"Всичко за майка ми" или Евангелие по Марко Белокио

77-годишният знаков класик на италианското кино от най-успешните му времена - Марко Белокио е достигнал отдавна онази степен на творческа зрялост, в която проектите му поне от няколко десетилетия насам са "обречени" да цитират предишните му филми, градейки постоянно един и същи вечен пъзел от човешки емоции, чеховска атмосфера и католическо отношение към секса на привличане-отблъскване, който неизменно и последователно остава еlan vital на творческите му търсения. „Сладки сънища“ (2016), разбира се, изцяло потвърждава горепосоченото правило, като в добавка води задочен монолог с поне още няколко небезизвестни в миналото италиански филми. Тук е налице и "пансексуалността" на „Бавачката“ (1999), която е една от най-добрите ленти на италианеца, представляваща истински химн на хетеросексуалното във всичките му измерения – от сублимирани до жизнеутвърждаващо оргиастични, и суицидността на „Скок в пустотата“ (1980), както и не на последно място - деликатната обреченост на детето да се справя с травмите нанасяни му от света и болезнените семейни, и човешки отношения в „Очи, уста“ (1982).

От друга страна, екранизацията на биографичния роман на известния италиански журналист от Ла Стампа - Масимо Грамелини се вписва в традицията на изобразяването на големия екран на любовта към майката във всичките й измерения – "класическа", еротична, инцестна, спиритуална и др. В тази връзка можем да споменем поне някои от най-знаковите филми, с които „Сладки сънища“ активно диалогизира, цитирайки най-малкото части и детайли от орнаментиката на духа им -  „Агостино“ (1962) на Мауро Болонини – екранизация на Алберто Моравия с Ингрид Тулин,  „Неразбраният“ (1967) на Луиджи Коменчини, „Сърцето на мама“ (1969) на Салваторе Сампери и много други. Във всички тях майката ("жива или мъртва") е абсолютният ясен и неясен обект, и хоризонт на желанието, символ на висшия ерос, създаващ светове и раждащ отново човешката личност в първата й истинска любовна връзка.

В „Сладки сънища“, също както в „Неразбраният“ на Коменчини, смъртта на майката в ранна възраст за детето представлява травма с такъв разрушителен заряд, който има потенциала да опустоши цялата му душа и целия му по-нататъшен живот. Може да се каже, че Белокио показва, как детството си отива с първата смърт, както с първия сексуален опит, но детето не се превръща в мъж, а в сирак, какъвто ще бъде цял живот и никой няма да е в състояние да запълни празнотата в него. Малкият Масимо се опитва да замести първоначалната липса на майка си с "приказния герой" от чернобялото кино Белфегор. Той става негов личен Бог и покровител, нещо като Франкенщайн за момиченцето в „Духът на кошера“ на испанския режисьор Виктор Ерисе (1973). Но Белфегор не връща майка му, а само отвежда душата на момчето още по-далеч от реалността без нея.  То пораства и започва да е, както казва – в състояние сам да защитава себе си. Но пред липсата на любимия си човек е беззащитен и само от гледката на кутийката с кибрит, която майка му е държала в ръцете си преди да почине, получава мощна паническа атака.

Мъжът като че ли възприема всяко едно емоционално отдаване на света за изневяра към майка си, а когато го прави, търси в образите и лицата на другите единствено нея, но те не могат да я заменят. Отсъстващата майка се превръща за него в истинска религия, която ревниво изповядва тайно и последователно от другите. Като тийнейджър той дори лъже приятелите си, че тя е заминала за Америка и затова не е при него, и им завижда за това, че техните са живи и нещо повече – типично като за католическа Италия (да си спомним само за Пазолини и майка му) живеят само и единствено за тях.

Спомените за майката, общите моменти, щастието за цял един живот на предстоящо нещастие са концентрирани само в първите около пет минути на лентата. Филмът започва с танц на момчето с майката (нещо като Бели нощи - кидс по Висконти), която видимо го е превърнала в единствен емоционален център, защото има проблеми в отношенията с бащата. Общото между тях е музиката, естрадата от края на 60-те, песните, които се продават добре, защото в тях директно и маркетингово безхитростно се пее за любов. Майката е емоционално неуравновесена, момчето – влюбено в нея, каквото и да означава това. И най-накрая навръх Коледа, смъртта надделява над любовта, за да се превърне след това в нейното единствено име.

Преди финала на Сладките сънища естествено се появява момичето, което кара Масимо отново да танцува, в лицето на младата лекарка, която го успокоява по време на паническия му пристъп. Магията на майчината любов е на път да отстъпи най-после място на класиката в жанра. За последното спомага решаващо и обстоятелството, че образът на майката отчасти е десакрализиран от разкритието след цели тридесет години, че тя се е самоубила, защото е била болна от рак. Порасналият Масимо изведнъж разбира, че тя му е съсипала живота, защото егоистично е избрала да умре, вместо дори отчаяно да се бори с болестта в името на малкия си син или с други думи – го е предала.  Следва цитатна сцена на прословутата такава с басейна от „Хората котки“ (1942) на Жак Турнер, в която съспенсът указва на това, че заветният секс извън майчината сянка и близо 40-годишна утроба вероятно не е съвсем далече и мираж. Но заедно с това и че майката бди.

Филмът все пак не се поддава изцяло на набиращата през втората му част скорост сладникава инерция по нанадолнището на сантименталността и завършва с последния спомен на Масимо за майка му. Докато играят на криеница, той я открива in the closet и двамата се прегръщат, и се разбират да останат там заедно и завинаги. Което и се случва, въпреки усилията на целия свят и живот да ги разделят, настоява докрай Марко Белокио. Мъртвата майка се оказва по-жива от всичко и всички, които са обречени на това да бъдат нейните сурогатни заместители и аватари.

Във филма сладките сънища на Белокио са не само кошмар, но и съдба. Мъртвите, както в прозата на Джойс, се оказват вечно живите, защото отсъствието им ги сакрализира и се превръща в максимално присъствие, както в „Самопознание“ пише от своя страна Бердяев. И освен всичко останало, в лентата има и много църковнослужители от всевъзможен тип, и катедрали, в които Масимо търси именно това присъствие-отсъствие. Един свещеник дори в почти прав текст изказва "горчиво-сладката", като присънил се кошмар на дете, идея на филма - имаме само това, което ни е отнето завинаги, а религията е единствената надежда, че ще го получим отново.