„Пилиън“ е сред най-противоречивите, оставащи задълго и пораждащи въпроси филми, снимани в последно време. Възприеман от едни като романтичен, едва ли не коледен филм, или като експеримент на ръба на поносимото от други, филмът на Хари Лайтън ни качва на задната седалка на мотора си и ни кара да се впуснем в особения му, тъмен, мъждиво осветен свят на власт и подчинение, контрол и унижение, сила и слабост. Можем да сложим каските и плътно да спуснем визьорите пред себе си или да се впуснем в приключението, оставяйки се на волята на водача. „Возещият се на задната седалка на мотора“ – това означава „пилиън“ и е термин от мотоциклетната култура, като във филма е натоварен с допълнителен смисъл, защото Колин (Хари Мелинг) не просто се вози, той се оставя да бъде воден, доминиран, унижаван и тотално зависим от волята и желанията на водача Рей – масивен, заплашителен, недодялан и унищожително красив Александър Скарсгард.

Невзрачният, грозноват и смотан Колин открива себе си на дъното, там, където малцина биха искали да се озоват, участвайки във връзка на тотален контрол, подчинение и унижение и тъкмо на дъното той опознава себе си, изпитва границите си и в крайна сметка пораства и се превръща в зрял човек. Историята оправдава подозренията ни, че грубияните често са дълбоко уязвени и страхуващи се от близостта, готови да бягат, вместо да проведат честен разговор със себе си, хора. „Пилиън“ успява по оригинален начин да ни каже нещо така банализирано от повтаряне като „бъди себе си, независимо какво мислят другите“.

Във филма има и ред въпроси, на които не намираме отговор, например как човек като Колин, отгледан в любяща и подкрепяща среда, проявява такава готовност да бъде буквално вързан с верига и третиран по-зле от куче. А и може би щеше да е добре да научим още малко за динамиката на отношенията между бащата и майката на Колин, изиграни великолепно от Лесли Шарп и Дъглас Ходж. Може пък просто да ни се иска да имаха още малко екранно време заради великолепните изпълнения и чудесните си герои – хем комични, хем уязвими, трогателно тромави и дълбоко разбираеми в тревогата си родители. Бащата като че ли остана недоразвит, заподозряхме, че е латентен гей, който подкрепяше сина си, независимо дали го разбираше, или не, и му се възхищаваше, че има куража да преследва онова, което харесва – било то и плашеща и отблъскваща връзка.

Секс сцените категорично са за пълнолетна аудитория, но има нещо много забавно и комично в заснемането им. Хуморът е подривен, майсторски втъкан в цялата повествователната канава на филма и вграден по особено дяволит и артистичен начин. Възможно е дълго след като сте гледали филма, стоейки примерно на скучна офисна среща, да се сетите за сцената с борбата в пехливански костюми с голи дупета и да ви напъне смях, който трудно да сподавите. Или да си спомните за комичния ракурс, с който е предадена рокерската дружина на корави мъжаги с покорни протежета, разиграващи костюмни сценки – дали в голата като килия на монах исихаст квартира на Рей, дали сред идиличната английска провинция. Насред невротичната неловкост на съвременното мейнстрим кино по отношение на заснемането на секс и интимност има нещо освобождаващо в трактовката на Лайтън, който с увереност ни показва неща, които рядко се виждат в „легитимен“ филм, както казахме, гарнирани с хумор и въпреки същината си – лишени от порнография.

Изкушаващо е да разчетем филма като модерна приказка, като съвременен прочит на старогръцките митове. Можем да сравним начина, по който Рей влиза в живота на Колин, с отвличането на Персефона от Хадес и навлизането на плашливия Колин, съща невинна девица, в тъмния, мрачен и плашещ свят на една инициация, минаваща през събличане на старото Аз и тотална загуба на самоличност. Другата валидна аналогия е с мита за Ерос и Психея – историята за израстването на душата по пътя на постигането на любовта. Можем да видим в Рей безкомпромисната, опасна, помитаща страст, която руши, променя и плаши крехката, пасивна Психея/Колин, която бива изтръгната от закътаното си семейно гнезденце и захвърлена да се справя с препятствия, да ги преодолява и накрая да порасне, да намери опорите и границите си, да осъзнае пасивността си и да я приеме като част от себе си. Порастването минава през себепознание и никога не е лесно, затова пък е ценно и си заслужава черната работа – това ни казва финалът на тази модерна приказка.

В мита Ерос посещава Психея само нощем, в тъмнина, и ѝ забранява да го пита кой е. Тук е любопитно решението "Пилиън" да бъде сниман почти изцяло на тъмно, на изкуствено, мъждиво осветление, в затворени клубове, затъмнени стаи, подземния паркинг, където Колин упражнява злополучната професия на паркинг инспектор. На дневна светлина са заснети епизодът с тоталното унижение на Колин по време на пикника на рокерите, извели своите питомци на открито, сцена колкото брутална, толкова и комична и гротескна, и също любовният уикенд на двамата, когато Рей си позволява да отпусне контрола, да съблече бронята, да влезе в нережисирана игра и да се докосне до онези части от себе си, които най-много го плашат. Сякаш на дневната светлина и двамата успяват да се видят наистина, да бъдат открити, да загърбят полутъмния свят на сенки, в който се крият зад ролите си на изискващ господар и покорен слуга. Получаването на човешки облик подплашва Рей и може би дава сили на Колин. Няма как да заобиколим и великолепната актьорска игра на Хари Мелинг, която „изнася“ филма, придава му дълбочина и душа.

Напълно е възможно „Пилиън“ да има различно тълкуване и точно това е част от неговата привлекателност – свободата, която ни оставя. Въпреки тематиката си и куиър героите филмът не е нишов, напротив – отворен е  към всеки и всеки е поканен да излезе от салона със свое тълкуване. Сигурно е, че това е забележителен и много уверен в себе си пълнометражен дебют на режисьора и сценарист Хари Лайтън, майсторски превърнал една куиър приказка в универсална история за търсене и намиране на себе си.