Може би това е от филмите, които искат да възкресят един от най-мъртвите жанрове на Холивуд, отдавна изпели песента си в тази така изкуствена и претенциозна категория – мюзикъла, преживял вече своята златна ера. Не че няма опити да се възродят и други жанрове с посребрели коси, както примерно уестърнът, но повечето засега са предимно напразни.

Действието на „Ла Ла Ленд” се развива в една паралелна кино реалност, която така много прилича на мъртвата и претенциозна предметност на един голям музей на киното. Затова е и наличието на цитати, позовавания, възстановки, даже ползване на реквизит от този музей на восъчните кино фигури - прозорци, червени балони, улични снимки и даже одежди. Какво да се лъжем, киното си създаде един паралелен свят, с опознати до болка измислени места, с които може да жонглира безкрайно. Ето ни сега и един своеобразен флашмоб в кино вариант, осъществен с най-модерните средства на седмото изкуство, въдворен из неговите най-възстари павилиони или потънали в руини студиа.

Дали обаче неговата цел е само онова внезапно тропкане с крака и извисяване на глас, навяващи ни скъпи спомени, на фона на една съвсем непотресаваща и дори банална житейска история? Гледайки „Ла Ла Ленд“, изкушеният от класическо кино зрител може да си направи една кинематографична екскурзия из историята на седмото изкуство, в частност Холивуд, като поток на съзнанието или паметта. Като започне от „Певецът на джаза“, през всички тремолни мюзикъли от златната ера на този жанр, обогатени с направените с респект асоциации към силно меланхолични продукти от „Казабланка“ до „Шербургските чадъри“ и обратно.

И за зрителите познавачи, макар и не за всички от тях, това е прекрасно. Само че филмът е направен не просто с любовна почит към Холивуд, но и с някакъв вид обичливо-разрушителна ирония, подплатена дори с пикантни хапки чиста пародия, което пък предизвиква реакциите на феновете на киното с прекалено сериозен стаж из старите ленти. Използвайки целия арсенал на Холивуд в областта на мюзикъла и не само, филмът подиграва мастодонта на илюзиите и го обожествява едновременно. Това е трудно да се преглътне. „Ла Ла Ленд“ съчетава несъчетаемото, поне на пръв поглед.

В този филм изкуственият, цитатен фон на съдържанието е сблъскан с друг пласт. Това действа малко стъписващо и дори революционно и отблъсква фанатизирано преданите фенове на най-изкуствения кино жанр. Но киното има нужда от революции, които показват, че ако не може вече да се продължи по стария начин, то той трябва да бъде разрушен с любов, смях и удоволствие. Паралелно на мюзикъл-откъсите, като някакъв вид рекламни паузи, върви всъщност една скептично и меланхолично разказана история за двама души. Те искат да се впишат в този изкуствен свят със своята лична уникалност на цената почти на всичко. Драмата е в това, че по пътя на успеха и провала в изкуството, личният живот не е нещо, което може да бъде само като храна за из път. Любовта се изисква навсякъде, във всички реални и нереални светове. И героите действат според представите, внушени им от киното, отново в частност Холивуд, учени и обучени от тях, за любене, целуване, успех и неуспех. Но се сриват според собствените си правила, предразсъдъци и предубеждения, и затова са твърде истински. Фабриката за илюзии, гуру на поколения в света, може би си е създала своя планета, със свои „ла-ла“ правила, в която на всички като че ли ни се живее, колкото и да й се подиграваме и игнорираме.

Ето я героинята на Ема Стоун, с големи вакли очи като от японска анимация. Работи под прикритие на бар, но се явява на кастинг след кастинг, за да стане като най-известните си клиенти. Тоест да е принудена да се прикрива с тъмни очила, но всички да я знаят и да искат да станат като нея. Но тя все пак не е като своите три дружки от квартирата – с безсрамния блян да ги залюби продуцент, да открие дарбата им за света, да ги наложи и накрая всички да танцуват щастливи и добре заплатени като тях. Тези девичи пориви за покровителство и успех са й чужди – тя пише пиеса. Героят на Райън Гослинг е също леко нестандартен. Провъзгласява се сам за романтик и вярва в бъдещето на джаза дори след затварянето на поредния джаз клуб. Трагикомичната любовна история на двамата започва именно заради това, че тя не обича джаза, освен ако не го изпълнява той. Като на бойно поле героите ту рухват емоционално и физически, губят важни отломъци и чаркове от себе си, ту се подкрепят един друг и си напомнят накъде са се запътили, унижавайки се, ободрявайки се, като постоянно си сменят ролите. Защото ако се влюбиш в някой, който в навечерието на Коледа свири в бар нещо като от фестивала „Нова българска музика“, вместо „Джингъл белс“, това не значи, че утре и ти, и той няма да предадете себе си и да се упреквате един друг за това.

Филмът ни предлага брилянтен диалог между дуета млади влюбени, песенен и непесенен, словесен и безсловесен. По-висш от елитен политически дебат, когато се атакуват и мотивират един друг в името на голямата си любов именно към своето изкуство и разбирането за него.

Финалът, както и целият филм, прилича много на реплика на „Беднякът милионер“ и дуплика на Боливуд, но е главно един елегантен реверанс към Холивуд. Няма какво да се лъжем – киното ни учи от години на елементарни и неелементарни неща. Дори как да посегнем към другия, да го целунем, да бъдем щастливи, да поемем поражението или пълния провал. Учи ни даже на начина, по който да страдаме, да бъдем победители или победени.

На финала на „Ла Ла Ленд“ нещата в съзнанието на героя се развиват по друг, щастлив за невеселата двойка начин. Започва в бърз каданс нов, обратен на този филм, героят постъпва по различен начин и местата на действащите лица се разменят, като настъпва друг вид идилия.

 Е, и какво от това – Холивуд може да ни разкаже и изпее и тази приказка, и го е правил. Както казва героят на Гослинг в премерения и на места бляскав диалог - изкуството е конфликт и компромис, това е вълнуващото. Ентусиазмът не идва никога само от съвършенството или от самото съвършенство.

Може би лека шега, но не злобна, е, че „Ла Ла Ленд“ получи рекорден брой награди „Златен глобус” и номинации за „Оскар”. Това по-скоро е вид предизвикателство. Има и по-въодушевяващи филми в тазгодишната надпревара за триумф и победа. Но наградите никога не са били истинският критерий, а именно ентусиазмът и рискът – винаги би трябвало да бъдат.

Филмът си създаде много врагове, твърде крайни, за да бъдат искрени, както и почитатели, леко плахи и ослушващи се. Забавното е, че в „Ла Ла Ленд“ има филм-във-филма, финал-във-финала, които би трябвало да удовлетворят всички, но го правят не по очаквания начин. По-скоро прелъстяват и изоставят, без да желаят да обединят всички в своя волен полет из непредвидимото и неочакваното, на фона на постигнатото и вече познатото.

Дори да вземе всичките възможни награди, „Ла Ла Ленд “ ще бъде следван от проклятието на „Оскарите”. Ще има други, по-запомнящи се и трепетни филми, но те ще трябва да бъдат открити от зрителя самостоятелно, като плод на лично търсене и потреба.

И все пак, ако някога Холивуд бъде осъден на смърт заради много истински прегрешения, „Ла Ла Ленд“ може да бъде като част от пледоария на адвокатите му за смекчаване на вината. Тогава последното желание на смъртника може би би било именно един танц с чужди обувки (на Фред Астер) и чужда премяна (от „Шербургските чадъри“) до пълно отнасяне от реалността. Чрез небрежната, леко прегърбена грациозност, с която Гослинг плете дългите си нозе, ведно дори с вдървената рутинност и изтръпналите в шпиц крака на партньорката му, сякаш пребивавала цял живот в балетно училище най-малко край Москва.

Непохватност и грация, смешно и трогателно, рутина и вдъхновение, традиция и присмех – това са пространствата, където филмът броди енциклопедично и посттравматично.

Киното изисква нашето почитание, но и чувство за хумор, освен безкористна любов. Иначе няма да ни възнагради със себе си.