През 1981 г. гимназистът Мугур Калинеску от румънското североизточно градче Ботушани, повлиян от радио "Свободна Европа" и стачките на работническото движение "Солидарност" в Полша, призовава за свобода и демокрация с лозунги по училищните черни дъски. Изписва ги собственоръчно със син тебешир и големи печатни букви. Румънската Държавна сигурност го хваща в крачка, докато се старае над “Долу комунизма!“, и започва подробно и издевателско разследване върху случая, което маргинализира него и семейството му. Няколко години по-късно Мугур умира от левкемия, оставяйки непотвърдени подозрения, че е бил отровен от тайните служби.

В сходен на горното изложение сух информативен стил тече целият двучасов най-нов филм на румънеца Раду Жуде „Шрифт с главни букви“ с премиера на тазгодишното "Берлинале" и показан в онлайн изданието на фестивала goEast Висбаден, който посвещава на режисьора ретроспектива. Адаптиран е за екран по документалната театрална пиеса на Джанина Карбунариу, на свой ред пък написана по разсекретените след падането на режима на Чаушеску архиви на тайните служби. Мизансценът – безстрастно декламиращи актьори на едноцветен фон, аранжиран с магнетофонна ролка или телевизор като символи на подслушвателните и облъчващи механизми – е свръхусловен дори за театрален декор. Монолозите и диалозите се произнасят с динамиката на статистически отчет. Приложеният „ефект на отчуждението“ по Брехт напряга ума и изопва нервите, като същевременно приспива сетивата. Равното повествование е прекъсвано през интервали, също относително равни, от документални кадри, извадени от архива на Румънската телевизия, които илюстрират фасадната версия за епохата: реклами на домакински уреди, концертни записи на популярни музикални хитове, репортажи на злободневни теми, пропагандни кинопрегледи. Единствена нотка чувство за хумор, какъвто Жуде определено притежава и щедро демонстрира в по-ранната си филмография, се долавя в подбора на архивните кадри и монтажната игра. Контрастът между ведомствения тон на наративната линия и битовата фамилиарност на сцените от живота на социалистическа Румъния поражда подсмихване и осъзнаване едновременно; навява усещане за комичен абсурд и затвърждава плашещото подозрение, че официозните приповдигнати образи на социалистическото благоденствие крият практики на следене, тормоз и повсеместен контрол.

Описаното дотук очевидно е плод на къртовски усилия от страна на Жуде и съсценаристката Карбонариу: подробно преглеждане на тонове архиви, осмислянето им, подреждането им в логична фабула и произвеждането на атракционен ефект чрез умел монтаж. И резултатът със сигурност допринася не само за популяризирането на случая "Калинеску", но и за по-детайлното му разбиране. Само че подходът към материала е по-скоро като към дисертационен труд и в хода на екстремния експеримент с формата, която Жуде определя като „документален театър за кино“, самото кино едва присъства. Което превръща гледането на „Шрифт с главни букви“ в сериозно изпитание за възприятията, а изложената информация е толкова детайлна и обемна, че трайното ограмотяване е спорно, освен ако не си водим бележки.

„Колко фестивални награди и институционални признания са нужни за превръщането на един талантлив артист в счетоводител?“, е въпрос, който е възможно да си зададем, ако познаваме филмографията на Раду Жуде. Започнал кариерата си със свежи и автентични комедии на нравите като „Най-щастливото момиче на света“ и „Всички в нашето семейство“, леко встрани от„мизерабилизма“ на румънската нова вълна, но напълно в духа на очарователния ѝ реалистичен минимализъм, стилът му претърпя обрат от историческия „Аферим!“ (2015) насетне, с който спечели „Сребърна мечка“ за режисура на "Берлинале", най-вече заради фокуса върху ромското малцинство в Румъния през 19. век. И дали окуражен от мощното потупване по рамото от страна на един откровено политически фестивал, или воден от страстта си към неосветените кьошета на родната си история, Жуде направи рязък завой към политическо документално кино: есето от стари фотографии „Мъртвата нация“ (2017) за румънския антисемитизъм и Холокост, документално-игралният „театър във филма“ „Не ми пука, ако останем в историята като варвари“ (2018) за изтреблението на евреи и цигани в Одеса от румънския фашистки диктатор Йон Антонеску; другото му фотографско есе „Излизането на влаковете“ (2020) за еврейския геноцид в Яш. В режим на свръхпродукивност и неуморнo извайване на формата филмите му продобиха софистициран вид и историографска стойност, но загубиха индивидуалност в стремежа към максимална обективност, заприличаха на политически дискусии с тенденция към суховати доклади и упражнения по стил, при все уверената работа с документалния материал. Впрочем послевкус на формална самодостатъчност оставят и други два „лабораторни“ експеримента в румънското кино – „Не ме докосвай“ (2018, „Златна мечка“ на "Берлинале") на Адина Пинтилие и „Свирачите“ (2019) на Корнелиу Порумбою. Добрата новина е, че в момента Жуде работи над игрален филм за учителка, качила домашен сексклип с мъжа си в порносайт, който поне на ниво проект звучи като завръщане към доброто старо време.

Ироничното може би е, че документалистиката на Жуде, която изобличава румънския национализъм и разсъблича национални митове до кухи идеологеми, всъщност служи на една национална кауза. И тя е румънската история да присъства детайлно и достоверно на картата на европейското кино, макар и с „варварски“ имидж, а образите от социалистическа Румъния, които не са само негативни, вече не са просто източна екзотика от отминали тоталитарни времена; те се отпечатват в колективната визуална памет на европейската публика, наравно със западните. В този смисъл „Шрифт с главни букви“, при все претенциозната си форма и приспивен ритъм, е особен вид културен посланик, който се вписва в ексцентричните критерии на отегчените фестивални селекционери и така извежда комунистическа Румъния на светло като неподценим исторически играч със собствена винтидж пропаганда и тайни служби, в ролята на един респектиращ злодей.