Името на региона Пиемонт в Северна Италия (на границите с Франция и Швейцария) означава буквално „[в] подножието на планината“. И действително, Алпите с назъбения си, внушителен силует, открай време владеят пейзажа и живота на местнитe хора. На петдесетина километра южно от Торино се намира градчето Алба, родно място на нутелата и сцена на ежегодния панаир на белия трюфел. Тази подземна гъба с характерен аромат, в който се долавят нотки чесън, мед и сено, се среща преобладаващо в региона и все още не може да се одомашни, та неслучайно я наричат „бяло злато“ и „кокаинът на скъпите ресторанти“ (дори латинското ѝ име Tuber magnatum съдържа определението „на богатите“, „на знатните“). Панаирът в Алба е по-стар и от кинофестивала във Венеция (а той е най-старият на планетата) – тази есен се състои 92-рото му издание. На предходното, през 2021 г., един бял трюфел беше продаден за 100 хиляди евро. Също през 2021 г. ЮНЕСКО включи в списъка на нематериалното културно наследство на човечеството ваденето на гъбата: стара и непроста традиция, която изисква специална подготовка. Събирането по-конкретно на белия трюфел има и допълнителни условия: то става само през есента и предимно нощем, изключва ползването на типичните прасета търсачи (често повреждат гъбата) и не търпи търмъчене или копаене с остри сечива (могат да наранят мицела до степен да унищожат находището).

Документалният филм „Ловци на трюфели“ на нюйоркчаните Майкъл Дуек и Грегъри Кършоу – с премиера на „Сънданс“ преди пандемията – ни приближава към събирането на белите трюфели. И го прави толкова красиво и занимателно, че приключенският привкус на заглавието (вж. „Ловци на глави“, „Ловци на бисери“, „Ловци на духове“) стои оправдано. Подготовката на филма отнема три години, в които всеки „ловен“ сезон малък екип (двамата режисьори, от които единият – с камерата, плюс звукар и преводач) изкарва в Пиемонт по три седмици. Пребиваването там включва не само снимки по баирите, но и дълги преговори с потайните гъбари, за да се включат те с участие и сведения, тоест много седене по кафенетата и много посещения по домовете...

Резултатът е като мозайка от изразителни картинки – така добре балансирана, че от обичайната линейна фабула няма нужда. Без въведение сме хвърлени в дълбокото – ставаме свидетели на множество кратки беседи между непознати по тема, която вероятно ни е чужда, но постепенно ни поглъща: трюфели, кучета търсачи, „залежи“. Как намаляват. Как събирането става все по-алчно и грубо. Как познавачите на традицията не желаят да предадат знанията си на кого да е. Има и една идея по-широк контекст: няколко доста възрастни трифолау (пиемонтското име на „трюфеладжиите“) са показани в делника си. При лекаря. На бръснар. Вкъщи с жената. В църквата. Сценките понякога съдържат само един човек. Или човек и куче. Но винаги добавят информация. Художнически кадрирани, с интересни ракурси, драматично осветление, вълнуващи цветове (ах, тези италиански стени в цвят охра и бордо и тези есенни шумаци!).

Дуек и Кършоу са влезли навсякъде, отчупили са по парченце. В дворовете, кухните и дори баните на гъбарите; в напевния им, почти неразбираем диалект; в музикалния съпровод на дните им (опера и бардове с китари по радиото; закачливи песни на приятели с акордеон; вечеринка с бални танци – фамозното ballo liscio); в пазарлъка с посредниците (грамаж, търговски вид, едрина); в церемониала на търговете; сред ресторантьорите и дегустаторите (помирисване и описание: „Мокра пръст, подправки...“); в гледната точка на кучетата (камера върху главата показва какво виждат, докато тичат през храсталаците или започват да ровят за гъба); в „гледната точка“ дори на самите трюфели, към които се навеждат душещи човешки носове. Не е нужен коментар, достатъчен е контрастът между крайната непретенциозност (гората, земята, кучетата с имена на приказни герои – Бирба, Яри, Èторе, Титина, Фиона) и крайната претенциозност (възглавничките от червен плюш за поставяне на гъбите; ритуалността около представянето и продаването им).

Цял свят на нещо самотно, нещо обречено, нещо чудато и поетично се очертава пред очите ни, налива се като пчелна пита – с по-пълни или по-празни кутийки. В някои от тях има горчилка: разхвърляната из околностите отрова за кучета; слуховете за бракониери; хлъзгавите посредници, които купуват трюфели от старци на една трета от най-ниската им пазарна цена; лъскавият глобален култ към гъбите, тотално лишен от философията на събирачите им... В здрачна стая, пълна с книги, мъж с вида на Дон Кихот заявява, че няма повече да вади трюфели, разочарован, че мотивите на повечето съвременни гъбари вече не са някогашните: „да се позабавляваш, да поговориш с кучетата, да изкараш нощ сред природата“. Субтитрите на английски превеждат: „да поиграеш с кучетата“. Но става въпрос именно за разговори, за общуване, и филмът отлично илюстрира това. Отношенията на гъбарите с питомците им са по семейному близки, крайно лични. И ако трябва да обобщим в едно изречение за какво разказва „Ловци на трюфели“, то е повече „за удоволствието от походите с куче в гората“, отколкото каквото и да било друго. В света на старичките дрехи, калните обувки и обвеяните лица не виждаме никого да яде трюфели. Консумацията им авторите на филма са запазили за оня, успоредния свят, в който гъбата е символ на социален статус; пореден фетиш на човечеството.