„Комарджията“ на Пол Шрейдър е всичко онова, което един филм, режисиран от Мартин Скорсезе, може да е, но не е. Той само е продуциран от последния. За съжаление. Шрейдър е сценарист на „Шофьор на такси“ - вечната кинокласика на Скорсезе от 1976 г. Но едно е да напишеш една много добра история, съвсем друго е да я режисираш и пренесеш на големия екран - виртуозно. Тук се крие и разликата между Шрейдър и Скорсезе - един много добър режисьор срещу един истински виртуоз. Компромисът си заслужава гледането, но на всеки пет минути ще си казвате - този филм, ако беше режисиран от Скорсезе… Посттравматичният стрес „обича“ Скорсезе.

Оскар Айзък е Уилям Тилич - професионален комарджия, който умее да калкулира риска, като запомня всяка изиграна карта - по този начин той успява да вдигне залога и да спечели в точния момент. Той е истински професионален комарджия. Изучил е този занаят, който за много други е порок във военен затвор, където благодарение на желязната лична самодисциплина Тилич се научава да брои и запомня картите. Във всеки мотел, в който отсяда, докато обикаля малки американски казина, за да участва в покер турнири, той опакова обзавеждането в стаята си с бяло платнище, за да я направи да изглежда като затворническа килия.

По време на поредния турнир Тилич попада случайно на бизнес презентация, където среща Кърк (Тай Шеридан). Оказва се, че младият човек е син на някого, който не е имал късмета да оцелее по време на войната в Ирак през 2002 година. Така двамата млади мъже попадат в смъртоносната игра на едно отмъщение с донякъде предизвестен край. Както обобщава героят на Кърк – Лошите войници (в смисъла на недисциплинираните редници/военнослужещи – „червиви ябълки“ са точните думи, използвани от героя - бел.ред.) са били наказани, но истински отговорните и виновни са на свобода, изнасят лекции по семинари и получават почетни степени. Проблемът не е в редовите войници, а в системата, от която идват. Дотук зрителят може и да си помисли, че това ще бъде драматургия, достойна за „Оскар“.

Американското общество все още търси отговорите на много въпроси, поставени от военните интервенции на САЩ в Корея, Виетнам, Латинска Америка и Ирак. Раните, които американската външна политика оставя в съзнанието на нацията, са дълбоки и скоро няма да зараснат. Неслучайно Ноам Чомски нарече войната в Ирак от 2002 г. най-голямото престъпление на века. Не можем и с лека ръка да отхвърлим последиците, до които тази война доведе - Ирак потъна в хаос; в Афганистан талибаните се върнаха на власт; Турция на практика води партизанска война с непризнат Кюрдистан (автономните провинции в Северен Ирак); Сирия е в руини и непрекъсната гражданска война; Израел обстрелва с ракети Ливан и за капак една друга голяма държава нахлу в съседна на нея държава, водейки междувременно хибридна война почти с целия свят, като едно от водещите извинения за „военната операция“ е лъжата, която САЩ и Великобритания лансираха пред света преди двадесет години, за да нахлуят в Ирак. Изглежда ли ви, че големите (Г7) могат да си позволят да лъжат? Цената за тези лъжи обаче е за сметка на обикновения човек - в случая с „Комарджията“ това е Уилям Тилич (Оскар Айзък) - този, който вярва в „честната борба“, която ще доведе до победата на някоя благородна кауза - разгром на фашизма, край на тероризма, неразпространение на ядрено оръжие и попадането му в ръцете на луди диктатори... Но дългът към родината и вярата в идеалистични победи, като да воюваш за „мирния атом“, имат и друга - тъмна страна, която е повече от реална и коства на много заблудени души собствения им разсъдък. Така стигаме до драмата и вътрешния конфликт на Тилич, а както разбираме, и на други разжалвани като него, станали свидетели на произвола на военното командване в затвора „Абу Граиб“ и позволили си да се съмняват или да не одобряват потъпкването на човешки права. Дотук изброихме множество сериозни теми, които са в тежката артилерия на редица други подобни филмови произведения - като започнем с „Шофьор на такси“ (1976 г., реж. Мартин Скорсезе) и „Ловецът на елени“ (1978 г., реж. Майкъл Чимино), минем през „Апокалипсис сега“ (1979 г., реж. Франсис Форд Копола), „Пилето“ (1984 г., реж. Алън Паркър), „Взвод“ (1986 г., реж. Оливър Стоун), „Роден на 4 юли“ (1989 г., реж. Оливър Стоун) и стигнем чак до „Американски снайперист“ (2014 г., реж. Клинт Истууд) - все заглавия, които са оставили следа в историята на съвременното американско кино. След тях обаче не можем да подредим „Комарджията“. Ето защо:

Филмът на Шрейдър се разпада още на драматургично ниво - твърде много теми са нахвърляни във филмовото действие, без да бъдат добре обвързани конкретно една с друга. Посттравматичният стрес и травмите, които американската военна машина нанася върху съзнанието на обикновения военнослужещ, са гаранция за филмова награда. Но за да се стигне до такава - сюжетът трябва да е желязно правдив. Конфликтът и катарзисът трябва да са ясно изведени. Политкоректната цензура не подминава и „Комарджията“ - тук се появява героинята на цветнокожата Ла Линда (Тифани Хадиш), която трябва да попълни необходимата квота, за да бъде привлечена определена аудитория и да бъдат задоволени определени обществени нагласи. Почти любовната история на двамата герои е интересен елемент в драматургията на филма. Вероятно тя трябва да се явява като „лекарството“, което да облекчи старите им травми. И тъй като в американското кино има задължителен образователен/възпитателен елемент във всеки филм, можем единствено да отбележим, че тази линия е недобре развита. Положително любовта побеждава всичко и лекува всичко, но в „Комарджията“ тя остава с открит край. Може би щеше да е правдиво и много по-въздействащо тя да не се осъществи поради голямата дълбочина на старите душевни травми например. Но нищо от възможните развития на такава драматургична линия в действието не се случва. Зрителите получават една възможна мултикултурна любовна връзка между две дискриминирани от обществото наранени личности. Така филмовото студио попълва една задължителна графа, но за пореден път качеството на филма страда от чиновническата политкоректност на американската кинематография в последните десет години.

От друга страна, „Комарджията“ е блестящ пример за пресъздаването на атмосфера - тази на човека, който не може да напусне затворническата килия; света на казината - пълен с професионални играчи на комар, залепени за игралните маси и унесени в поредния блъф; нереалния кошмар на случилото се в затвора „Абу Граиб“. Операторската работа е дело на Александър Динан, когото познаваме от предишния филм на Шрейдър – „Първа реформирана“ (2017 г.). Може да се каже, че Динан и донякъде добрата актьорска игра спасява разпадащата се драматургия.

Може би Шрейдър по някакъв начин се опитва да повтори „Шофьор на такси“, но пропуска, че този филм вече сме го гледали. Може би ако драматургията бе развита докрай, това щеше да е шедьовър. Може би, но не би.