Преди около 30 години влизането в университет ставаше трудно и струваше същите усилия като кандидатстването за гимназия днес. През 90-те години на ХХ в. се ходеше на уроци по литература и се зубреха теми. Оттогава помня портретирането на българското село в следосвобожденската ни литература - от една страна като сцена на изнурителен труд и разпадащи се нравствени устои, а от друга като обект на стилизации и идеализации, чисти нрави, живот в невинност, връзка с природата и вдъхновение за труд и песен.

Ще заподозре човек, че канадската режисьорка и сценаристка  Женевиев Дюлюд дьо Сел е посещавала частни уроци при някоя мастита софийска частна учителка. Нейният филм "Нина Роза", копродукция, отличена със Сребърна Мечка на Берлинале и награда на публиката на София филм фест, е като излязъл от описанието: "Вдъхновен образ на селото, набъбнало от копнеж по чистота и духовност, живеещо в тихо единение с природата, възраждащия се живот, тачещо труда и племето". Всичко това сресано и минато през пастелен инстаграмски филтър и поръсено с екзотизъм и мистика.

Във втората си част, филмът като че си дава сметка, че прекалява с образите, подобни на реклама на лютеница и за да се разграничи от туристическа екзотизация на България, ни води на кампания по налагането на невръстната художничка Нина на международния арт пазар. Детето бива снимано в носия, на снимките пее и „Мистерията на българските гласове“ – един вид създателите намигат „наясно сме с клишетата за България“, което не пречи филмът да е изтъкан от клишета и стереотипи, че дори прочутото клатене на главата настрани за „да“ на българите се обговаря на едно място.
Трябва да идваш отдалече (Канада) и да целиш различна от българската публика, за да представиш един толкова захаросан образ на село, в което всички са творци, рисуват, събират се около лагерния огън, за да пеят… "Една българска роза" - еманацията на бг експортния кич. Песента звучи на два пъти. Първия път главният герой на филма, галеристът Михаил я назовава като пропагандното клише на режима; във втория, облъхнат от родната мистика, селската прелест и някоя и друга ракия, сам запява, макар и неохотно, помирявайки се с родината земя, която е напуснал преди време, но ето го – усетил майчинската й ласка, се чувства приет.
Началото на филма леко подвежда, че ще гледаме историята на Роза от заглавието, млада жена, преживяваща някаква модерна криза, но фокусът бързо се измества към баща й, споменатия българин Михаил.

Защо той е толкова сърдит първоначално на родината, не е много ясно. След смъртта на жена си, е заминал за Канада с невръстната си тогава дъщеря, но защо е развил омраза към всичко българско не узнаваме. 28 години по-късно, след неловки, бъбриви сцени и диалози с таксиджия, Михаил се озовава в селото оазис. Поводът за пътуването му е 8-годишното момиче вундеркинд, Нина от заглавието. Детето рисува "свише" (от показаните в кадър картини може да заключим, че диктуващият свише не е точно притежател на изтънчен вкус).
Нина с чистата си детска душа обяснява на Михаил, че не иска да живее в Италия, свързана е с родната земя и не иска да я напуска, той, на свой ред се помирява с родината и на финала на филма говори за отговорностите си пред картините на невръстното дарование и за дъщеря си, която може би не е имал право да изтръгне от родната земя без да я пита. Всеки да си стои там откъдето е, май ни казва филмът, камъкът си тежи на мястото, ако ще произвеждаш изкуство, дълбай от родния кладенец – иронично е точно мултинационална копродукция да отправя подобно послание. Пък и българското село, с целия си мизансцен, спокойно можеше да е македонско, косовско, сръбско или румънско. Детското присъства по сходен начин като неизменно мъдро, духовно, чисто и донемайкъде стереотипно. Насред етнографската идилия и инфантилност, Галин Стоев съумява да стои пристойно и с неповяхващия си аристократичен чар прави филма гледаем.

Чест прави на копродукцията, че е привлякла талантливи български актьори. В края на филма Михаил тропа на вратата на сестра си, изиграна от Светлана Янчева. Така както добрите автомобили, простете плоската метафора, ускоряват от 0 до 200 за броени секунди и Янчева може органично да вземе курс от намусена враждебност до матриархална ласкавост и приемане, и точно това прави – хока Михаил десетина секунди екранно време, правейки сцена на масата пред семейството си, след което го приласкава в сестринската си прегръдка. Защо той не й се е обадил 28 години, с какво сцената със сестрата променя разказа, казва нещо ново за героя или допринася за повествованието, не е съвсем ясно. Също и защо една толкова ярка и талантлива актриса бива използвана в периферна сцена, която по-скоро натежава и променя ритъма.

В последните 30 години съвременни български художници създаваха артинсталации, които изследваха или иронизираха образа и възприемането на България от чужденците, примерно в европейски филми, където българите се споменават като автокрадци, проститутки, измамници или и трите едновременно. „Нина Роза“ бяга от тези стереотипи, но хлътва в другите, гравитиращи около образа на “благородния дивак“, човекът, останал непокварен от цивилизацията и готов да показва на всеки чужденец прелестите на родната си страна. А това си остава също толкова убог и стереотипен образ, сякаш излязъл от кандидатстудентска творба, създадена, за да атакува перспективна академична специалност.