Интервюта
Кристи Пую

КРИСТИ ПУЮ: ИСТОРИЯТА Е СБОР ОТ ФИКЦИИ


от
на г.

КРИСТИ ПУЮ: ИСТОРИЯТА Е СБОР ОТ ФИКЦИИ

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

За него може да се прочете, че е отговорен за явлението, наречено „Румънска нова вълна“, но самият той не само отрича всякакво бащинство на този термин, измислен от журналистите, но и твърди, че никога не е имал особени помисли да се занимава с кино. Художник по призвание, той е едновременно погълнат от травматичното минало на собствената си държава, но и винаги готов да се оттласне в много по-абстрактни дискусии за характера на истината – основната тема на „Сиераневада“, формалния повод да пристигне за София филм фест 2017. Докато го слуша човек, не е трудно да се досети откъде идва прецизното му усещане към детайла, благодарение на което тежките му тричасови филми надскачат клишето за киното на институцията срещу индивида и „документалното“ реалистично кино – концепции, с които Кристи Пую няма нищо общо.

Отнасяте се подозрително към филми, които твърдят, че дават отговори, докато Вие по-скоро задавате въпроси. Кои са въпросите в „Сиераневада“?

Не знам, може би ще ги откриете във филма... Ако човек е верен на себе си, не може да отговори на никой въпрос, но може да събере правилните елементи, за да стигне до правилния израз на въпроса. Още в заглавието на филма се крие въпрос, защото то е като етикет за филма. Мисля за заглавието като за врата, през която може да премине интимният механизъм на креативността.

Етикетите са част от удобството, което трябва да си създадем, за да живеем нормално, за да си мислим, че знаем какво се случва. Какво например се е случило през Втората световна война? Никой не може да каже със сигурност. В „Сиераневада“ има препратки и към Втората, и Първата световна война, и към 11 септември – но също така я има и семейната история, където положението не е много по-различно. Мислим си, че знаем какви хора са били родителите ни, братята ни – но се оказва, че не знаем нищо. Идиотско е човек да си мисли, че знае кой е той самият. Има шанс от около 0,0001 % да разбереш хората около себе си – и за тази цел трябва да живееш в настоящето и да си свързан с другите.

Разбирам, че тези думи могат да звучат като някаква реч на Кришнамурти и ме е срам от това, но в случая със „Сиераневада“ историята е лична. Баща ми почина през 2007 г. и тогава не исках да правя филм за смъртта му, но две години мислех какво се е случило на поклонението в негова памет. Дискутирах дълго с брат ми и сестра ми и стана ясно, че те си спомнят това събитие по начин различен от моя. Аз например спорех за комунизма, което брат ми не помнеше изобщо, макар че също участваше в разговора.

Бях разочарован, но и щастлив от това разкритие, защото се оказах прав в наблюденията си – всеки иска да е прав по много теми, но това е само камуфлаж за необходимостта от любов. Любовта е много сериозно нещо. Хората се крият зад много теми, защото не могат да приемат мисълта, че са тъжни – не защото не са обичани, а защото имат нужда да обичат. В мейкинга на „Love Streams” на Касаветис той обръща етимологията на думата философия („любов към мъдростта“) и говори за мъдростта на любовта, за това как човек има по-голяма нужда да обича, отколкото да бъде обичан. Аз вярвам напълно в това.

От гледната точка на мъртвия човек ли е направен „Сиераневада“?

Това е въпрос, който си задавам от самото начало на филма. В традиционното кино актьорите могат да гледат във всички посоки, но не и към камерата, което значи, че цялата история на киното е разказана от гледната точка на някой невидим, мъртъв човек, чиято душа кръжи наоколо. Християнската традиция гласи, че в 40-те дни след смъртта душата се рее, преди да поеме към небето, и затова привлякох тази идея и като тема на „Сиераневада“.

Мъртвият човек в тази церемония присъства, за да обяви, че смъртта не съществува. Една от темите на „Сиераневада“ е как гледаш на нещата, които оставяш след себе си, след като вече те няма. По някакъв начин аз самият се поставих в обувките на мъртвия човек, докато писах сценария на филма. Сигурен съм, че ако смъртта е близко до представите от реклама на „Стела Артоа“, с множеството от хора, събрани около смъртното ти легло, човек ще обича всички, дори и враговете си.

Какво остава за киното в ситуацията на абсолютна неяснота и несигурност, в която живеят филмите Ви?

Нищо, почти нищо – освен да свидетелства. Проблемът е, че някои хора правят пропагандни филми и други хора мислят, че това е истината. Но ние не знаем нищо за истината, абсолютно нищо. Знаем много за вещите, как да боравим с тях, но за истината не знаем нищо. Историята е сбор от фикции и всеки избира в какво да вярва. Когато разказвам история от времето, когато бях в казармата, 89-а, аз съм убеден, че това е истината – макар че не съм сигурен дали нещата са се случили така, но от днешна гледна точка бих казал, че съм сигурен, че са се случили така. Това е свидетелство, но свидетелството е максималното възможно – то не е истина, но е важно.

В „Сиераневада“ много от героите разказват много истории за много неща, но въпреки това не се разбират помежду си, защото хората по принцип използват случая да се срещат, за да декорират фасадата на имиджа си. Всеки от нас е хванат в този модел на мислене за утре. Никога няма да кажем какво наистина мислим заради утре – ако реша да кажа нещо, някой утре ще използва това твърдение срещу мен. И тъй като има утре, се грижим за това да се защитим и говорим банални твърдения, в които няма никакво съдържание. Затова когато някой каже, че царят е гол, другите ще го смачкат. Дори във футбола е така – ако Манчестър Юнайтед побеждава често, трябва да си техен фен, а феновете на Ливърпул да бъдат смачкани.

В „Сиераневада“ водеща тема е също така импотентността. Главният герой е лишен от мъжественост, кастриран. Но всъщност всички са кастрирани. Мисля си, че комунизмът има много общо с това. В Румъния по време на комунизма мъжете пиеха много, включително моят баща пиеше много, и това е благодатна тема за много психолози, антрополози, социолози. Според мен фактът, че системата те е смазвала, докато ти си глава на семейството и се очаква да осигуряваш хляба на масата, е причина за този масов алкохолизъм. Защото мъжът по време на комунизма не е можел да съществува като мъж. За да осигури хляб, се е налагало да мине през множество унижения, които са представлявали символична кастрация. И това се пренася върху наследниците на мъртвия баща в „Сиераневада“ – една генерация на пост-кастрация.

Съгласен ли сте, че киното е опит за постигане на искреност по неискрен начин?

Може би имате предвид фразата на Трюфо, че в киното истината се разкрива по пътя на лъжата? Не мисля, киното не е лъжа, защото хората са умни и знаят, че когато влязат в салона, ще видят нещо с актьори, което не е истина. Докато човек гледа картина на Моне, той знае, че не е в градина. Инструментът на киното се ползва по начин, който може да бъде разбран от фразата на Паул Клее, че изкуството не се опитва да възстанови видимото, а да направи нещата видими.

Като зрител в киното ми харесва не само начинът, по който нещата са направени, но и резултатът, решенията, взети от всички участващи, а това е един своеобразен метаобект на интерес. Говоря за всичко онова отвъд филма. Изборът на елементи, свързването им, за да се стигне до финалната версия на филма, е един акт на хуманизъм. Аз например обичам да готвя, но когато отида в ресторант, удоволствието ми се състои в съдържанието на чинията, в подредбата на нещата в нея, зад която знам, че стои дълга история. По същия начин в киносалона изпитвам огромно удоволствие от искреността, с която онези, застанали пред камерата, говорят – и това няма общо с моя личен опит като режисьор.