Най-хубавото от смъртта на Сталин е, че може да има толкова абсурдни филми като „Смъртта на Сталин“. И ако има причина Армандо Янучи, досега зает с политическите интриги в съвременния англоезичен свят, да посегне на нещо толкова далечно и като география, и като история, то не е заради някакъв специфичен интерес към темата, а поради изоморфността на радикалния му сарказъм с радикалните сталински чистки.

Докато в най-успешния проект на Янучи – „Кръгът на посветените”, този радикализъм заслужи всички овации, защото успя да доведе няколко неразбирателства до реална опасност от световна война, в „Смъртта на Сталин“ няма помен от това постепенно насаждане на напрежение, което покрай смешките завлича да се мисли и в много други посоки. Възстановката на епохата е едновременно основана на истински събития, но в същото време в крещящо противоречие с истината – през 1953 г. например Молотов е вече разжалван, Жуков не е централна фигура и така нататък. Не че някой би очаквал достоверност от подобен автор, но ако искаше да отпусне фантазията си на тема комунизъм, със сигурност е знаел как да го направи и щеше да е много по-забавно. Достатъчно е да си представим всевъзможни налудничави сюжети като резултат от смъртта на Сталин – например ядрена война по погрешка, за да се досетим за материал, който сатиричният талант на Янучи би могъл да превърне във филм.

Поредицата от гегове на моменти е печално несмешна, макар и с някои изключения, но истински печалното е, че нито за секунда не изглежда, че геговете ще се съединят в нещо по-голямо. Може би заради дългогодишната работа на режисьора в телевизията, но сцените в „Смъртта на Сталин“ наподобяват по-скоро ежеседмични дози хумор от пореден епизод на поредния сериал, без оглед на някакво развитие нито на действието, нито на персонажите – много подобно на всички сезони на „Вице“, най-популярния ситком, дело на Янучи. От самото начало се представя парад на всички предвидими пороци на съветската власт – от лицемерието и предателството до масовите убийства, но те така и не надскачат разговорите в центъра на властта, предимно между Хрушчов (Стив Бушеми) и Берия (Саймън Ръсел Бийл).

Хрумването Берия да бъде изведен пред скоби като единствения, който е малко по-малко идиот, също не е нито достоверно, нито носи някакви ползи за филма. В опит да завърже интрига Янучи представя разчистването на сметки като борба за надмощие между заемащия дефанзивна позиция добряк Хрушчов и по-злия от всички злодей, началника на НКВД, само че интригата приключва рязко и необяснимо със саморазправата срещу втория. В действителност Берия е отстранен едва месеци по-късно, а във филма е още по-странно как стискащият зъби Хрушчов, чието основно занимание е да носи костюм върху пижамата си, успява да надделее.

Липсата на контекст не би била такъв проблем, ако час и половина не се върти един-единствен мотив: че всички са толкова лоши и глупави едновременно и че постоянно някой убива някого и убийствата се превръщат в ежедневие. Всъщност тези две посоки – на ужаса, и на сарказма, дълбаят еднакво силно, но така и не се срещат в нито една точка, за да се види, че в съветска Русия те са неотличими една от друга. Драмата, ориентирана около разговорите на висок тон между няколко високопоставени джентълмени е нещо, което по принцип се удава на Янучи, стига обаче тези джентълмени да носят своите отличителни черти, по възможност противоречиви, заради които да е интересно да бъдат изследвани.

Тъжният извод от „Смъртта на Сталин“ е, че освен мощната реклама от медии като Guardian, той имаше на разположение цялата анти-руски настроена публика и идеалната основа, върху която да стъпи – Съветският съюз през 50-те е толкова уникално явление, че само много талантлив човек би го превърнал в скука. Армандо Янучи очевидно е много талантлив човек.