След репетиции младичкият танцьор Мераб намъква в пълния автобус бялата си риза на сервитьор – бърза към ресторанта, където работи за прехраната си. Докато промушва ръка в единия ръкав, неволно бутва по-възрастна жена, която го скастря. Миг по-късно същата жена посяга, оправя щръкналата яка на ризата му и двамата се засмиват. Такива сърдечни „посягания“ от човек до човека са разхвърляни през цялото повествование – нещо се получава недобре, някой го осъзнава, прави крачка назад или встрани и се опитва да поправи положението.

„И след това танцувахме“ е третият пълнометражен филм на родения в Швеция режисьор с грузинско-турски корени Леван Акин. За първи път беше прожектиран пред публика в рамките на Петнайсетдневката на режисьорите на Кан 2019, сетне, след радушен прием по световните фестивали, беше издигнат като шведска кандидатура за оскарите, а през януари 2020-а получи четири „Златни бръмбара“ (най-високото киноотличие в Швеция) – за най-добър филм и сценарий на Акин, за операторско майсторство на Лисаби Фридел и за главна мъжка роля на Леван Гелбакиани.

Дотук дебютантът Гелбакиани заслужено събра десетки награди и стотици положителни рецензии – цялата история за първа любов и порастване се случва в най-драматичния си вид именно на „екрана“ на чувствителното му лице. В „И след това танцувахме“ той е Мераб – добро момче, добър син, добър брат, добър изпълнител на народни танци... който е такъв повече по инерция, отколкото по убеждение. В ансамбъла е резерва (както, някак си, и в живота си изобщо) и макар да се старае, хореографът вечно му обяснява, че нещо не му достига: в грузинския танц не бива да си мек и чувствен, трябва да си гвоздей, трябва да си паметник! Филмът се е заел да покаже как една капка концентрирана радост от живота променя цялата вътрешна „химия“ на младежа и отношенията му с другите. Когато Мераб пламва по най-новото попълнение в ансамбъла, даденостите лъсват пред него в нова светлина. Момчето иска да узнае кое е извън обичайните си схеми. И няма да се извинява, защото е щастливо. И не желае да го унижават.

Разказът е понякога въздушно лек, понякога задъхано рискован – както всяко себеосъзнаване. И в края, заради всичко, което е ставало дотам, но главно по дълбока лична потребност, Мераб се впуска точно в танца, който му се танцува на него. Понеже сме в Грузия, неизбежно имаме постсъветски декор, тамади вдигат тостове, ядат се кинкали и – как не? – се разнасят красиви местни многогласи. Но филмът е слънчево преживяване: в него няма от станалата запазена марка на Източна Европа свъсеност и сивота, няма и (прицелено в чужбинския зрител или местния патриотар) етнографско взиране в средата. Темата е порастването на едно конкретно хлапе и това е съвършено достатъчно.

На 17 май 2013 г. в Тбилиси е направен първият (и последен засега) опит за гей прайд парад. Петдесетина стреснати млади хора сред тълпа от хиляди агресори, свикани от десни екстремисти и от православната църква –това вижда Леван Акин по телевизията и е сащисан, и решава да се разтърси по темата, защото, убеден е, „Грузия е прогресивна по много начини“ и такова отношение не ѝ приляга. Тръгва с идея за бъдещ документален филм, а после постепенно измества фокуса. Открива Леван Гелбакиани (действително танцьор, но не народен) през профила му в инстаграм и въпреки неколкократните му откази го убеждава да поеме главната роля. По време на снимките екипът е активно саботиран, от грузинска страна помощ неведнъж е обещавана и отказвана в последния момент... И така до миналия ноември, когато филмът беше пуснат в кина в Тбилиси и Батуми и типичните антигерои направиха два протеста и едно сбиване в тази връзка, без дори да са го гледали.

Би било жалко на „И след това танцувахме“ просто да се лепне етикетът „гей кино“ – както би било абсурдно прекрасният „Момиче“ например (също танцов, също за много млад човек, също озарен от спокойствие и свобода) да се постави в графата „транс“. Няма значение откъде е дошъл началният заряд на автора и какво им се привижда на любителите на обичаите с консистенция на гвоздей или паметник – това тук е добро кино, общуващо изкуство. Хуманна история, от която всеки може нещо да научи тъкмо защото не е правена, за да поучава. На възраженията около „посегателството“ срещу грузинските танци Акин логично отговори, че грузинец е онзи, който се идентифицира с грузинската култура, все едно кой е и откъде идва... „Преди хиляди години сме завличали за косите жени в пещерите си, сега седим във влакове със смартфоните си“ – традициите не може да са безкритично повторение на „каквото е било“.

„И след това танцувахме“ е деликатен (разказаното душевно приближаване е неуверено и неизбежно, точно както се случва в началото на любовта, а физическото е „диалог в развой“), способен на екзалтация (сцената, в която Мераб импровизира на верандата танц с рунтавия кавказки калпак!), интересен (краткото гмурване в алтернативния нощен живот на Тбилиси е направено с широко отворени за красивото очи). Най-хубавото обаче – извън самия Леван Гелбакиани, който владее екрана – е, че е верен на намеренията си и способен да ги осъществи: да покаже как едно доскорошно дете намира идентичността си в свят, който е далеч по-неразумен и враждебен, отколкото е можело да допуска.

П.П. Няма как да не ми направи впечатление, че единствените грузински филми от последните години, оставили ярък отпечатък в паметта ми – безкрайно различните, но еднакво препоръчителни за гледане „Дълги светли дни“ (2013) на Нана Еквтимишвили и Симон Грос (ситуиран насред лудницата на 90-те и прожектиран в България под заглавие „В разцвет“) и „Царевичният остров“ (2014) на Георги Овашвили (визуално смайваща, почти безмълвна история с дядо и внучка абхазци), – също се занимават със съвсем млади хора, лишени от единия или от двамата си родители, на фона на натегнато общество с много посттравматични белези като нашите, българските, но и други, по-тежки, от вражди, превърнати в традиция, или традиции, превърнати в окови... Както и че и в тези двата храната, пеенето/танците и някоя запазена семейна или друга нишка на нежност предоставят възможност за спасение или поне почивка.