„Трудът на Сизиф не е в безсмислието, а в липсата на отчаяние“, декларира Ваклуш Толев, герой на дебютния филм на Николай Василев „Пътят на Мъдростта“ . За режисьора следват кратки документални филми, повечето отличавани на фестивали, както и участие в телевизионната поредица „Малки истории“, където със скромен брой думи и кадри се разказва за много и различни хора.

„Формулата на Тео“ е последният филм на режисьора, сниман в продължение на година. В качеството си и на ученик на прочутия наш преподавател Теодосий Теодосиев, освен на автор с уклон към хора с мощно мислене и необичайни съдби, Николай Василев в рамките на повече от 70 минути дава думата на Теодосиев. Само преди няколко години героят му бе за кратко време любимец на медиите, участва в телевизионни предавания, получи внимание от висше държавно ниво, после дори го избраха за мъж на годината.  Нещата като че ли отшумяха, както става често у нас, но филмът, побрал важното и същественото, получи заслужени овации на последния София Филм Фест.

Подобно на Ваклуш Толев, в една от репликите на Теодосий Теодосиев също се промъква самоиронично сравнението със Сизиф. Но подтекстът по-скоро е, че безплатният труд в полза на обществото е считан за безплоден само от онези, които няма какво да дадат на другите.

„Формулата на Тео“ не е биографичен филм, въпреки че разказва за делото на един учител, прочул се със своите ученици по цял свят, въдворили се в най-престижни университети. Преди това той ги е съревновавал отборно и индивидуално с най-големите държави и е събрал внушителен брой златни медали от олимпиади по физика. Тео, както го наричат неговите ученици, във филма проповядва по-скоро идеите и вижданията си, затова разказът върви като негов дебат с всички и всичко - заради идеала му, който сякаш не е никак непостижим.

Това не е човек, който не знае как да се похвали, но при него уточнението какви са постиженията на учениците му по-скоро е начин да бъде абсолютно демаскирана образователната система у нас и „лъжата“ в нея, както формулира Тео безпомощността ѝ.

Сам имал проблеми с родители, които протестират срещу двойките на децата си, учителят вижда като най-голям проблем в държавата ни факта, че социално силните, а не социално слабите са малцинство - „Никой не говори за стреса на талантливия ученик, а за стреса на двойкаджията. Значи едно талантливо дете да го сложиш в среда, където около него са само малоумници – той как се чувства? Ами като Христос между разбойниците.“

Под социално слаби, той няма предвид бедните – в неговите школи всички се учат безплатно. Има предвид тези, които не желаят да се развиват и учат. Под социално силни има предвид тези, които не желаят ниското общо ниво да диктува поривите им, тези, които ще спасяват света, а няма да бъдат негов баласт. Всички знаем, този баласт е от времето на социализма, когато се е помагало на по-слабите, по-глупавите, по-мързеливите и сигурно оттам идва повсеместният парад на днешната поквара – дърпащите напред деца са в изолация, те са малцинство и не е ясно кой трябва да се погрижи за тяхното развитие, щом не куцат след другите. Тео постоянно говори от екрана, като картината се променя, но това си е чист вид проповед. Дори когато се дава думата на негови признателни ученици, обсъждат се общочовешки проблеми или се отговаря на стереотипни журналистически въпроси, неговото бунтовно мислене бумти, тревожи, опонира на всичко, дори на позитивното замазване, както и на напълно негативното отношение и покруса.

Всъщност думите на Тео трудно могат да бъдат преразказани, те са точни, въодушевяващи, пронизващи. Зад тях само бегло могат да бъдат доловени нещата отвъд поезията, философията, положението на света, бъдещето на икономиката и ролята на истинските умници в него, за които героят обича обилно да говори. Почти сетивно и с бегло подхвърлени реплики са осезаеми усилието, съпротивата, непризнанието, административният натиск, завистта.

Тео не е оплаквач, а стратег на идеи. Освен това той не вижда проблема само в България, а в днешния свят изобщо.

Като филмов разказ, повествованието е построено подобно на парадоксалното и афористично мислене на героя. В уводната част, малко предълга, сме в Китай. Там Тео гледа някакви чудатости, радва се на конкурентния дух и патос на младите китайци, преподава им урок, но винаги мисълта и приказките му се връщат към България и прави сравнения с нея, нейните необятни възможности наравно с великите икономически и исторически гиганти, както и потенциала ѝ, който се пропилява в ущърб на целия свят - “При нас най-големият проблем е възпитанието, има умни деца, но ако няма възпитание всичко се умножава по нула.“

В първата част на филма се внушава усещането за студ, битови неуредици, ежедневни усилия – Тео пали огън, чисти, мръзне и подрежда в запуснатото училище, което е решил да възроди някъде из планината. Впоследствие се изгражда усещането за опиянение – чрез учениците, тръгнали горе в планината да се обучават при Тео, техните съсредоточени, наострени от внимание лица, и ръце, които пишат с химикалка в тефтери умислено. Сватба на негови бивши ученици, коментар на други, вече професори или преподаватели на престижни места из света - и те не го описват ласкателно, угоднически, а проницателно, със себеуважение и уважение към него. Подчертавайки силните му страни – да създаде хора мислещи, свободни и взискателни.

Острите думи на Тео към образователната система са подплатени неочаквано с идилични кадри, формално тържествени по повод откриването на нова сграда на училище в Казанлък, където работи и живее учителят. Той стои невъзмутимо безучастен, после обяснява как предишното училище се е продънило в земята, защото са го строили именно онзи вид ученици, които за щастие поне не са учили за лекари.

Остроумен и хаплив, Тео е удивително положителен, а не негативен, но някак назовавайки безпощадно нещата с истинските им имена. Негов пълен портрет авторите не са си и поставяли за цел да създават. Но има някои забавни пролуки към личния му живот - жена му го е изоставила с детето и избягала в чужбина, но той си е взел по-млада. Ако и тази избяга, ще вземе още по-млада.

Или бегло цитиране на една негова малко вулгарна, но и смешна реплика, когато учениците го виждат с бинтован среден пръст. Но това не е толкова важно, героят е хванат в най-същностната му и страстна изява и желание за мисия в света, а характерните подробности са оставени на въображението на зрителя за доразвиване.

Като древните кентаври-учители в древногръцката митология, които са подготвяли бъдещи царе, Тео говори с децата за поезия и философия. Изолирани в планината, разполагащи с някакви привидно подръчни уреди, а не някаква свръхтехника, той ги възпламенява, а не ги пълни като кофи с определена фактология. Виждаме осветените прозорци отвън. Вечер е, а децата са по чиновете. После лагерния огън и те около него,  защото „така каза Тео!“, както те скандират, „ученикът трябва да бъде възпламенен“. После Тео го чака ново училище и помещения за боядисване, метене и чистене, надява се на щастлив край, защото, както оповестява – ще живее вечно и има време - “Интересно е, че феновете на Левски бяха събрали 1 милион лева за отбора, моите симпатии, разбирам…Феновете на науката в България събраха 90 хиляди лева. В момента имаме една голяма зала и тоалетна само, ремонтирани за половината пари…“

„Формулата на Тео“ ни облива с мисли, думи, идеи, от които отдавна телевизионният екран ни е отвикнал. И именно документалното кино най-често дегизира като чудаци тези от героите си, които са особено важни и ценни.

Но тук идеята на филма е по-скоро да изглеждат чудаци и неразбираеми всички, които не си задават най-съществените въпроси, не работят задълбочено, забавно и красиво върху идеята за един по-разбран и умен свят. Тези, които консумират, както казва Тео, бъдещето на децата си, неправейки нищо, са най-за чудене.

Зад всичко това от време на време отново надвисва онази завеса или стена, която толкова добре познаваме, завеса от пречки и трудности в нашата страна, но не само там. Нея и успехите не могат да поклатят. Но Тео не прави от своите ученици тухлички за тази стена, за да служат само за пълнеж на обществото, а според неговите думи създава архитекти.

Към края си филмът свършва и започва на няколко пъти. Дори когато вече текат надписите, хубавата музика на композитора Христо Намлиев и кадрите с начелниците на главите на учениците, замръкнали умишлено в планината, Тео намира още какво да каже. Филмът е конструиран като една перманентна сизифова визия – нещата отпочват, завършват, катурват се и наново и постоянно търсят своето начало в някакво безначално усилие и воля.

Няма значение дали си съгласен, съпричастен, удивен или заразен с идеите, които потичат от екрана, въплътени сякаш сред някакви ритуални и доста ежедневни дейности. От значение е потокът на мисълта, който те облива, стряска, подкупва или просто те оставя без твоето лично бреме, захвърлено някъде надолу в пропастта, защото някой си прави усилието да обгърне с поглед всичко и всички. Легитимирал се по този начин отвисоко, той явно ще бъде подложен на нови премеждия, но е сигурно – ще опитва пак. Това вече е метод в едно внимателно и обмислено кинонаблюдение на един феномен – човек с възгледи и принципи, които третира като изкуство на спасението:

„В цял свят има криза в точните науки, и нравствена. Има и едно вторично подивяване на народите. Който иска да подивява, аз от време на време спасявам“.