Преди няколко дни Гийермо дел Торо получи Златен глобус за режисурата на “Формата на водата” – една от над 60-те награди за филма дотук, сред които и Златният лъв от миналогодишния фестивал във Венеция. Дел Торо се качи на сцената и от ръчно изписано листче прочете едни от най-прочувствените думи, които са се чували по време на тази церемония: “От детство съм верен на чудовищата. Те неведнъж са ме спасявали и оневинявали, защото чудовищата – вярвам в това – са светците покровители на нашите блажени несъвършенства. Те позволяват и въплъщават възможността за грешка и за живот.” Колко странно, че няколкото секунди, нужни за произнасянето на тези три изречения, се оказаха по-вълнуващо, мъдро и съдържателно изживяване от целите два часа на “Формата на водата”.

Избраното време е в началото на 60-те години на миналия век, навръх Студената война, и въпреки че руският на съветските другари е за пореден път лошо сдъвкан на екрана, а те са плоски подпорки на сюжета, това някак пасва на дългата американска традиция в недоразбраното изобразяване на чужденците. Защото да, избраното място е САЩ: красивичките дрехи и интериори са достатъчно отдалечени от настоящето, за да ни се сторят хем познати, хем ретро-шикозни, и драматично контрастират с антиутопичната обстановка в научния център, където работи като чистачка главната героиня Илайза. Илайза (Сали Хокинс) е няма, има белези от насилие и е намереница (което се разбира и от фамилията ѝ Еспозито: така в предходни десетилетия италианците са наричали захвърлените деца – по името на “търкалото на изоставените” в манастирите... и това е единственото нещо, което ще научите от този филм, та нека го затвърдим и тук). Напук на мрачните обстоятелства обаче, тя е самостоятелна, весела, енергична, обичана от приятелите си (възрастен художник гей и черна колежка чистачка – реверанс към малтретираните) и живее над магичен киносалон (реверанс към киноманите). В научния център един ден докарват човекоподобна амфибия (с атлетичното телосложение, огромните очи и чувствените устни на някакъв сънуван Тарзан), която в естествения си хабитат в Латинска Америка е билa почитанa като божество и както ще стане ясно, действително има разни божествени способности. Заедно със създанието пристига и един вечно дъвчещ агент(Майкъл Шанън) и се заема да го изтезава. Илайза и водното божество се срещат и се влюбват. Следва опит за освобождение и развръзка.

След развръзката аз имам само въпроси. Защо водното създание е докарано живо в научния център, като намерението на учените и военните е само да го изтезават и да го подложат на вивисекция (това е по-просто в джунглата, отколкото в града)? Защо го изтезават, а не го изследват? За какво всъщност се борят руснаците, освен за екранно време? Защо съществото не приложи божествените си способности спрямо своите мъчители? Как в една такава свръхсекретна операция, покрай която СССР е заложил коварни капани, една чистачка успява не просто да си общува с пленника, но и да внесе грамофон да му просвири любими мелодии? Кой слага оковите на амфибията и как те изчезват в подходящия момент? Защо са нужни персонажи като съпругата на злодея и съпруга на приятелката, които могат да бъдат изрязани моментално, без нищо съществено да се наруши? Вярно ли се очаква да се идентифицираме с Илайза, при положение че за нея научаваме буквално две лични неща извън фамилията ѝ: че сутрин има навика да яде варени яйца и да мастурбира във ваната? Защо въобще е нужен престоят на амфибията в същата тази вана, като така и така ще го карат с превозно средство до водата? Защо догледах филма?

Дел Торо е създал нещо вторично спрямо всичко, което вероятно харесва в историите с чудовища. Дори не е нужно вглеждане – цитатите и белите конци са на показ. Но въпреки че еклектичността, колажността и дори вторичността (подражанието, разкривеното копие, събраните от повърхността вторични белези на естетика и етика) не са задължително проблем, особено в този жанр, който носи и на липси, и на парадокси, и на повторения, тук те изморяват от самото начало, защото превъртат стари схеми без нов заряд, чувство за хумор и въобще чувство, което да не е заявено, а изградено. Плакатната човечност на “Формата на водата” злепоставя онова, което проповядва – разбирателство, мир, обич, – защото не го разгръща, не го аргументира, не го обезпечава с логика и уязвима плът, а го третира като сбор от лозунги. Филмът показва в убедително развитие гангрената на два пръста, но не и отношенията на главните си герои. А това, че и двамата са неми, изглежда главно като отказ от писане на диалог (диалозите в целия филм са мъчително елементарни). Каква е личността на водното нещо и защо в началото то реагира като животно, а малко по-късно, без никакъв процес на научаване, като приказен принц? Каква е личността на Илайза и по каква причина тя решава да сподели варените яйца и ваната си с нещо люспесто и неизвестно, щом около нея е пълно с всякакви други форми на по-съответна “различност”? Тя е щрихирана като доволен, спокоен човек с отзивчива среда – откъде изведнъж идва готовността ѝ да изскочи от живота си? Какъв, ако не декоративен, е смисълът от сцената с преливащата баня или онази с изфантазирания валс, които само препъват хода на повествованието и вместо да добавят разкош или размах към образа на Илайза, го карат да излежда неуравновесен? А изяждането на котката и бягството в киносалона за какво са потребни, какво казват? “Формата на водата” имитира многозначителност, не я поражда. И със своя микс от несъгласувани подходи – ту фантастично, ту прозаично, ту прагматично, ту идеалистично – постоянно къса собствената си тъкан. Връзката между Илайза и водното божество е проведена от режисьора с деловитостта на онези, които правят порно: събираме минимум две действащи лица и без много увертюри прехождаме към “любов”...

В самото начало на 90-те Жан-Пиер Жьоне и Марк Каро направиха постапокалиптичната комедия “Деликатеси”, в която с помощта на топла палитра, подкупващ френски саундтрак и група всеотдайни актьори с ексцентрични физиономии успяха да разкажат налудничава история, в която самота, секс, канибализъм, опит за самоубийство и свирене на музикален трион се вписваха естествено в кода на приказката и дори притчата. Как стана това ли? Може би така: “Деликатеси” градеше свой убедителен, последователен свят, в който благоговееше пред всеки от героите (и всеки от детайлите – достатъчно е да се видят “входните” му титри), смееше се над всичко помпозно и предлагаше непредвидими алтернативи и на делничното, и на страшното, и на романтичното. Началото на “Формата на водата”, както и ред подробности от обстановката и музиката (почти съм сигурна, че чух и акордеон!) са явно заимствани от Жьоне и Каро и всеки, който вече отбеляза или ще отбележи, че филмът на Дел Торо е злополучна кръстоска между “Амели Пулен” и “Създанието от Черната лагуна” (американската кинофантастика от 50-те може и често да е безвкусна, но на времето си поне е била оригинална), е и прав, и скучен. Неизбежно е: нещо толкова ограничено във видимото, колкото този филм, няма как да те хвърли в сложни размисли и заключения.

Моите заключения например са следните. Ако искате нещо трагикомично със Сали Хокинс, вижте “Напълно безгрижна”. Ако искате Майкъл Шанън да ви уплаши, пробвайте с “Подслон”. Ако ви се гледа съвременна история с чудовище, употребено интелигентно за разказването на реални неща, потърсете “Чудовището” или “Колосално”. Ако изпитвате любов към черно-белите филми с танци, оперен драматизъм и много гланц, но искате нова трактовка, набавете си “Артистът”. Ако ви тегли към водата и руснаците, но не искате да се удавите в мейнстрийма, потопете се в “Човекът амфибия”. Ако ви интересуват американските фантастики от 50-те и 60-те, позабавлявайте се с “Денят, в който Земята спря”, “Нещото от друг свят”, “Невероятният смаляващ се човек” или “Последният човек на света” (и си пуснете “2001: една одисея в космоса” – Кубрик отпреди 50 години е див авангард в сравнение с днешния Дел Торо). А ако се надявате “Формата на водата” да добави нещо към всичко това, просто спрете да се надявате.

Жена + чудовище е формат, познат не само от митовете, народните приказки и авторските фантазии във всички видове изкуства, а и от ежедневието, какво да се лъжем. Темата е престара и безумно благодатна, затова е толкова тъжно, че Дел Торо е изкарал от нея един така досадно познат във всяка своя част ерзац...