Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”
Този текст започва от последния абзац на вече публикувания текст на Нева Мичева за филма „Слава“, а именно – какво се случва с разказването на истории, когато живеенето се е превърнало в обреченост. Отговорът на въпроса зависи от гледната точка, тъй като е еднакво правилно да се каже, че доброто разказване винаги спасява от чувството за обреченост, но така също и че критичните констатации за „обществото“ никога не достигат до субект, носещ името общество. Те се възприемат от онези, които си ги знаят тия неща, а останалите, които не ги знаят или ги знаят, но не искат да се знае, че ги знаят, обикновено са резистентни към кино.
По отношение на разказването „Слава“ е крачка напред спрямо „Урок“ и това е повод за оптимизъм, защото, без да е сниман с осезаемо по-голям бюджет от пълнометражния дебют на Петър Вълчанов и Кристина Грозева, нямаше как да се знае със сигурност дали е ставало дума за пари или минимализмът на „Урок“ е поставял горната граница на наративните и естетически мечти на режисьорския дует. Усложнената история с две паралелни, но пресичащи се линии – на кантонера Цанко Петров и пиарката Юлия Стайкова – е изнесена почти перфектно, с драматургична увереност, урбанистичен усет за локациите и нюансирани персонажи – макар във връзка с последното да се рисуват и твърде груби щрихи като включването на проститутка с едничката цел да не излезе, че добрякът кантонер е светец, или с някои твърде явни символични контрасти (пиарката съсипва един живот, докато в същото време очаква раждането на дете, и нейната воля играе роля и в двете).
Предизвикателната конструкция поставя твърде често режисьорите пред високорискови решения, но наградата за смелостта е, че дори и несъгласните с определени техни етически позиции (например относно финалната сцена) не могат да отрекат, че целият филм е не просто приятен за гледане, а увлекателен. Тази увлекателност е не просто свойство, а основно достойнство на филма, тя му помага с двете големи препятствия, с които „Урок“ не се справи толкова успешно – първо, силното желание на Вълчанов и Грозева да отправят послания чрез героите си, типизирайки ги твърде явно отвъд индивидуалните им характеристики или вкарвайки ги в ситуации, в които действията им поставят режисьорската позиция по очевиден начин. Отново примерът с финалната сцена е показателен: би могло дълго да се обсъжда дали в логиката на развитие на героя финалът идва логично, но няма как да се изключи вариант, при който финалът представлява не онова, което е логично с оглед на персонажа, ами изключението, поставено като възможна, но не задължителна хипотеза от авторите.
Второто предизвикателство е усещането за безизходност до степен да разрони основанието на филма, тъй като самите режисьори споделят, че не искат филмите им да преповтарят заглавията от вестниците, ами да отиват отвъд тях, в мътните води на човешката психика. Героите в „Слава“ не са залостени в моралните етикети, които привидно въплъщават, а се изненадват сами от себе си, щом бъдат въвлечени в играта на случайност. Липсва централен проблем, чието решение се очаква час и половина, а едно събитие, без да иска, довежда до друго, и този ритъм е много по-близък до живота. Ефектът се дължи не само на вече традиционно силното актьорско присъствие, за което съмнения не е и имало, но и на шаренето из жанрове и някои много успешни комични употреби, на границата на карикатурата, но все пак удържащи едно особено настроение на филма. То позволява ужасът от позната ни родна картинка да връхлети до голяма степен ударно, като че ли присмиването над пленената държава е осигурило лекарство за точно няколко минути, преди да се стигне до последната третина на „Слава“.
И тук, без да опровергава нищо от горното, се появява успоредната гледна точка на зрителя, за когото добре разказаната история не е достатъчна. Ако приемем, че мрънкането не помага, а нещата не са станали много по-добре поради тяхното обговаряне, къде точно е мястото на „Слава“? Разбира се, винаги е възможно да се отговори, че става дума за терапия по припомняне и съответно сгушване под егидата на истината, с която безсилните да променят са запознати, само че подозирам, че самите Петър Вълчанов и Кристина Грозева искат нещо повече.
Парадоксално е, че братя Дарден, с които често сравняват тяхното кино, направиха най-директно реалистичния си филм „Два дни, една нощ“ тъкмо когато европейската ситуация е поставена пред най-сериозни проблеми, и въпреки тяхното нарастващо интелектуално влияние изглежда, че в момента е най-малко възможно проблемите да се решат. Изводът е, че във времена, когато социално чувствителното кино има повече материал за работа, то е все по-малко необходимо, защото в крайна сметка киното може и да има социална роля, но не тя го предопределя. Специфичното българско положение може да подпомогне още няколко фестивални успехи на филми, в които има корупция и прецакани от държавата граждани, но и това ще се изчерпи. Най-вълнуващото в „Слава“ са моментите, когато гражданите са по-малко граждани и повече хора, а животът се движи по-малко от социалната и повече от психологическата територия. Не друго, а смехът може да спаси третия филм на Петър Вълчанов и Кристина Грозева.
