Ако аз съм разказвач, а ти си ми слушател, ще положа всячески усилия да ти спестя времето. Знам, че имаш и други неща за правене, отворил си куп други прозорци, пък и по начало не си наясно дали изобщо искаш да ме слушаш, та вниманието ти съвсем виси на косъм, знам. Затова, тъй като много ми се ще да ти разкажа за този филм, ще бъда максимално съсредоточен и пестелив. Няма да ти обяснявам какво се случва, първо, второ, трето, няма да съм безкрайно щателен и няма да те занимавам с неща, които вече знаеш. Ще ти подбера нещо малко, но значещо. Накрая не искам да останеш с фактическа (фактите ги има в Уикипедия), а с емоционална представа за онова, което искам да ти разкажа.

Предполагам, че сходни неща си е мислил и Арон Соркин, преди да седне да напише “Стив Джобс”.

Голяма скука е, казва Куентин Тарантино в едно интервю, да вземеш нечий живот от начало до край и да направиш филм от него — нищо няма да излезе, колкото и интересен да е човекът. Ако ще правиш филм за Елвис, да речем, трябва да го побереш в “комиксова версия”, примерно да хванеш един-единствен ден и така да го разнищиш, че да се получи по-въздействащ и по-плътен образ, отколкото която и да е стандартна биография би успяла да създаде. Ей това би било филм.

Арон Соркин казва почти същото за работата си по “Стив Джобс”: че не е искал да напише от-люлка-до-гроб биография, която представя “най-големите хитове на героя”. Вместо това предпочита да се впусне директно по средата на нещата (на писателски му викат “in medias res”) и избира само три епизода, изградени около представянията на три продукта — оригиналния Макинтош на Епъл през 1984 г., компютъра NеXT през 1988 г. и iMac през 1998 г.

Според замисъла на сценариста първият епизод разказва възкачването на краля, вторият показва краля в изгнание, а третият представлява завръщането на краля.

Звучи като пиеса в три действия и усещането е точно такова. Всичко е стегнато и напрегнато, случва се в реално време и е пълно с диалог, като на сцена. Единствената разлика с театъра е филмовият похват “върви и говори” — героите непрекъснато сноват напред-назад из стаи, коридори и зали, а камерата ги следи с възможно най-малко прекъсвания на кадъра.

Култовият айфон не влиза в сценария, защото той се случва няколко години след завръщането на краля, където няма кой знае каква драма, а тя е ключов елемент при писането на Арон Соркин, автор на три от най-вълнуващите биографични филма през последните години. И в “Социалната мрежа”, и в “Кешбол”, и в “Стив Джобс” сюжетът е задвижван почти изцяло от диалог и персонаж, а драмата се създава от постепенното разрастване на дадена идея; и в трите някой променя изцяло начина, по който се случват нещата в бъдещето; и трите превръщат самото фантазиране, осъществяване и развиване на идеи в екшън; и при трите не мога да си поема дъх — все едно съм на 12 и гледам “Умирай трудно 3”, при все че на екрана няма нито терористи, нито престрелки, нито тиктакащи бомби, вместо това има скоростен диалог, който едва смогвам да догонвам; и трите тактично не показват голямата промяна — времето, когато идеята най-сетне завладява света, защото него всички го знаем, него всички го живеем.

Друга важна драматична съставка са желанията. Не е важно какъв е героят, казва Соркин, а какво иска. Пред неговите персонажи има мечтана цел, пред която пък има препятствия — начинът, по който героите преодоляват и реагират на тези препятствия, е материята на тяхното изграждане. Една от най-паметните лично за мен реплики на Джобс във филма е, че ако искаш да обърнеш внимание на петно върху блуза, няма да изречеш точните му координати (с код), а чисто и просто ще го посочиш (с мишка). Така прави и Арон Соркин. Не обяснява героите, а ги показва, светкавично и без увъртания.

И макар някои от репликите им да са откровено измислени, несъответстващи на хронологията и фактологията или просто неестествени, писането на Соркин е по-скоро художествено обосновано. Разбира се, че никой в реалния живот не говори с петдесет култови фрази в минута, но, честно, когато Джобс погледна уолкмена на дъщеря си, и ѝ каза: “Ще ти сложа музика в джоба”, се разплаках. Толкова драматично и красиво ми се стори да имаш такава идея.

Въпреки че сценарият е базиран на биографичната книга на Уолтър Айзъксън, много важни събития са останали извън картината, а другото е пренаредено и донагласено по усмотрение на сценариста, за да пасне на триактовия формат. Майкъл Фасбендер в главната роля пък, макар и емоционално брилянтен, е сякаш нарочно оставен далеч от визията на истинския Джобс. По всичко личи, че целта на “Стив Джобс” не е да направи пълен, дори достоверен портрет на Стив Джобс, а по-скоро адекватен на времето ни портрет на човека, на чийто макбук написах този текст.

И като казах “адекватен на времето ни”, чудя се доколко тази тенденция към микроскопичност в биографиите, въпреки че открай време е в същината на разказваческото изкуство, има нещо общо с джаджите ни, нещо общо със самия Стив Джобс. Свръхдостъпността до информация, замислена и изпълнена почти изцяло от него, ни предоставя всички биографии, всички рождени и смъртни дати, всички факти на тепсия. Дали това не принуждава разказвачите да потърсят нови и адекватни естетически подходи към животописите. Подходи, които събират множество информация в малко пространство, които се съсредоточават върху микронаратива и които задържат вниманието като айфон — информацията хвърчи, местим се светкавично от стая в стая, както се местим от прозорец на прозорец, всяка секунда е интересна и екшънът никога не спира (бил той и безсюжетен, без начало, среда и край).

И доколко е случайно почти едновременното избухване на Макинтош и минималистичното писане — две неща, които се опитват да постигнат възможно най-много ефекти с възможно най-малко команди.

(Дани Бойл ще запомня с избора на песен за развръзка. Подобна дълга безмълвна сцена имаше и в “127 часа”, там озвучена от Festival на Sigur Ros, а тук — от Grew Up at Midnight на The Maccabees. Тази визуална поезия е от мой тип. Зяпах омагьосан.)