„Рома“ е епитом на гузната съвест, която ще бъде големият победител на най-политизираната церемония по раздаване на Оскарите. В година, доминирана от все по-отчетливо надуване на либералния Холивудски балон, филмът на Алфонсо Куарон уцелва бингото на всеки уважаващ себе си social justice warrior: феминизъм, класова борба и расова дискриминация. Комбинацията е толкова умела, че разколебава дори заявеното лично отношение на режисьора, който твърди, че описва собствения си живот като дете в Мексико.

Разбира се, всеки може да каже, че не е редно да се търси вулгарното социално-политическо обяснение на един филм, след като изкуството има за цел да го преодолява. Само че е спорно доколко в „Рома“ има опит за преодоляване. Напротив, филмът пълзи към финала си в своеобразна апатия, сред която се случват различни неща, но от тях не се случва нищо. Може би в един по-импресионистичен филм където времето е главният герой, това би работило, но не и когато мудните кадри трябва да работят за изграждането на характер.

Характерът, който носи името Клео (Ялица Апарисио), е заявен като централен не само заради биографичния елемент (Клеовият прототип е прислужницата в семейството на Куарон), но и от гледна точка на начина на заснемане на „Рома“ – събитията се регистрират през нейните очи и докато различни герои отпадат от филма, а историческият контекст се променя, тя остава свързващото звено.

Какво обаче разбираме за нея? Нищо повече от онова, което би си помислил човек, ако му кажат, че става дума за мексиканка от 70-те, която се грижи за къщата на буржоазно семейство. Клео е търпелива и лоялна, малко непохватна, но любвеобвилна. Очаквано отношението към нея е несъответно, тъй като е от „лоша“ класа, раса и пол в неподходящото време и място, заради което хората са груби с нея, обиждат я, изоставят я и така нататък. Всичко това е напълно банално напомняне за близкото минало и въпреки че е представено като красив фотоалбум, съвсем спокойно може и да не се гледа, а да се прочете нещо полезно за всички безименни жертви на времето си. За техните чувства и мисли може да се разбере не по-малко.

В действителност Клео е представена в огледалото на останалите персонажи, които влизат и излизат от живота ѝ, и затова самата тя остава обезличена. Навярно замисълът на Куарон е да покаже, че когато не можеш да паснеш на доминиращите нагласи в обществото, си обречен да изживееш живота си скучно, като сянка на другите хора, но в този замисъл няма нищо емпатично и интригуващо. Напротив, режисьорът се заявява като всевиждащото око, което обяснява на едро историческите процеси, използвайки лесни за съчувствие образи, но без изобщо да ги развие. Доста „благородно“ занимание, когато тъкмо си похарчил едни милиони за филм със Сандра Бълок в космоса и в творческия ти път е дошло време за нещо по-„камерно“, снимано на роден език.

Едрото обобщаване в „Рома“ се отразява не само на безизразното лице на Клео, но и на повърхностния поглед към Мексико от края на 60-те и началото на 70-те. Със сигурност много малко зрители изобщо са разбрали какъв е този епизод с насилие към края на филма, който всъщност представлява един от най-големите студентски протести и много важна част от съвременната мексиканска история. Неуважително към жертвите на този протест е да бъдат декорирани като орнамент във филм, който едновременно се заиграва с историческия контекст, но нито за момент не показва истинска ангажираност с него. Ако не беше така, щяхме да разберем повече за културните и социални навици на времето, за които има изключително бегли намеци (говори се за криза със земята, обсъжда се правото на аборт, има и съвсем деликатна препратка към действията на ЦРУ в Мексико и други подобни), но така и не се дава сериозен контекст.

Ако можем да повярваме на Бела Тар, че снима в черно-бяло, защото иска да запази дистанцията между филма и реалността, а на Сиро Гера – че всяко цветно изобразяване на Амазонската джунгла би било аматьорско, при Куарон няма никакъв резон да заснеме филма в черно-бяло, освен да стимулира изтърканото усещане за носталгия към миналото. Наистина тази носталгия е добре уловена в редица сцени, в които елементарните ежедневни ситуации продължават премерено дълго и в тях се отразява един непривичен ритъм, сякаш героите се задушават бавно и по непознат за съвременността начин. Особено впечатляваща е една от последните сцени, когато животът за момент се докосва неусетно до смъртта и след това се оттласква от нея също толкова незабележимо, за да продължи в същото приспивно темпо.

В крайна сметка, всичко, което Алфонсо Куарон е научил от Любецки за кадрирането, можеше да се превърне в красив, макар и самоцелен, център на филма. Вместо това обаче крещящото мълчание на Клео и дидактичното отношение на Куарон към нея атакуват успешно най-очакваната реакция на модерната публика: нейната апатия към сложните процеси и кичификацията на сериозните проблеми чрез успокоителното „хубаво е сниман“. Сандра Бълок е по-честна.