В годината, в която Мартин Скорсезе обяви, че филмите на Marvel не са кино, продукция на DC е филмът, който получи Златен лъв във Венеция.
2019, добре дошли, това е краят на света. Още през септември започна силно острастен дебат, който се движеше по линията на “Заслужава ли”, “Това сериозно кино ли е?”, “Какво си мислеше Лукресия Мартел?” (президент на тазгодишното Венецианско жури, бел.), критиците бяха преди всичко изненадани. Интересно е да се проследи каква посока взе дискусията, когато филмът беше достъпен за повече критици и, разбира се, за публиката. Нароиха се няколко на брой статии, които резюмират хода на развитие през рецензии и twitter реакции, но е ясно, че критически консенсус няма. За филма като филм не се говори, но за сметка на това в изобилие се предлагат политически интерпретации, които сякаш достигат и - най-важно - имат потенциала да променят реалността. Това, че киното има трансформативен потенциал, че може да влияе на контекста си и настоящето, за мен е било едно от най-ценните качества на това изкуство, но обратната страна на монетата тук обрисува една доста мрачна картина.

Може би това встъпление предполага запознатост на читателя с “проблематичния” характер на филма, но нека приемем, че това не би било трудно, тъй като социалните мрежи вече втора поредна седмица споделят стотици рецензии, статии и десетки хиляди статуси. Наложителността на тона, с който се говори за този филм, е нещо рядко срещано. Наистина ми се щеше да говорехме толкова много и така убедено за повече филми, както и за потенциала на киното да променя живота в положителен аспект. Засега царува тъмнината.

“Жокерa” е филм на американския режисьор Тод Филипс, който става известен с “Последният ергенски запой”. В студентските си години Филипс снима документални филми за колежанския живот, в които личи внимание към скритите противоречия в човека като социално животно, но скоро след това кариерата му достига своя пик, благодарение на “Старски и Хъч” (2004) и най-вече, “Последният ергенски запой” (2008). В интервю с Vanity Fair, режисьорът споделя, че в днешно време е твърде трудно човек да прави комедийни филми, тъй като реакциите на публиката са остри, както и тяхната чувствителност. Преходът към социалната драма (или психологически трилър, въпрос на вкус) обаче изглежда естествен и всъщност отслабва властта на идеята за “авторско кино” (auteur cinema), което се предъвква в лекциите по Кинознание от самата зора на дисциплината. Би изисквало огромни интерпретационни усилия, за да се проследи отпечатък или да се направи смислов мост между мъжкарските комедии и драматичния прочит на злия герой на Готъм сити.

Филмът започва с проява на несправедливост - банда тийнейджъри напада Артър Флек, бъдещият Жокер (Хоакин Финикс), който рекламира тотална разпродажба пред магазин, като забавлява пешеходците с трикове и жестове. Групата момчета го пребива в задънена уличка безнаказано, а Артър получава освен множеството синини и разкървавено лице, предупреждение от работодателя си за напускането на работното място. Портретът, който филмът рисува на града Готъм, е в синхрон с този на Флек: живот на ръбата на бедността, в несигурни условия и изолация, докато богатите пируват. Натрупваме информация за личния живот на главния герой: за това, че живее сам с възрастната си, болна майка, която бълнува за парите и помощта на заможния кандидат-кмет Томас Уейн; за това, че е изписан от психиатрична болница и взима седем различни медикамента; за това, че има неврологична травма, която провокира спонтанни пристъпи на смях без стимул. Артър е болезнено слаб и физическата работа по ролята, която Финикс извършва, може да се сравнява с усилията на Крисчън Бейл, който е всеизвестен с трансформациите си. За ролята на Жокера, Финикс е гладувал и отслабвал нарочно, но начина, по който тялото му се движи в пространството издава майсторството на неговата подготовка. Прегърбен и бавен, Флек изглежда безвреден, но едновременно с това всяка сцена, която го разкрива без клоунския грим и костюм, е вцепеняваща с изтерзаността на тялото, а всяко танцувално движение, което Жокера извършва, сякаш прорязва пространството с тъп нож. Има нещо забавено и тежко в телесността му, което кореспондира с психичното му състояние.

Флек се бори, както филмът еднозначно показва, с проблеми от шизоидно естество, социопатия, агресивни пристъпи. Не е еднозначно обаче дали филмът заема позицията на психично болен човек, или по-скоро обръща фокуса си към обществото, което постепенно вдига ръце от своите “проблемни” членове. Това е въпрос, който касае всякакъв тип дискриминация, и прави говоренето за психично здраве трудно и табуирано, особено ако не вземем под внимание въпроса за ролята на социалната действителност за формирането на индивида - здрав или не. Филмът наистина провокира с тази своя неясна позиция, която в различни моменти извиква полюсно различни реакции. Въпросът за емпатията и съчувствието тук постоянно е в конфликт със страха, който е редно да изпитваме от “опасен” герой. Поставяйки злодея във фокуса, “Жокера” вече отправя предизвикателство към чувствителните зрители и рецензиите сякаш се пишат сами. По подобен начин това се случва с филмите за серийни убийци от тази година (“Къщата, която Джак построи”, “Златната ръкавица”, “Изключително лукав, шокиращо зъл и подъл”), когато представянето на вътрешния свят и мотивацията на човек да убива, се приравнява с емпатия. Това, че гледаме подобен тип филми, прави ли ни по-склонни да извършим убийство в реалността? Точно това е въпросът, който стана централен при рецепцията на “Жокера”, особено след публичните изявления от кино комплексът, в който през 2012 масова стрелба отне живота на 12 човека в Колорадо (по време на прожекция на филм от Батман поредицата, да!), като там прожекциите на “Жокера” бяха отказани. Масова параноя се възцари в големите публикации и филмът беше обявен за “опасен”. Хората бяха посъветвани да не го гледат. Скоро дискусията в twitter се пренасити дотолкова, че хората престанаха да изписват името на филма, за да не е достъпно в търсачката. Огромното усилие на критици и публика да заглушат “Жокера”, свеждайки го до “филмът за онзи клоун” не съвпадат с цифрите на боксофиса, които вече гонят 300 милиона долара приход.

Историята на Флек е спираловидна към дъното, а филмът представя анти-Bildungsroman, докосвайки всички важни моменти в историята на героя и неговото развитие, само че “възмъжаването” на Артър в Жокера приема подчертано негативен смисъл. Така емпатията се простира дотолкова, доколкото зрителят схваща обстоятелствата, в които човекът Артър Флек живее, но и изборите, които същият този човек прави, същите избори, които ще го доведат до метаморфозата “Жокера”. Това е филм, който въплътява идеята, че човек би следвало да изяви истинското си лице, но дали това важи в случай, че това лице е клоунско, и то кръвожадно? Ако лицето и маската съвпадат, това е латинският произход на думата persona, звучи като висша добродетел, но тук е преобърната. Трябва ли да приемем човека тогава, да го поздравим за неговата искреност, ако истината за него съвпада със зло? “Жокера” е хитър филм. В подбора си от сцени, представляващи самотния личен живот на Артър, както и тези, които показват неговите актове на насилие, и най-вече, тяхното монтажно разпределение из хронологията на филма, личи психологическо майсторство, което се изкушавам да сравня с манипулация. Обикновено киното е обвинено в скрита манипулация и идеологически контрол чрез средства, които не са видими на повърхността, чрез визуално кодирани внушения, които предизвикват възбуда, тъга, или агресия. Но впечатляващото във филм като “Жокера” е всъщност саморефлексивността, собствената осъзнатост за манипулативния потенциал. Зрителят може да усети кога бива поведен в една или друга посока и тъй като сюжетът предлага много възможни моменти за това, пътят в лабиринта остава изцяло наш избор.

Най-важното за “Жокера” е именно тази негова осъзнатост и въздействието му на няколко нива. Важно е да се отвори дебатът за връзката между фикцията и реалността и по-точно нейната обратна връзка - макар да сме свикнали да възприемаме киното като следствие на нещо, което вече е било, сега се учим (макар и по трудния начин) да виждаме и да се страхуваме, че може да има пряко влияние върху действителността. Това, което остана може би неизказано тук, е че обвиненията към “Жокера” са в подбуждане на подобно агресивно, анархистко (замени с крайно ляво или крайно дясно, разликата ще е минимална) поведение от страна на самотни (Артър Флек, става ясно, не познава женска ласка) бели мъже. Това кулминира в “шеговития” плакат в един киносалон, който не допуска зрители-мъже без придружител на прожекциите си. Всъщност, “Жокера” предвиди собственото си бъдеще по един интелигентен начин. Във филма непредумишленото убийство на трима банкери в Готъмското метро превръща Жокера в точка на конфликт между съсловията. Някои го подкрепят и са готови да го защитят, а други го обвиняват в развала на обществения ред и морал и това несъгласие отразява добре етическото противоречие у зрителите. Някои го мразят, други го обичат, но важното е, че всички говорят за него.