„Патерсън“ е минималистично скроен, стилен и ироничен, с аскетично забавен ритъм, и създаден от галеника на критиката Джим Джармуш. Персонажите са сякаш изтръгнати от масовката и оставени плавно да я наблюдават и резонират върху нея.

Основните герои са обикновени, объркани и леко смешновати индивиди, на ръба между прекалената нормалност и лудостта. А епизодичните персонажи – гении от миналото или бъдещето, световноизвестни поети, велики музиканти или дори терористи. Всички накуп са иронизирани, осмени, приобщени и възвисени в рамките на един далеч не девствен сюжет за малкия герой, обградил живота си с примери за велики личности, които го смачкват и всъщност убиват като творец.

Но той продължава гузно да пише в обедната си почивка стихове и те плуват като субтитри по екрана (някои от тях специално написани за филма от любимия поет на Джармуш Рон Паджет). Съчетават наивността и абсурда с изяществото на ненадейни попадения само на финала си, но именно там понякога се превръщат в искрени проникновения.

Стъпката от смешното до великото е тънка, често се къса и филмът борави именно из тази смътна, така мистично и непоследователно изследвана зона на човешкото съществуване, където нещата могат да са някак по-фини и значими. Сякаш съществува и друг, ефирен и възвишен свят, който е на една ръка разстояние от героите, а някои от тях вече пребивават в него и дърпат другите към себе си.

Разказът за делника на един автобусен шофьор (в ролята Адам Драйвър – хем първочовекът,  хем и „драйвър“) постепенно се превръща в опус за смисъла на човешкото съществуване като чудо. И чудото не е коледно, а почти ежедневно - въпреки че накрая на „Патерсън“ се явява самият Дядо Коледа в лицето на японски турист, дошъл на поклонение на талантите в този град. И мотивира героя да  разбере кой всъщност е, вместо с „хо-хо“ с „ахаа!“.

„Патерсън” всъщност пребивава в пародийната структура на социален коледен филм, където чудото е неминуемо и демократично обещано на всеки по рождение.

Иначе в дребното живуркане на шофьора дори не предстои някакъв празник - става сутрин рано с усилие, сбогува се с красивата си екзотично спяща жена с една целувка по голото рамо и циркулира по спирките. Шпионира разговорите на пътниците си - младежи обсъждат момичетата, на които ще се обадят, стига на другия ден да не трябва да са така рано на работа. Деца, клатейки възкъсичките си още крачета, които не достигат пода на автобуса, искат още по-удивителни неща, но и тях нещо ги спира да си ги вземат. Шофьорът с голям нос и прилежен дневен график им се любува и сякаш не тълкува всичко това като знаци към себе си, като деликатни знамения, а като част от красотата на света, до която може да се докосне и като шофьор, не само като поет.

Все пак постоянно му се налага да се отнася, да се откъсва от реалността, за да й се наслади. Дори любовта към малко налудната съпруга, която по цял ден сменя интериора на къщата му, боядисвайки всичко в райета и точки, подлага на изпитание неговото търпение. Тя го заробва да изплаща скъпа китара, за да й отива на роклята, но и тя именно настоява да ксероксира стиховете си и го подтиква да не мирува и да не се срамува чак толкова от личната си лудост. Около героя почти нищо не се случва, освен че е попаднал любовен триъгълник – със съпругата си и злобното им куче, което го мрази и ревнува (на последния фестивал в Кан булдогът получи специална награда за тази роля).

Нищетата, дребните грижи – заплата, работа, авария, своенравно и отмъстително куче - се наслагват в един присмехулен календар на живота. Чудото все някога ще се случи, има го, както в календара си стоят празниците, обещано е и ни се полага. Но то сякаш стои на прага, аха да дойде, или идва на приливи и отливи, надсмива се и се задява с хората, какво като все пак настъпва.

Решил се най-после да напечата стиховете си, героят почти веднага среща малко момиченце, което му рецитира своите, далеч по-хубави. И той им се възхищава простосърдечно, а съмненията отново го връхлитат (стихът, който момиченцето чете от лексикона си, е написан лично от сценариста и режисьор Джармуш). Ето го този вечен ежедневен кадрил, който се вихри и се е вихрел около всеки в чудния град, с плавно инсценирани поощрения и поражения, за да бъде всеки изигран или омаян на свой ред, докато му се завие свят. И шофьорът продължава да блуждае в онази ничия земя, в която всичко е възможно и същевременно невъзможно.

Трудна е за улавяне и внушаване подобна атмосфера, която души, сравнява със земята и възвисява някакъв персонаж, проследяван отблизо във всеки екранен миг. В същото време, даже най-осмените от останалите герои придават предколедното настроение, усещането за наближаването на тържеството и подаръка от съдбата. Именно те упорито, последователно и методично като джуджета работят за осъществяването на това тържество – за да се случи то на друг. Всички в този град, и явно и в нашия свят, са свързани с тънки нишки, които някой дърпа, но не за да ги къса, а за да ги заздрави. Може да се окаже, че всички сме в рая, но само някои го разбират.

Затова в този филм нещата са привидно ту изрядни и порядъчни, дори прагматични, ту после се обръщат, уж неволно и внезапно. А камерата учудено ги следва из този чудноват град, родно място на величия и на безличия. Така огледалото за обратно виждане на автобуса, откъдето наблюдаваме заедно с шофьора случващото се всъщност нищо особено наоколо, става място и за всичко непривидно. Оказва се въпрос на виждане, най-вече обратно, да си дойдат нещата на мястото и всеки да може да прекрои живота си, и не само своя, за добро или зло.

За зло – като анархиста, който чува новина по радиото, заминава за Европа, застрелва някаква известна личност и променя дневния ред на света. За евентуално добро - афроамериканецът, който дебилно рапира три думи, чакайки прането си в обществената пералня. Той може би е утрешен музикален гений (изпълнителят на тази епизодична роля, естествено, е известен музикант).

В градчето Патерсън светът понякога стъпва на краката си и всеки намира своето място - само с една идея над реалността, пред или зад нея. Това е и мястото, където няма невъзможни неща за един режисьор като Джим Джармуш.

Винаги своеволен и скромен едновременно, ироничен и самоироничен, от когото обикновено се очаква много, но той го търси и в малкото. Общо взето трудна и неблагодарна работа, но смислена.