Фестивали
Уди Алън

КИНОМАНИЯ 2019: ЕДИН ДЪЖДОВЕН ДЕН В НЮ ЙОРК


от
на г.

КИНОМАНИЯ 2019: ЕДИН ДЪЖДОВЕН ДЕН В НЮ ЙОРК

Докато предъвкваме доказаните истини за това, че авторът е мъртъв и всяко произведение на изкуството е независим плод на своя собствен контекст, който дължи съществуването си на влизането в контакт с други обекти и контексти, може би най-красноречивият пример за закостенял и настоятелен в своето авторство режисьор е Уди Алън. Магията на ранните му филми, от които с чиста съвест мога да посоча „Пурпурната роза на Кайро” и „Ани Хол” като стожери на собственото си синефилско тийнейджърство, отдавна е отлетяла. Сякаш няма по-ясен индикатор за отминалото време от филмите на Алън, но все пак всяка нова продукция е привлекателна обвивка, обещаваща новост, красиви декори, звездни актьори, или най-малкото: да изживееш любовна афера с някой град. Очарователният уют на повторението винаги крие надежда за скрита разлика, за нова интерпретация или неочакван обрат, но натрапчивото връщане към едни и същи неврози без решение и надграждане изглеждат досадни на поколението, което отрасна с филмите на Уди Алън, тъй като очаквано или не, същото това поколение чисто и просто надрасна същите тези неврози, над които героите анахронично се спират с отявлен автоматизъм. С други думи, ние пораснахме, но режисьорът не иска, а резултатът не може да е друго освен инфантилизирана фиксация върху продънените (но иначе важни) теми за любовните съмнения, изневярата, неувереността и ролята на мъжете и жените в една връзка.

Гетсби (Тимъти Шаламе) посещава провинциален колеж, но е Нюйоркчанин до мозъка на костите си, който се дефинира през бунта срещу семейното богатство и предпочита да играе покер, вместо да чете книги. Противоречието в начина, по който възприема себе си, става явно, когато приятелката му Ашли (Ел Фанинг) организира интервю с известния режисьор Роланд Полард (звучи като Роман Полански, нали?) в Манхатън. Гетсби планира наситен уикенд с разграфени изложби, обеди, барове и луксозни хотели, които оставят впечатление по-скоро за самозадоволително преживяване на града, отколкото за споделена почивка за двама. Построен като класическа мелодрама на раздялата, филмът показва потенциал да бъде класифициран като това, което философът и кино критик Станли Кавел нарича „комедия на повторния брак”, в която двойката преживява криза, като в резултат двамата се виждат един друг такива, каквито са.

Докато Гетсби обхожда авенютата със спокоен и преценяващ поглед, с вътрешната увереност на някой, който принадлежи на лудостта на този град, Ашли е невротична, а експресивната актьорска игра на Ел Фанинг загатва повече за респираторни проблеми, отколкото за неподправен ентусиазъм. След съвършената власт над тялото и изражението си в „Неоновият демон”, Фанинг демонстрира завидна възможност да играе в различни спектри на телесността, но нейната Ашли остава само и единствено на повърхността на мъжката представа за млада и амбициозна жена. Подобно на Скарлет Йохансон в „Сензация”, развълнуваната журналистка става център, или по-скоро огледало за всеки един от мъжките образи, в което те виждат единствено себе си. Непознаваемостта на жената тук е доведена до карикатура и дори множеството плоски шеги, които мъжете използват по адрес на Ашли не успяват да дадат критическата дистанция на самоиронията. Болезнено явно е, че идеята за жената е неовладяна и в по този начин, неутрализирана.

Сюжетът се регулира от разказвача, като гласът на Шаламе разпознаваме веднага като реплика на самия Уди Алън и неговите собствени роли във филмите му, с очаквания тембър и динамика на речта. Въпросите му заглъхват, защото са реторични, изреченията се стелят с лекота, но имат стойността на самовглъбени наблюдения без отношение към външния свят. Жестовото поведение на младия актьор неизбежно извиква неврозата в приведени стойки и отчаяното ръкомахане, така присъщи на Алъновите антигерои. Има нещо изключително комично в това сливане на образите, но дори през огромното старание на Шаламе да подражава, тук резултатът е по-скоро неубедителен и не можем да не познаем стареца в това младо тяло. Облечен в туидено сако, хлабава вратовръзка и воден от небрежната си походка, Гетсби притежава Ню Йорк и на всеки ъгъл среща познати, пред които рецитира заучените си реплики срещу псевдо-интелекуталската прослойка, от която той гордо се е отделил чрез хазартните си занимания. Тази структура на срещите и разговорите се повтаря в цялата първа половина на филма и затлачва развитието на действието, което би отворило възможност да се насладим на митологизирания Ню Йорк преди и и след дъжд.

Макар че филмът изобилства с прекрасни мъгливи картини, блестящо уловени топли тонове и оттенъци през дъждовния воал и игра на светлосенки, операторската работа на Виторио Стораро, с когото Алън работи в последните си няколко проекта, тук оголва града от всякаква магия. Широкогълните обективи разтягат пространството в затворените помещения, които са свръх-декорирани луксозни хотели или аристократски апартаменти в стил рококо, придавайки усещането, че Ню Йорк представлява замък със стаи и бални зали, решени в бутафорен стил. Докато все пак ироничният поглед към живота на тази прослойка намигва на зрителя, идентичното изкривяване на пространството в улиците и сградите навън поражда клаустрофобичен ефект. Градът заприличва на студиен декор, разчитащ само на фасадите си. „Един дъждовен ден в Ню Йорк” ще разочарова всеки, който иска „градски” филм, подобно на „Манхатън”, „Полунощ в Париж”, „На Рим с любов”, или „Син Жасмин”. Третирайки както героите си, така и града като двуизмерни фигури без контури или обем, Уди Алън сякаш доброволно се отказва от търсенето на смисъл в първата любов и големия град - те са еднакво непонятни, макар филмът да жонглира умело с топографски реалии и любовни сценарии.

Женските образи във филма са особено трудни за преглъщане. Наивната Ашли се лута из сюжета, бивайки сексуализирана и идеализирана, облечена с облекло, което напомня училищна униформа, а настъпателната Чан (Селена Гомез) не се свени да подкопае образа на момичето, което не познава, само и само за да вземе нейната роля като приятелка на Гетсби. Макар да отдава специално внимание на женското лице, озарено в златни слънчеви лъчи или приглушено от романтиката на свещи на маса, то остава единствено подхлъзващо, фасадно и непроницаемо. Не съм си представяла, че през 2019 ще чуя в реалността, или камо ли във филтрираната фикция на филм, словосъчетанието „сексуално развита” по отношение на подрастващо момиче. За продукция, която е стопирана и загубва разпространителните си права за по-голямата част от света, филмът доста безотговорно борави с културно сензитивни представи за женската репрезентация. Четирима от главните актьори и актриси даряват хонорарите си в подкрепа на организации срещу сексуално насилие Time’s Up.

В една от сцените си филмът проследява спонтанната среща между Гетсби и Чан, които разговарят за субстанцията на любовта, докато прелитат от зала в зала в Метрополитенския музей на изкуството, а репликите им са също толкова повърхностни, колкото е и вниманието на камерата върху тях и картините. Сцените са кратки, разговорът - също, а еталоните на изобразителното изкуство тук са маргинализирани. От друга страна, великото изкуство често остава фон на любовна история, стига тя самата да се превръща в свой гравитационен център, изобретявайки собствен език и иконография. „Един дъждовен ден в Ню Йорк” залага на изследването на бъдещите ни травми и страхове след първата любов, капсулирайки зародиша на разочарованията и терзанието в сюблимни моменти като първата целувка и първата споделена почивка. В това преследване на абстрактния образ на нещо вече отдавна изживяно за 84 годишния режисьор, филмът остава в карикатурата, без да предложи смислов център. Трудно ми е да преценя дали Уди Алън е уморен от филмите, или ние сме се изморили от филмите му.