Теодор Ушев (1968) е роден в Кюстендил, учил е в гимназията за сценични и екранни изкуства в Пловдив и в художествената академия в София (графичен дизайн). От 1999 г. живее в Монреал, където започва да се занимава с анимация. От 2003 г. е част от Националния филмов борд на Канада (“...няма разлика между филмите ми за НФБ и "независимите" ми от тях проекти – и в двата случая имам 100% свобода да правя каквото си поискам...”). Въпреки че всичките му филми са от ХХI век, най-емблематичните от тях се връщат към отминалото столетие с неговите самовзривяващи се идеологии: трилогията “Тауър Бауър”(2006), “Друкс Флукс”(2008) и “Глория Виктория”(2012). След пътешествия в съвсем различни посоки с “Дневниците на Липсет”(2010, най-награждаваният, посветен на предшественика и вдъхновител Артур Липсет), “Славеи през декември”(2011), “Третата страница от слънцето”(2014), сега е ред на “Кървав манифест” и “Сомнамбул” – двата филма на Тео Ушев, които започнаха публичния си живот през 2015 година.

Хайде да те поставим в някаква координатна система: изток-запад, горе-долу, преди-след...
В облаците ми е най-комфортно – до хората, които ме отгледаха, дядовците ми, бабите ми... В миналото и бъдещето се анализирам, в настоящето просто действам.

Ти си художник, плакатист, аниматор. Какво би посъветвал твоите по-млади колеги?
Не съм аниматор! Просто художник. Да, правя филми, в които се движат картинки, създадени от мен. Думата "анимация" идва от anima, “душа”. Но моите изображения нямат претенция да бъдат истински, живи, реални. Те си остават нещо изкуствено, арт. Опитвам се да въвлека зрителя там, даже ако мога да му изтръгна душичката... но не и да си играя на диджея създател (аз само създавам фона му – понякога красив, в повечето случаи – грозноват). А за съветите – не се взимам толкова на сериозно. Бих посъветвал единствено да пият хубаво вино, че от лошото има киселини и боли глава...

Добре, не от позицията на знаещ, а на приятел: ако някой сега прохожда в анимацията, кого да гледа, къде да ходи, какво е най-трудното, което да очаква?
Много е просто – затваряш се в студиото през деня, вечер по социални места, колкото по-малко хора познаваш, толкова по-добре... Никакъв твърд алкохол, повече любов, нощем четене, по-малко спане, събота и неделя по планините. Никаква работа само за пари. С тази рецепта няма как да не успееш...

Извън очевидните неща какво си още: колекционер на оловни войничета, див почитател на Вагнер, посещавал седем пъти Байройт, заклет читател, който за последно се е впечатлил дълбоко от...?
В Байройт не съм бил никога и не бих издържал цял Вагнеров фестивал, честно... Но когато съм в Германия, обожавам да ходя на опера, каквато и да е. Харесва ми перфектността в малките детайли на всяко представление. Харесвам да гледам също възторга на японците, прелетели океана на оперен туризъм, безупречно облечени, пиещи в антракта Henkell Sekt. Но откъде знаеш, че в новия ми филм има оловни войничета? Не съм ти показвал сториборда... Да не би Георги Господинов да ме е издал? За последен път пипнах оловни войници, когато почина дядо Боян. Строполи се пред мен. Заведоха ме при братовчед ми, той имаше внушителна колекция от оловни войници. Играехме с тях, когато чичо дойде и съобщи, че дядо е починал. За мен оловните войници винаги ще са свързани със смъртта... Току-що прочетох една малка книжка, на Дейвид Фостър Уолъс. Казва се "This is water". Тя е за очевидните неща. Смъртта е едно от очевидните неща... Една рибка си плува във водата, срещу нея – две други. “Добро утро, момчета, как е водата днес?” Отминават двете рибки и след малко едната се обръща към втората: “А какво, по дяволите, е вода?"

Тръгнах да пиша: “колекционер на марки”, но си казах – не, не и Тео. Замислих се и си представих войничета... Какво за Георги Господинов?
А аз бях колекционер на марки! Наследих огромна колекция от същия този дядо! Това е единственият ми спомен, останал от него. Той имаше един приятел, Пендата (дядо на Александрина Пендачанска). Все се караха и си менкаха марките, беше такава забава да ги гледам и да се мъча да схвана защо една марка е по-ценна от друга. Така и не разбрах защо все искаше да се отърве от най-цветните и красиви екземпляри в колекцията... Май оттам тръгна любовта ми към дизайна. Оттам и Георги Господинов. Неговите истории резонираха в мен, те са част от моите спомени. Завърших "Сляпата Вайша"... Окей, ще кажа, че който го е видял досега на вътрешни прожекции, е влюбен в този филм. Нетипичен за мен. Чак съмнително. Проучваме ситуацията с премиерата сега – кой фестивал ще го “сефтоса”. Завършваме програмирането и на версията му за виртуална реалност (Oculus Rift и другите платформи). Там се замотахме малко заради забавянето на първите официални устройства. И започнах продукцията на “Физика на тъгата”. Войничетата са от него. Той ще е направен с абсолютно нова за анимацията техника (която е най-старата на света). Но за този филм ще говорим след три години (смее се).

Защо изпита нужда от “Кървав манифест”, в който да покажеш не само ръцете, но и кръвта си, и да разкажеш за първи път със собствен глас за “непрестанния й монолог”?
Това е най-личният ми филм. И няма как да е иначе, когато става дума за нещо, рисувано с кръвта ми. Обикновено манифести се пишат с нагласата за "революционна промяна". Аз направих моя с нагласата, че промяна и революция са невъзможни. Не и от мен, не и сега, не и когато и да било. Аз не мога да се жертвам за нея, не искам да проливам кръвта си за големи идеи, не съм патриот, не бих се записал доброволец в ничия “гвардия на честта и паметта”. Максималната доза кръв, която бих пролял, са тези 25 милилитра, с които нарисувах моя двуминутен манифест. Той е монолог, индивидуален акт. По-добре да си пролея кръвта за един филм, отколкото за една кауза, била тя и най-благородната. Цинизъм, не е ли?

“Кръвта ми е направена от любов, тялото ми е направено от омраза”, “Кръвта ми е изпепелено поле с никога непорасли рози” – такива неща казваш в манифеста. И кръговратът в края – пепел-пръст-любов-семена-капки кръв, – това е страст, не цинизъм...
Страстта и цинизмът са паралелни, не мислиш ли? Идват обикновено едно след друго. Подтикнат от най-силните си чувства, човек е готов да извърши най-хладнокръвното и жестоко престъпление...

Престъплението “от страст” е мерзост както всяко насилие, но не е ли цинизмът престъпление от безстрастие? Не е ли цинизмът препъването на чуждия ентусиазъм, наблюдаването на живота с безучастно високомерие, превръщането в нещо евтино и банално на високите идеи, на смеха и на размисъла над себе си (нещата, които уж отличават човека от животното)? И в този смисъл не са ли циници тъкмо революционерите на едро? “Кървавият манифест” ми се струва точно обратното: лична революция срещу масовата, крясък срещу крясъците, отговор “ВСИЧКО!” на реторичното “Какво тук значи някаква си личност?”...
Ето това, което си ми написала, много ми харесва – може ли да го открадна? Точно си го разбрала – личността е над тълпата...

А защо сега “Кървав манифест”?
Остаряване? (смее се)

 Разкажи за направата му.
Написах текста за 20 минути. Източих си малко кръв по лабораторен начин. (Нищо екзотично, не съм си рязал вените.) Пробвах с други видове кръв преди това (тук вече фантазията ви е бедна). Три седмици рисуване върху малки post-it листчета с бамбукова клечка. Най-трудната част – записът на текста на френски и английски. Хайде с френския иди-дойди, ама на английски произношението ми е кошмарно, говоря го като... Абе като художник (смее се). Особено когато трябва да ме записват. Не мисля, че се получи, но това съм аз, моят глас такъв, какъвто: несъвършен като кръвта си...

Би ли отговорил на един от въпросите, с които Националният филмов борд е анонсирал “Кървав манифест”: “Какво са бунтът и непокорството – егоистични актове или уроци по чист алтруизъм?”
Тези анонси ги пишат критици и рекламисти и аз нямам пръст в тях (смее се). Но наистина си задавам въпроса: абе тези идиоти, с байраците, дето крещят като в оргазъм името на Аллах или Христос, или E.T., докато умират, наистина ли го правят честно, за да променят света, или си въобразяват, че внуците им ще бършат сополи пред техните портрети в Музея на световната храброст?

И какво си отговаряш най-често?
Ти ми отговори вече. Революционерите са циници и егоисти, на които в повечето случаи въобще не им пука за съдбата на народа им. След техните революции в повечето случаи са избивани невинни хора, които са плащали цената за геройството на егоцентриците, наречени “водачи”. Току що гледах филма на Сокуров “Франкофония”. За съдбата на Лувъра по време на Втората световна война. Гледайте го... Аз намразих революциите... Революциите са екстремно форсиране на времето, след тях то винаги се връща като махало и предизвиква погроми.

Идваш от диктатура, в която като ученик са те карали да пееш Интернационала. Излизаш от твоя манифест, правен “на Запад”, именно с Интернационала. Това, че е изсвирукан, а не изпян от много гърла и придружен с вдигнати юмруци, сякаш обръща смисъла му?
Точно. Свиркам си и не ми пука за вашите революции и интернационали, за вашия патриотизъм и патетични идеи! Моята революция е тази на обикновения човек – същият, който се бори да нахрани децата си, да има подслон, да обича, да бъде обичан, да е свободен, да може да си върши работата, която обича, и музеите да са отворени всеки ден! От големи идеи, просветлени светци, божии синове и жертвоготовни идиоти го докарахме дотам да си събираме червата по площадите и да се чудим кой благоверен луд може да ни гръмне, докато се наслаждаваме на слънцето и си ближем сладоледа. This is water.

Кажи за фестивалите и наградите на “Кървавия манифест” дотук.
Филмът трябваше да бъде пуснат първо в интернет, в един специален сайт. Поради грешки и случайности обаче това не се случи. Той фактически не се разпространява, не се изпраща и по фестивали. Пускам го само по време на моите лекции и ретроспективи. Между другото, за първи път го показах нелегално на “One Design Week” в Пловдив – който е бил на лекцията ми, видял го е. После на една среща в Училището по изкуство в Рен, Франция. Оттам тръгна един шум... Тоест има разпространение, но партизанско. Хората говорят за него, някои са чували, питат, прожектират го. По случайност намира път и до фестивали. Както току-що се случи с Festival du nouveau cinéma в Монреал, където, за изненада на всички, спечели наградата за иновация и креативност. Харесва ми да имам филм, който сам си намира път, без дистрибуция, реклама... Другото нещо, от което изпитвам задоволство е, че мога да кажа: “Видяхте ли бе, не си струва даже за едно двуминутно филмче човек да си пролее кръвта!” Една от най-хубавите му прожекции беше в едно село в Квебек – Сен Северин. В църквата (напоследък много ми харесва да си прожектирам филмите в църкви), под олтара, с разпънатия Христос, капе кръв... И ония ми ти добродушни селяни, никога невиждали такова чудо! Петдесет човека, половината село – най-добрата публика, девствена, истинска... Това беше най-голямата награда, която мога да получа.

“Сомнамбул” започва с цитат от “Сомнамбулния романс” на Лорка (...под циганския грейнал месец / нещата във захлас я гледат, / а тя не може да ги види...), нарисуван е в духа на Жуан Миро и се движи с ритъма и продължителността на “Опа, хей” на Котарашки. Как ги върза тези неща
Между другото често ме питат как така тук Котарашки звучи като каталонец, а Лорка като балканец (смее се). Нищо логично не мога да кажа за този филм – той си е чист сюреализъм. Не помня кога съм го правил, защо, какво съм искал да кажа. Някак си Лорка влезе, тананикайки си “Опа, хей”, и се появиха някакви таласъмчета като при Миро... Като сомнамбул съм го рисувал.

Това ти е второто сътрудничество с Котарашки. Как се намерихте с него? Ще правиш ли още нещо по негова музика? С кои други музиканти си работил досега?
Във всеки мой по-нов филм има негова музика. Има и във “Вайша”. Ще има и във “Физика на тъгата”. За мен Никола Груев е музикален гений. Няма нищо по-трудно от това сам да конструираш от рециклирани звуци нова музика, нов начин на композиране. Той го прави. По някакъв начин неговата музика "лепва" на филмите ми, дава ми много. В “Сляпата Вайша” си “партнира” с Пърсел и така миналото неусетно се слива с бъдещето. Голям късмет е, че се намерихме... Иначе музикантите са много – използвал съм Свиридов, Мосолов. Шостакович, Ана Соколович, работил съм за Дейвид Гилмор.

Има ли неща в анимацията, от които бягаш като дявол от светена вода?
Да, от поръчки и реклами. Значи, не мога... Поръча ли ми някой нещо, край! От комерсиална работа за пари бягам. Имам една любов и това е да правя филми – ако продам и нея, закъде съм? Не съм ли вдъхновен от нещо – спукана ми е работата.

Защо ти е толкова важно да правиш филми?
Експерименталното анимационно кино е най-хубавото нещо, случило се на изкуството през ХХ век. Защото, нека да сме откровени, киното е изкуство на миналия век, то вече няма нито заряда, нито възможностите да бъде “най-важното изкуство” (цитирам Ленин). Ако нещо пренася въпросния заряд в днешната епоха, то е именно анимацията. От друга страна, лична, това просто е “моето” изкуство. Нищо друго не ми доставя такова удоволствие – и като процес, и като реализация, и като публика (ограничен показ, скритост от медийни сензации, липса на червени килими и папийонки). Експерименталната анимация е класическо елитно преживяване, то е терапия и мощен проводник на “послания”. Повече – ето тук.

Чувстваш ли, че работите ти стигат до хора, които те разбират?
Стигат, изглежда... Така го чувствам. Преди няколко седмици един от най-значимите историци на анимацията, Джаналберто Бендаци, ми каза: ти си щастлив човек – да бъдеш известен и тачен приживе, при положение че филмите ти не са лесни и за масова публика. Честно да ти кажа, не се замислям много-много... най обичам, когато хора, които не са гледали един анимационен или експериментален филм през живота си, дойдат след прожекцията и им светят очите... Помниш ли, че когато преди много години ми направи първото интервю за българска медия, ти казах: ако във всеки град 50 човека са чули за филмите ми и дойдат на прожекция, аз съм удовлетворен. Продължавам да мисля така. Масовостта и популярността ме плашат. Истински добрите неща се ценят от малък кръг хора.

Значи вярно си щастлив човек. Работното щастие прелива ли в неработните сфери, или при теб това не са скачени съдове?
Често ме питат защо филмите ми са повечето мрачни. Отговорът ми е: като правя мрачни филми, изолирам злобата, нещастието, капсулирам ги и ги изхвърлям под формата на изкуство. Така животът ми е хармоничен и щастлив. Могат да го разклатят само странични фактори – урагани и природни бедствия, да ми влезе някой с бутонките... Тогава като охлюв се скривам в студиото си и работя. Така се спасявам.

Като работиш, каква част от намерението ти е да изразиш себе си и каква – да съобщиш нещо на някого? Кой е този някой?
Посланието е най-важното и то няма как да не излиза от мен. Искам да кажа нещо, а пък който чул, чул...

Преди беше много критичен към състоянието на анимацията и на обучението по анимация в България, но междувременно се възроди фестивалът на анимационното кино във Варна и сякаш се случиха някакви добри неща. Как виждаш положението сега? Има ли автори, които следиш? (За тенденции май няма достатъчно материал?)
Ето, ще го кажа - анимацията в България се събуди (да не я урочасваме с думата “възраждане”). Това се случи благодарение на хората, които възстановиха фестивала във Варна – най-вече Анри Кулев & the gang. Това се случи заради ентусиазираната работа на Весела и Джовани от “Компот колектив”, които увличат все повече и повече хора около себе си. Има движение и това е много хубаво. Дори и тенденция забелязах тази година във Варна – една много интересна симбиоза между поезията и анимацията в новите филми (ако щеш, има я и в моите два последни филма). Много интересно явление е появата на един млад поет, Дилян Еленков, който по много хармоничен начин се вписва в играта на “анимационно слово”. Флиртовете между анимацията и поезията в никакъв случай не са очевидни – има много малко случаи в историята на успешни такива (любопитно е, че всички са свързани с Буковски). Често поезията и анимацията нямат нужда един от друг. Българският артист има една вродена сантименталност. Тя го тласка постоянно към някаква лирична патетичност. Но когато се намерят автори като Дилян или Георги Господинов (връщам пак топката в полето на анимацията) и млади художници, неизкушени да карат зрителя да рони ред сълзи, ред сополи, нещата започват да се случват.

Впрочем кои автори следиш изобщо (все едно от коя област)?
Тука вече е трудно... Попадат ми постоянно неща, които уви, бързо изчезват. Мимолетността на световната култура доби чудовищни размери. Сякаш се страхува от скорошното си изчезване и бърза да се покаже демонстративно, а после страхливо да се прикрие. Петнайсетте минути слава на Уорхол станаха петнайсет секунди, постоянно нещо се появява и изчезва. Паметта ми изневерява, все записвам нечии имена в телефона си, с намерение да ги проверя какво друго са правили. Но се боя, че ако кажа някои, докато излезе интервюто, ще са изчезнали вече... Само паметникът пред НДК и Лили Иванова са вечни. Но встрани от шегата: Уилям Кентридж е феноменален, никога не ме разочарова. От младите – Имран Куреши. Изобщо наблюдавам с интерес новото изкуство от Близкия Изток, което с отварянето на “Гугенхайм Абу Даби” ще стане още по-мощно. От Квебек – Патрик Берначез. В литературата – в момента поглъщам Елена Феранте. И моето откритие (ако може да е откритие писател, който е живял през 20-те, 30-те години на ХХ век) Макс Блехер – за мен един от най-значимите автори на миналия век, абсолютна класика, от калибъра на Кафка и Бруно Шулц. Има само четири книги, всяка от които – титанична. В киното е пълен мрак. С нетърпение чакам да мине най-сетне тази вълна на “социален реализъм”, която е на път да помете и малкото, което е останало от това изкуство. Най-добрият филм тази година за мен е “The Exquisite Corpus” на Петер Черкаски (късометражен) – австрийският авангард и експериментално кино още не са казали последната си дума. Важни са ми, разбира се, и Ксавие Долан и Гай Маден (O, Канада!). В театъра – Алвис Херманис, който не спира да изобретява отново и отново тази форма.

Когато разказа малко за “Вълшебната планина”, ми направи впечатление, че си обучил няколко души на аниматорска работа за много кратко време. Резултатът е фантастичен. Имаш ли желание, има ли смисъл да направиш някакъв майсторски курс в България?
За работата в Румъния – винаги е вдъхновяващо да започваш нещо от кота нула. Когато преподавам във Франция или Канада, места, където се пукат по шевовете от традиция, първото нещо, което им казвам е: хайде сега забравете какво можете и знаете. И резултатите са вдъхновяващи. Само с руснаците не мога да се оправя... Те са такъв бетон! Учили, учили, всичко е научено там, като фосили са и не смеят да мръднат от черупката си. “Не, това не може да се прави така”, казват. Бе кой ти каза бе? Признавам, с тях ми е най-трудно. И китайците са ми малко непонятни, но при тях поне с бой става (смях). Като ги ритнеш в кокалчетата, и се поправят. И след това те гледат в очите... В България не са ме канили досега за лекция или майсторски клас. Може би няма нужда от моите манифести там (смее се). Но ако трябва да съм искрен – много искам да направя в България прожекции в църкви и джамии. Ако ще хвърлям усилия в нещо, то да е “анимирането” на тези “светилища” на религиозната пропаганда. Искам да направя “Третата страница от слънцето” в полуразрушената джамия в Кюстендил. И “Сомнамбулът” и “Кървавият манифест” в някоя църква... Проблемът в България е, че всеки се опитва да печели от всичко и е голямо разочарование, когато стане ясно, че от един проект нищо “материално” няма да се изкара (“а, тоя дошъл тука да си прави кефа, да харчи мангизи – за нас какво ще остане?”). Много трудно се работи с такава нагласа... А аз имам само един живот и не мога да се боря за случването на един проект на всяка цена.

Къде и кога ще могат да се гледат в кината/по телевизията “Кървав манифест” и “Сомнамбул” в България?
Засега няма планове за България. Трудно е за организиране, изглежда. Постоянно се афишират някакви хора с добро желание и изчезват. Ще се окаже, че родната ми страна ще е последното място в света, където ще покажа филмите си. В момента шансът да ги гледат в Сирия май е по-голям. Сега сериозно: телевизионният канал Arte купи “Сомнамбул” и си мисля, че в София има хора, които го хващат... В един момент, когато поприключи фестивалният им живот, ще се появят във Vimeo, другата година вероятно. Както се казва – следвайте ме в Twitter.

И за завършек: какво ти липсва?
В момента – филиал на "Софийска баница" в Монреал.

Малко повече за стила и изборите на Теодор Ушев: тук и тук.