Как избрахте името „Абраксас“ за продуцентската ви фирма? Доста езотерично звучи.

Беше преди 10 години и вече малко сме позабравили. Грабна ни най-вече звученето на думата. Също така и това, че зад значението ѝ стоеше и думата „магия“, а киното обича магиите. Абракадабра идва от същия корен.

Обичам вашите филми заради чувството за хумор, умението да видиш смешното във всяка ситуация, особено в драматичната, което не е много често срещано. То е трудно нещо и изисква особена чувствителност.

Да, защото трябва да внимаваш да не минеш границата, да сблъскаш двете емоции и оттам насетне филмът да отблъсква, вместо да въздейства.

Вълнуват ви „малките проблеми на малкия човек“. От всеки от нас ли става герой на филм?

Всеки един от нас може да попадне в ситуация като тази на героите от нашите филми. Както в „Бащата“ - сблъсъкът със загубата на близък човек, за съжаление, е неизбежен. На фестивала в Сахалин един руски критик, Алексей Медведев, след филма каза - „Това е филм за мене“. И тук, и по света зрителите изпитват вълнение от случващото се на екрана, съпреживяват на героите ни, преоткриват себе си в постъпките, думите, реакциите им.

Малки истории, уж за малки хора, а ровите доста надълбоко.

Иска ни се да не разказваме истории, които не са ни близки. Не бихме се захванали с атрактивни истории, които обаче са далече от нас самите.

Всичките ви истории са малко от жълтите вестници. Обаче вие вадите човешкия образ на героите си и не си позволявате да принизявате или да издевателствате над тях.

Да, не ни се иска да правим такова кино, което лесно би възбудило емоциите на зрителя. Да го разплачеш, да използваш лесни похвати, да дърпаш най-тънката струна, както се казва...

Разплакването е най-лесното, разсмиването е трудно.

Да, наистина. Винаги се стремим да оставим пространство във филма, така че зрителят да може да надгражда, дай боже, да го обогатява, не просто да го получава смлян, готов, а да стане съавтор. Това е важно за нас.

Тежи ли ви тази отговорност, че хората ви вярват вече и че чакат филмите ви?

Опитваме се да не се замисляме за това, защото ако почнеш да го мислиш, това може да те блокира. Когато „Урок“ тръгна по фестивали, със „Слава“ не се замислихме въобще за това, че е втори филм, дали ще се провалим, или не.

Като си гледате филмите сега, изпитвате ли желание да промените нещо в тях?

В „Слава“ на финала има един момент по линия на зайците. И като се замислихме след време, си казахме колко по-въздействащо щеше да бъде, ако докато тя е на вратата и чака да ѝ се отвори, на втори план се виждат къщичките на зайците, празни, с отворени врати. Което щеше да даде възможност зрителят да си надгради какво може да се е случило.

Защо „Бащата“ не е в трилогията?

„Урок“ беше готов и идеята за „Бащата“ ни хрумна паралелно със „Слава“. Пробвахме я в Biennale College Cinema към Венецианския фестивал. Там проектът беше селектиран сред 12-те, които избират от цял свят. Имахме срещи с драматурзи, с продуценти, които ни съветваха как да развием проекта и всъщност проектът се разви паралелно на трилогията.

А знаехте ли, че и „Триумф“ ще го има?

Идеята за „Триумф“ винаги ни е блазнела. Имахме няколко хрумки за третия филм в трилогията, но някои от тях се преляха в „Слава“. „Триумф“ е за случая с Царичина... Там вестникарското заглавие беше „Под дулото на калашници висши офицери копаят дупка в земята в търсене на контакт с извънземен разум“. Според нас тази история е предизвикателна.

Сега сте го представяли в Рим?

Да, дори спечелихме наградата на "Евроимаж" за най-добър проект там.

Пак ли с гръцките ви партньори?

„Граал филмс“ със сигурност пак ще се включат, защото се оказаха много коректни. С тях станахме приятели. За „Бащата“ те много ни подкрепиха, защото имахме трудни моменти в монтажа, в които малко позагубихме ориентация. Благодарение на тях го гледа монтажистът на гръцкия режисьор Йоргос Лантимос („Фаворитката“, „Омарът“) и даде добри насоки.

А актьорите? Знам, че едва ли не по избраните актьори пишете сценария.

За „Бащата“ си представяхме и Савов, и Бърнев без никакво колебание.

Кой е първият ви филм заедно като режисьорски тандем? „Птици божии“ ли?

В „Птици божии“ неофициално сме заедно. Но първото нещо, което направихме заедно като режисьори, беше един рекламен клип за НФЦ през 2009 г., бяхме почти завършили НАТФИЗ. В него актьорът Йордан Биков режеше едни ленти с ножица, на една муха ѝ отрязва главата. Имахме пълна свобода.

Но вече бяхте двойка в живота?

Да. След това снимахме заедно „Аварийно кацане“, който беше телевизионен, после късометражния „Скок”.

Той имаше и номинация за Европейските филмови награди...

Да, той беше първият български късометражен филм, номиниран за наградите на ЕФА.

Работите с един почти постоянен екип актьори. Как ги събрахте и имате ли планове да промените нещо?

Работим с актьори, които най-добре си пасват с характерите в сценария. Това е водещото нещо. Също така открихме колко талантливи актьори са нашите колеги режисьори - Николай Тодоров, Поли Ангелова, Димитър Сарджев, Милко Лазаров, Павел Веснаков, Ралица Петрова. Освен това имаме и много любими непрофесионални актьори като Боян Дойчинов, Надежда Братоева-Дойчинова, Ана Братоева, Георги и Татяна Братоеви, Мира Искърова, Георги Дамянов. С всички тях винаги е удоволствие да се работи, надяваме се и занапред да снимаме пак с тях.

Какво казахте на Маргита Гошева, за да изгради така добре образа на истерична съпруга само с гласа си?

Дадохме ѝ пълна свобода. Ето например стихотворението си е изцяло нейно дело. По време на постпродукцията обсипвахме имейла ѝ със задачи да запише различини текстове за дадени сцени. Всичките тези импулсивни записи влязоха във филма. Много от тях са само в един дубъл. За следващия ни филм с нея ще ѝ дадем една камера и тя направо сама ще си се снима :)

Какви качества трябва да притежава един актьор, за да се снима във ваш филм?

Да обича да изненадва сам себе си, да изненадва нас. Да търси, да не се страхува. Най-опасното в творческата работа е да си търсиш удобно местенце в зоната на комфорта...

Избрахте игралното кино, но във филмите ви има силен документален елемент – и в „стартовата“ случка, и след това в изграждането на средата. Наблюдателността ли е основното оръжие на режисьора?

Когато снимахме документалния „Реки без мостове“, операторът ни Крум Родригес каза нещо от сорта: „Абе, вие сте странни хора - като снимате игрално кино, имате документален подход, а сега, като снимате документален филм, подхождате, все едно снимате игрален“.

А как си поделяте работата двамата?

Вече става интуитивно.

Случва ли се филмът да ви изненада?

Да, ето примера с „Бащата“. В Торонто след една от прожекциите ни питаха защо сме избрали дюлите. Ние казваме, защото този плод е характерен за сезона, защото чисто сетивно вкусът на тоя плод е хем леко горчив и стипчив, хем е сладък и ароматен, което по някакъв начин носи усещането за вкуса на филма. Но за това, че дюлята е символ на плодовитостта, не знаехме. Казаха ни го и журналистът от „Варайъти“, който ни интервюира, и една жена от публиката в Торонто. Ето това беше изненада.

Обичате парадоксалните решения. Казват ли ви, че филмите ви са екстравагантни?

Да, за наша радост :)

Прочетох някъде, че „Бащата“ бил един вид терапия за вас заради автобиографичните елементи в него. Петьо, образът на майка ти присъства във филма ви.

Да, така е, образът на майка ми присъства в почти всичките ни филми. Дори я изписваме сред актьорите във финалните надписи – Иванка Братоева. Тя беше изключителна актриса, между другото, завършила е класа на Апостол Карамитев. Сега е наш творчески талисман, чувстваме я като духовен гард, ако може така да се каже.

От друга страна, изкуството е добро лекарство и ние се радваме, че от първите срещи с публиката „Бащата“ наистина има терапевтичен ефект.

Сега се шегуваме, че ще направим продължение на „Бащата“ – „Дядото“ :)

Имате си вие чувство за хумор и в живота.

Да, то не може иначе. Много често попадаш в ситуации, които наистина са нелепи и абсурдни. Е, не ходим с чехли по улиците като героя във филма...

Чехлите са ми любими!

Това пак е такъв момент... От скриптерска грешка се случи. По сценарий героят на Бърнев трябваше да се върне в къщата, защото там му е багажът. Но се оказа, че сме го заснели, че е само с една раничка и няма мотивацията да се върне в къщата. Затова решихме, че в крайна сметка ще продължи по чехли...

Той казва, че е изхабил 5-6 чифта чехли...

Да, и някъде си беше с нормални чорапи, някъде си слагаше допълнителни, въпреки че те въобще не му помагаха.

А когато има трагичен момент, но той е и комичен, как уцелвате тънката линия да не пропаднете в едната или в другата крайност?

В „Слава“ имаше една сцена на Денолюбов, преди награждаването, която беше страхотна импровизация с целия пиар отдел. Те му нагласят панталона, един от тях (Дидо Статулов) си сваля панталона и му го дава, обаче му е голям и трябва да му го стегнат малко. Маргита взима телбода от бюрото и му защипва панталона за ризата, за да не му пада. Но сцената се вдигна толкова много емоционално, че трябваше да я оберем, защото следва друга сцена, в която го награждават с часовник и трябва тя да е пикът.

Хубаво е, че успявате да съберете тези неща.

Да, има опасност да е много хубава, ярка сцена, обаче да не работи за цялото и да заглушава другите. И това е наистина сложното в монтажа, да можеш да степенуваш, да се отказваш, понякога от най-хубавото, в името на цялото. Ние след „Урок“ нямаме проблем с това. На снимки обичаме да отиваме до край. По време на монтаж обаче сме безпощадни да махаме това, което ни се струва, че не работи за цялото на филма, колкото и спонтанно, смешно и емоционално да е станало.

Вие смеете ли се на собствените си филми? А разплакват ли ви? И въобще колко емоция може да вложи режисьорът, когато прави филма?

Често се смеем на терен, но невинаги това означава, че сцената е станала. След това на монтаж плачем - търсим дубъла, дето ни е разсмял най-много, и не го намираме, а той е там, просто вече го гледаме с дистанция, с по-обективен поглед.

От коя част от създаването на филма с радост бихте се отървали?

От продуцентската работа по филма с радост бихме се отървали. Ние все още търсим продуцента, на когото можем 100% да се доверим. Но вече толкова сме се парили, че сме отчаяни. Вероятно и ние не сме лесни за работа, искаме да имаме пълна свобода и вето над много продуцентски решения, което едва ли би се приело от другите продуценти.

Как разбирате, че сте на прав път? Имате ли хора – коректив на идеите ви?

Въпрос на усет, няма правила. Имаме няколко колеги, но които винаги показваме работни версии на филмите, защото ценим мнението им.

Кои са вашите учители у нас и по света?

Георги Дюлгеров и Людмил Стайков са нашите учители от НАТФИЗ. Срещите ни с тях и до ден днешен са страшно вълнуващи и вдъхновяващи… Много жалко, че системата на художествените ръководители се разпадна. В годините, когато ние учехме в НАТФИЗ, студентските филми не спираха да се състезават по престижни международни фестивали. Места, където можеш да си свериш часовника, да видиш какво правят другите, какви теми ги вълнуват, как ги интерпретират. Вдъхновява ни и творчеството на грузинския режисьор Георгий Данелия.

„Бащата“ получи голямата награда в Карлови Вари, фестивал категория А, в конкурса в Торонто. Става ли по-лесно снимането на филми след награди и признание? Ето, и „Златна роза“ получихте...

Да, с натрупването някои неща ти стават по-ясни предварително, знаеш къде можеш да сбъркаш. От друга страна пък, е хубаво винаги да се изненадваш, да имаш предизвикателства.

А откъм финансиране?

Откъм финансиране, честно казано, не е много по-лесно. Ние печелим в нискобюджетните сесии. В другите ми се струва, че като се отпускат средства за по-малко проекти, и шансът е по-малък.

Ако пък успеете, ще са повече парите.

Дано наистина върви в тая посока - да има повече средства, и по-важното е да се отпускат средства на повече филми. Ние не искаме да чакаме десет години, за да получим голямата субсидия. Навсякъде по света, след като получиш награда от престижен фестивал, държавата те подкрепя за следващ проект с автоматичен грант, който би ти помогнал да намериш финансиране на следващ проект.

„Урок“ и „Слава“ имат към 100 отличия общо. „Бащата“ чака ли го същото?

Не знам, засега печели. Ние много-много гледаме да не се интересуваме от това.

Защо?

Защото сме вече със следващия проект. Ако си търсиш копродуцент, сейлс агент, дистрибутор в чужбина, всички тези неща, разбира се, помагат.

Някъде казвате, че имате големи успехи и награди по фестивалите, но връзката с редовата публика не е много добра.

„Урок“, да кажем, има около 14 000 души публика у нас. Очаквахме повече. Странно беше, че например в "Арените" вървя на екран 6-7 седмици, а официалните резултати не бяха много добри. И сме се чудили защо.

Известно е, че българското кино е „далекобойно“, то е маратон, не спринт.

Вероятно защото и „Урок“, и „Слава“ ние си ги разпространявахме, но ето сега, с „Бащата“, вече ще сме с друг дистрибутор, защото това си е специфична работа. В същото време „Слава“ има към 30 000 зрители във Франция. „Ага“ на Милко Лазаров има към 40 000 зрители във Франция, в Германия има към 20 000. „Слава“ в Италия има около 12 000 души, в Испания - също... Интересното е, че в чужбина ни се случва вече няколко пъти хора от публиката да казват: „Аз съм гледал предишните ви филми“. Което е хубаво, защото чрез филмите ни нашата култура успява да бъде видяна.

„Бащата“ ли най-лесно комуникира с публиката от вашите филми?

Може би да. В Карлови Вари филмът се прие добре, залата буквално избухна на сцената със сладкото в полицейското управление и даже след това режисьорът Сергей Лозница, който беше в журито, специално ни поздрави за нея. Но имаше някои моменти, може би защото беше в голяма зала, огромна прожекция, които се загубват. Докато в Торонто и в Англия беше по-добре, с много реакции на отделните детайли. Също така филмът успешно се прие от публиката в Сахалин, където спечелихме и наградата на публиката, а също и в Казахстан, там Таня Шахова го представи в Алмати.

И тя е чудна! Изобщо всичките ви малки роли, тези, които изграждат средата за двамата главни герои, са ви просто брилянтни.

Да. Особено тази първата тумба, които са на гробището и в къщата, близначките Мими и Веси, наши съседки от Пловдив, семейство Братоеви, а Ники Тодоров в по-късна сцена прави зашеметяващо изпълнение.

В сцената в полицията си мислех за Иржи Менцел, наслаждавах се на смешно-тъжното, на интелигентния хумор...

Ники изяде 20 и няколко филии със сладко, без да каже нищо. Другият полицай е изигран от Боян Дойчинов, той е съпруг на едната братовчедка на Петър. Открихме го в „Урок“. Там ни трябваше наистина лице, което да се запомни заради финала на филма. След това игра и в „Слава“, където също е перфектен.

Обичате си вие натуршчици.

Да, много помага. И Маргита, Ивановците и Денолюбов обичат също да работят с натуршчици, защото те ги провокират, забравят нещо от текста и изведнъж сцената става жива, тръгва в друга посока.

Докъде искате да стигнете в киното?

Искаме да продължаваме да снимаме филми.