Безкрайни редици празни къщи се роят в късометражния филм „Лисици“ на ирландеца Лоркън Финеган. Именно тези необитавани жилищни комплекси са символът реакция на „мита за келтския тигър“, който визира бума и последвалия срив в икономиката на Ирландия в началото на 21. век. Докато природата буквално нахлува на четири лапи в живота на главните герои от „Лисици“, за да разтърси и разкъса техните взаимоотношения (иначе стабилна бездетна хетеронормативна двойка), Финеган сякаш още през 2011 г. е подозирал, че подобен лесен изход от дихотомията природа/култура няма. Осем години по-късно гледаме „Вивариум“, пълнометражният осъвременен вариант на по-ранния му проект. Когато двойката Том (Джеси Айзенбърг) и Джема (Иможен Путс) попада случайно в квартала чудо „Йондър“ (почти омоним на английското wonder), те не подозират, че планираният оглед на къща в предградията ще се окаже техен затвор. Още в началото си филмът заявява залога си на критика на нуклеарното семейство и социалните конвенции, които го определят като градивната единица на обществото, но използва негативна логика на репрезентацията: обществото отсъства, тъй като Том и Джема са единствените хора в цялото предградие. Филм, подходящ за гледане по време на карантина, който ще ви улесни с липсата си на хора. Е, дори когато няма човек, очевидно все пак може да има проблем.

Присъствието на двамата превръща филма в камерен, а декорите са перфектно мултиплицирани еднотипни къщи, дворове, улици, завои, които камерата улавя както в близък план, така и отвисоко (тогава се сещаме както за Pac Man, така и за „Догвил“). Разпънат между остранения хумор и задушаващата статика, “Вивариум” е повече филм - вакуум, отколкото място за живот, както заглавието на филма свидетелства с латинския си корен. Можем дори да продължим аналогията с аквариум с прозрачни стени и това ще съвпадне с авторовото намерение да покаже един херметизиран, стилизиран и най-вече изкуствен свят, в който са „спуснати“ две живи същества. Джема се оплаква, че храната в къщата няма вкус, а единственото убежище, което има „мирис на живот“, е колата ѝ, отдавна останала без гориво. Животът формално присъства в този привиден рай предградие, но изпразнен от съдържание. Къщите са симетрично разположени, стените им срещат земята в прави ъгли, а покривите, праговете и улуците са изрядни перпендикуляри и равностранни триъгълници. Геометрията на филма е съвършенство в повторение на формата, което, независимо от огромната площ на това усвоено пространство, въздейства клаустрофобично.

Ако еднаквостта и повторението на формата дирижират естетическия план на филма, то в социално-политическия това дублиране личи в нормираното ежедневие, което героите са принудени да съблюдават. Ако асоциацията с „Шоуто на Труман“ вече напряга мислите ви, то е добре да се каже, че „Вивариум“ борави по-деликатно със социалната си критика и заслужава повече от тематично сравнение. Това, че формата на човешките взаимоотношения (мъж-жена) е изпразнена от съдържание, става ясно от правилата и регулациите, които влизат „отвън“. И по-точно от това, че ги очакваме. Джема и Том се подкрепят в опитите си да се измъкнат от капана на „идиличния“ живот, но тъй като в кратката част от филма преди „Йондър“ става ясно, че те не са женени, „светът“, или абстрактното му изражение в безличните правила на квартала, ще трябва да ги изпита. В един решаващ момент на двойката се дава предизвикателството да отгледа дете срещу свободата им. Тук с тъжна усмивка се сещаме за „Омарът“, в който на новосъздалото се семейство в дистопичния Хотел ще бъде зачислено дете, защото „такъв е редът“. По подобен начин и във „Вивариум“ правилата функционират по саморазбиращ се и абстрактен начин: „защото така“.

Мотивът за повторението (през уподобяването и ехото) носи тук голяма илюстративна стойност, защото отглеждането на това дете (което Том не се свени да нарече „зловещ малък мутант“) минава през едни и същи ритуали, макар и изпълнени с огромно отвращение, като семейна закуска, игри и завиване за „лека нощ“. Момчето обаче сякаш не развива собствен глас, а повтаря казаното и дори копира интонацията на двамата си заварени родители. Разговор във филма така и не се случва, а когато (очаквано) връзката между Том и Джема се разпада, тишината се запълва от звуци – както от естествените на дъвчене, стъпки, пералня, така и от шумове (музикалният дизайнер на филма е не кой да е, а Кристиан Андерсен, работил върху „Нимфоманка“, „Антихрист“, „Само Бог прощава“).

Разочароващото не се крие във факта, че връзката ще се срути под неимоверното напрежение и продължителните опити да не бъдат нуклеарно семейство, а по-скоро в това, че се срутва едва след като сюжетът ги разделя по социално обусловените полови роли. Том, който е градинар, започва да копае дупка в двора, която заема цялото му внимание и време. Докато мъжът „се труди“, жената домакинства и започва да се грижи за детето в къщата. Така иначе бунтуващите се персонажи се оказват в доброволен, но недостатъчно мотивиран плен на половата нормативност. Особено отвращение предизвиква реакцията на Джема, която трябва да приемем като привързаност към малкия: „Ти си мистерия, която аз ще разкрия“. Това не е нищо повече от затвърждаване на стереотипа за жената спасителка в множеството мъжки наративи, били те съпрузи или синове.

Като цяло „Вивариум“ е предвидим филм с амбиции, който, вместо да затяга хватката си, постепенно я отпуска точно когато иска да заяви своята дълбока истина. И тя е дълбока, защото е заровена. В края си филмът се превръща в психеделичен трип с подове, които поглъщат тела, неонови светлини обагрят иначе студената синьо-зелена палитра на филма, камерата трепти и сякаш отлепва пластовете на репрезентираното, но точно тогава зрителят е най-подценен. Очевидно всичко се свежда до майката и лесният фройдистки прочит е направо обиден. Но за тези, които няма да се примирят с факта, че сценарият издиша и подценява зрителя си, можем да се смилим и да кажем, че филмът дава достатъчно идеи и за друга интерпретация. Идеята за опозицията между природа и култура може би все пак присъства, както в предния късометражен проект на Финеган, но под друга форма. Ако разширим тази опозиция с идеите за зависимост и свобода, то „Вивариум“ ни показва, че няма просто свобода. И по завидно хитър начин твърди, че ако човек рови достатъчно надълбоко в миналото, ще пропадне в своето бъдеще.