас темпо, за интелигентни, защото имаме обща база за взаимно разбиране и сходна основа за тълкуване на света. За едно вековно дърво три поколения хора са също толкова нищожни, колкото за нас – живота на една тревичка. Дали обаче дървото ни мисли за хаотични, трескави, мимолетни? Енеди ни намеква, че какво (и дали) си мисли то няма никакво значение – ключовото е какво искаме да вярваме, че чувства, и героите ѝ избират да си го представят като приятел, неподвижен спътник и пазител.

Всичко това може да звучи прекалено амбициозно, но в „Мълчаливият приятел“ се съдържа много мъдрост без претенция за такава. С филма си Енеди прави това, което Олга Токарчук постига с книгите си – да ни направи малко по-емоционални, по-нежни и да ни напомни да използваме сетивата си, докато се движим стремглаво през света заедно със стрелата на времето. В устрема си поне можем да се сещаме да поглеждаме в краката си, за да не смачкаме някоя теменужка.