Понеже пристигнах на опашката само двайсет минути преди прожекцията, когато влязох в зала “Дебюси”, бяха останали места само в двата края на балкона, което е на има-няма пет километра встрани от екрана – центърът му и погледът ми оформяха ъгъл от максимум трийсет градуса, а левият му край беше закрит от една стена (така че ако имаше нещо важно отляво в кадър, трябваше да протягам шия и да си тикам главата пред лицето на съседа отдясно). Но така де.
След “Смъртта на господин Лазареску” и “Аврора”, избрани в програмата “Особен поглед” в Кан съответно през 2005 г. и 2010 г., Кристи Пую продължава своите протяжни разходки из румънската градска реалност със “Сиераневада” – първия му филм, попаднал в официалната състезателна програма.
И трите са мащабни, тричасови документи за съвременните състояния на ежедневното, но “Сиераневада” прави няколко крачки встрани от утъпкания път. Докато първите два са носени от един персонаж, чрез чиито изживявания Пую коментира и наболели политически проблеми (съответно здравеопазване и правосъдие), тук няма изпъкващи елементи и основни теми – вместо главна пътека с множество краткосрочни отклонения, има тъкан само от отклонения; вместо безкрайно движение със зададена цел, действието е съсредоточено почти изцяло в един апартамент. Диалозите, осезаемо повече в сравнение с предишните филми, не са със случайно срещнати по пътя хора, а протичат разнопосочно и неколкократно между сбирщината роднини, нагъчкани в апартамента по случай помена на близък. Тази постановка променя и възприятието на времетраенето – по мое мнение “Аврора” можеше да е с час по-къс, без да загуби ефективност, докато “Сиераневада” оправдава продължителността си с непрекъснатото добавяне на значещи детайли към индивидуалните профили на персонажите, а оттам и към цялостната семейна картина.
За да сработи филмът при тези условия е необходимо доста по-голямо майсторство при написването на диалозите, изграждането на героите и въобразяването на взаимодействията помежду им. Пую се е справил блестящо с предизвикателството – палитрата на характери, убеждения и връзки е изключително пъстра. Кой ли не кръстосва стаите на апартамента, заедно с бавно обикалящата камера – религиозна майка, стара комунистка, похотлив вуйчо, самоволна тийнейджърка, ревливо бебе, леко чалнат поп… И за какво ли не се говори – конспиративни теории за Шарли Ебдо и 9 септември, комунистическо минало, религиозни ритуали, суеверия, Ошо, изневери, пазар, сарми… Принципно чудно в света е как толкова нехомогенна съвкупност от животи съумява да съществува като функциониращо, макар и силно куцащо цяло. И това чудо е уловено в “Сиераневада” по очарователен начин.
Пую обхожда ситуациите с характерния си хладен хумор и безстрастен, муден поглед, наблюдава от дистанция, най-вече през касите на вратите, леко насмешливо, умерено любопитно, никога осъдително, раказва в реално време с предълги кадри, така че в някакъв момент и аз се озовавам в апартамента и се разминавам по тесния коридор с хората, щъкащи из апартамента, сериозно изгладнели, подобаващо изнервени, порядъчно смотани и като цяло загубени.
Абсолютно брилянтна е сцената, в която най-накрая пристига попът, заради когото всички вече са умрели от глад и нерви. Внезапно зазвучава опелото – съвършено красив църковен напев в пълен дисонанс с властващата наоколо нескопосаност и немара. Вместо обаче да мистифицира и извиси религиозното, както често се прави с цел постигане на екзотичност, Пую прави точно обратното – банализира и приземява, в типично свой стил накъсва песента със смешни физиономии, прокашляния, бебешки рев, звън на вратата… Сякаш красивото, изрядното, хармоничното в тази реалност може да продължи максимум шест секунди, преди някой да изцепи нещо.
“Кому е нужен този цирк!” – отсича един от героите насред най-напечената караница и така обобщава мисията на филма – да ни постави насред цирка на ежедневието с цялата му трагикомичност. И да ни помогне да се разпознаем във всеки от циркаджиите.
