Огромното внимание към този филм предизвиква несъмнено името на легендарния фронтмен на група „Кино“ – Виктор Цой (първоначално сценарият е бил концентриран около Майк Науменко от група „Зоопарк“, но сетне продуцентите са преценили, че неговата фигура не е така притегателна за днешната аудитория).

Но Цой като примамлива сила влияе предимно на руската аудитория, а филмът „Лято“ се превръща в събитие от световен мащаб. Това се дължи преди всичко на драматичната съдба на неговия режисьор – Кирил Серебренников.

По време на снимачния период на филма той е задържан от Следствения комитет на РФ и превозен в Москва (22 август 2017 г.) с обвинение в мошеничество в особено крупни размери - похищение на сума, превишаваща 68 милиона рубли, дадени от държавата за реализация на проекта „Платформа“ (в периода 2011-2014 Серебренников е художествен ръководител на този проект, реализиран в московския център за съвременно изкуство „Винзавод“). Серебренников е открит противник на сегашната власт (подписва писма в подкрепа на Pussy Riot; след руско-грузинския конфликт през 2008 г. обявява, че ще обиколи централните улици на столицата с плакат „Аз съм грузинец“; в интервюта говори за днешна Русия като за „приспана в дълбок безсмислен сън“ страна и т.н.).

Домашният арест на Серебренников се превръща в политически скандал: в негова подкрепа се обявяват предимно онези, които се противопоставят на Путиновата власт. Получава подкрепа и в световен мащаб: знаменитости от ранга на Михаил Баришников и Кейт Бланшет подписват петиция за незабавното му освобождаване от всякаква юридическа отговорност.

И в този драматичен момент се появява филмът „Лято“. Световната му премиера е на кинофестивала в Кан: филмът е част от състезателната програма, ала режисьорът не присъства на така престижния форум.

Екипът на филма и артистичният директор на фестивала Тиери Фремо минават по червения килим с банер с надпис „Кирил Серебренников“, а след прожекцията залата аплодира дълго, на крака.

Сюжетът на „Лято“ е построен около запознанството и отношенията между 19-годишния Виктор Цой, 26-годишния Майк Науменко и неговата съпруга Наталия. Но всъщност това е само отчасти биографичен филм за група „Кино“ и младежката Ленинградска култура от 80-те години на миналия век.

Борис Грибеншиков и Алексей Рибин – членове на първия състав на група „Кино“, твърдят, че филмът на Серебренников е „лъжа от първия до последния кадър“: „Ние нито така сме говорили, нито така сме седели, нито така сме вървели, нито така сме кимали с глава – разказва Грибеншиков след московската премиера. – Но това не е най-страшното. Най-страшното е, че този филм лъже относно времето, относно крайно сложната и интересна атмосфера на ленинградския ъндърграунд от 80-те“.

В титрите на филма е подчертано, че сценарият е създаван „по спомени“ на Наталия Науменко. В интервю за списание „Сеанс“ тя подчертава, че биографически филмът не е точен. („Представена е, да речем, сцена на наше събиране на брега на Финския залив, а всъщност Майк не обичаше да е сред природата; той по-скоро би седнал на някой уличен тротоар с китара в ръце“). Но пък Наталия Науменко споменава в това интервю нееднократно, че във филма е уловен духът на времето, а и усещането за младост и волност.

Подобни полярни мнения (Борис Грибеншиков – Наталия Науменко) са ясни: те са участници в онези събития; нещо повече – те са от малкото живи легенди от знаменития Ленинградски ъндърграунд от 80-те.

Последната песен, звучаща във филма, е „Скоро ще свърши лятото“ на „Кино“. Следват мистически цифри, представени в титрите. Цифри, обозначаващи смъртта на някои най-големите о съветската рок сцена: музикантът и поет Александър Башлачов ще падне от кухненски прозорец през 1988 г.;  Виктор Цой ще загине в автомобилна катастрофа (1990 г.); след седмици издирване тялото на рок-певицата Янка Дягилева е намерено да плува по течението на река Иня (1991 г.); музикантът Игор Талков е застрелян преди концерт (1991 г.); Майк Науменко ще умре от раните си, причинени след нанесен побой от хулигани (1991 г.). Ето още няколко цифри: Башлачов ще умре на 27 години, Цой – на 28 г.,  Дягилева – на 24 г., Талков – на 34 г., Науменко – на 36 г.

Тяхната смърт ще съвпадне с края на Съветския съюз. И отново – по мистичен начин: тези млади хора съществуват въпреки строя и системата, а когато си отиват, те я повличат със себе си.

Макар – както свидетелстват очевидците – биографично филмът на Кирил Серебренников да не отразява реалността от онези години, усещането за задух, гибел, обречена младост – всичко това присъства в „Лято“. Вътрешните пространства (кухни, коридори, стаи, зали, вагони) са неуютни, мръсни, прашни, натрупани с вещи, които приличат на забравен вонящ боклук. И всичко е тясно, нагъчкано, накриво сложено: един предметен свят, който сякаш при по-силно течение ще се срути и разпилее.

Външните пространства са широки, ала отново няма усещане за волност: небето е ниско, мрачно, сякаш пред дъжд. Оператор на филма е Влад Опелянц: именно неговата работа превръща „Лято“ в естетически шедьовър. С изключение на човешките лица, всичко останало (предмети, природа, градски пейзажи) сякаш е видяно през напуканото стъкло на мръсна бутилка.

Черно-белият филм е естетски и заради кратките цветни анимационни 2-3 минутни мюзикли. Някакъв измислен персонаж – да го наречем Скептик – поглежда към нас, зрителите и описва възможна измислена история. Без тези цветни фойерверки, фантасмагорични рисунки и игри на въображението, „Лято“ би бил банална история на успеха с елементи на любовна драма.

„Лято“ прилича на петербургското типично лято: трескав ритъм, постоянни смени на настроенията (ту обилен дъжд, ту пронизващо слънце). Но най-вече –там никога не става наистина топло, трайно топло.

Във филма има множество крайно важни за мен детайли. Частично, защото са свързани с моите тийнейджърски години, частично заради отгласа от „Кино“ и „Зоопарк“, на който бях свидетел в Петербург в началото на новия век.

Ние преписвахме в тетрадки и тефтери песни на Бийтълс, Иги Поп, Лу Рийд, Дейвид Боуи, Ти-Рекс... Някак знаехме английски, където не разбирахме – измисляхме си. До ден днешен пазя някои от тези бележки: намачкани от многократна употреба листа. А във филма Майк Науменко подава на Цой една от многото свои подобни тетрадки с текстове и го предупреждава: записките тук може да не са баш верни – каквото е чул и разбрал – това е…

Когато живеех в Петербург (в самия край на Елциновото управление и началото на Путиновата безконечна ера) на мода бяха рок-банди като „Земфира“ (най-вече „Земфира“), „Мумий Трол“ и „Нощни снайпери“. Всички те – съвсем явно повлияни от Цой и Науменко. И покрай тях, новите герои, из града навсякъде се срещаха графити „Цой е жив!“ и „Майк завинаги!“.

А веднъж бях забравила куфара си в един влак. Когато го открих, нищо не бе взето, дори не бе отварян. Ала от двете му страни със спрей бе изписано „Кино“. До края на студентските си години в Петербург се мъкнах все с тоя куфар по летища и гари. И макар да изглеждах като мамина глезана (аз свирех на пиано, но предимно Шопен, разбира се), към мен често се приближаваха да се запознаят интересни и нетривиални млади хора. Както сетне разбирах – заради написа „Кино“.

Филмът на Серебренников в Русия се приема полярно – от пълно отричане до крайно възхваляване. Но това е повлияно преди всичко – както подчертах в началните редове – от легендарната слава на Виктор Цой и драматичната съдба на Кирил Серебренников. Повечето критици сравняват „Лято“ с „Ла-ла-ленд“: не-дълбок сюжет, красиво поднесен, с интригуващ поглед към конкретна епоха. Според мен на Серебренников не се харесва подобно сравнение, разбира се. Навярно замахът му е към „Коса“ на Милош Форман (особено началната сцена с нощния огън и влизането във водата), ала там мащабът е недостижим.   

И все пак: заслужава си да се види този филм – именно заради лятото. Заради кратката лудост на шепа младежи, изпълнили с песни и мечти ленинградските мърляви пространства през 80-те години на миналия век.