„Червената костенурка“ е първият пълнометражен анимационен филм, който е печелил награда на фестивала в Кан, въпреки или благодарение на специфичната атмосфера, която създава, поради тоталната липса на какъвто и да е било диалог. Проектът се реализира посредством култовото студио за анимация „Гибли“, което за пръв път предоставя възможност на европейски аниматор да режисира.

Въпросният човек е холандецът Михаел Дудок де Вит, който има няколко късометражни анимации зад гърба си, една от които ("Баща и дъщеря") печели Оскар през 2001 година. Той подхожда към задачата с много нежност и завидна чувствителност, представяйки ни един филм, който успява да „комуникира“ себе си на едно чисто визуално, звуково и емоционално ниво. Трябва да се отбележи обаче, че „Червената костенурка“ е един особено предизвикателен анимационен филм, именно поради факта, че не ни „говори“, че не заявява гръмко себе си и не проявява никакви претенции. Това създава един „смислов вакуум“, който зрителя трябва да запълни със самия себе си, респективно със собствената си интерпретация или преживяване на случващото се.

Лентата проследява живота на мъж, озовал се след корабокрушение на необитаем остров, където трябва да се бори за оцеляването си. Всеки път, обаче, когато се опита да избяга от него, бива възпрепятстван от огромна червена костенурка, която в крайна сметка убива. След смъртта си тя претърпява една особено сюрреална метаморфоза, превръщайки се в жената, с която ще прекара живота си на острова. Тази крайно фантастична история, обаче е подсилена от мистичния дух, който я обгръща. Де Вит прехвърля на зрителите тежката задача да решат, дали това е някаква абсурдна халюцинация на човек, изправен пред неумолимото „присъствие“ на самотата, или е проява на „милост“ от страна на природата, която по свръхестествен начин спасява човека от него самия. „Червената костенурка“ определено позволява и двете интерпретации, но докато едната е изпълнена с надежда и топлина, другата е крайно мрачна и цинична и би превърнала филма в самоцелен проект, който ни представя лудостта на един Робинзон, лишен от своя Петкан. От друга страна, де Вит е целял да постигне именно тази амбивалентност и мистика, за да може всеки да види или усети нещо различно.

Избирайки да следвам една по-оптимистична интерпретация, обаче, мога да кажа, че филмът представя света на острова като пасторално (почти райско) пространство, към което червената костенурка (природата) тегли човека, за да го спаси от живота „отвън“. Това е подсилено и от липсата на диалог, която може би в очите на де Вит препраща към една „по-чиста“ форма на комуникация, изградена изцяло върху любовта – непосредствен и пряк език. Освен това целта на метаморфозата на костенурката е да приобщи мъжа (човека) към природата – да му даде веществена причина да жертва и загърби живота си сред хората в името на едно по-просто, но може би по-пълноценно съществуване в рамките на изгубения Едем.

Все пак, Де Вит не си позволява крайната наивност да репрезентира острова, приписвайки му само позитивни качества. Има една-две сцени, натоварени с изключителен „съспенс“, които навяват мисълта, че все пак и тук смъртта дебне зад ъгъла. Оказва се в крайна сметка, че „раят“ е другаде, но де Вит все пак дава много силни аргументи за това, че едно такова „пред-вавилонско“ съществуване, разиграващо се на фона на „пасторалното“, е най-близкото нещо до него.

В края на краищата „Червената костенурка“ наистина е крайно своеобразно явление в рамките на пренаситения с какво ли не свят на съвременното кино, което не бива да бъде подценявано. Де Вит предоставя изключителната възможност да се гмурнем в една паралелна вселена, лишена от всичко, което днес може би бихме нарекли "човешко". Целта, разбира се, не е човекът да се изгуби или изличи в рамките на природата, а точно обратното - да намери (ако може) своята роля и значение в нейния космос.