Не е ясно дали „Тенет“ е висококонцептуален екшън трилър, вдъхновен от богатата на тропи и чаровни клишета традиция на филмите за Джеймс Бонд, или най-амбициозният, но за жалост, неуспешен и плосък опит на Кристофър Нолан да рециклира и доразнищи любимата си проблематика – тази за природата на времето. Най-вероятно истината е някъде по средата, което ще рече, че новият творчески пъзел на британеца едва ли представлява нещо повече от един поносим кинематографичен продукт.

Насред пандемията, когато кината тепърва плахо започват да прожектират нови филми, посредствеността на „Тенет“ изглежда немислима – все пак за някои това трябваше да бъде събитието на годината, което да ни припомни защо един лаптоп никога не може да замести аудио-визуалния пир, очакващ ни пред големия екран. Може би затова феновете на Нолан безуспешно се опитват да наложат идеята, че този палиндромен епос е поредният му безупречен хит, въпреки че в сюжета, монтажа и звуковата обработка е пълно със съмнителни избори, възпрепятстващи способността на зрителя да проумее залозите на историята и да емпатизира на и без това крайно сивите ѝ герои. И въпреки че недостатъците на „Тенет“ донякъде търпят интерпретативна преработка и могат да бъдат оправдани като „концептуални“, това сякаш напълно зависи от мазохистичната доброжелателност на публиката да (до)върши работата на режисьора, който сякаш въобще не се е интересувал кой ще гледа и „разбере“ неговите умозрителни наратологични експерименти. Всичко това би било простимо и дори очаквано от някоя артхаус продукция, но в контекста на един холивудски блокбастър претенциите на Нолан издъхват под тежестта на грандиозните екшън сцени, които карат всеки опит за интелектуализация на случващото се да изглежда нелеп.

И все пак концептуалната страна на филма трябва да бъде разгледана, за да се удържи неговото най-силно качество, а именно, че става за гледане. На първо място, Нолан някак мързеливо намеква, че образите му са формални структури, съвсем нарочно изпразнени от съдържание – неслучайно главният герой се казва просто Протагонист (букв. „главен герой“, гр.), а злодеят (и не само той) е кръстен на известния латински палиндром Sator Arepo Tenet Opera Rotas. Това най-вероятно е с цел „Тенет“ да се превърне в метакоментар върху жанровите си конвенции или във формула, съдържаща и разиграваща всяко екшън клише до безкрай (все пак в края на филма се разкрива, че сюжетът е кръговиден и вечно повтарящ се). Оказва се, че повествованието е затворена система, онагледяваща границите на способността ни да разказваме оригинални истории за спасяването на един свят, който изглежда все по-обречен. Неслучайно в мегаломанския наратив на „Тенет“ има нещо крайно предъвкано и носталгично. Героите говорят за нова „ледено“ студена война с бъдещето, което се опитва да унищожи настоящето посредством оръжие, оприличено на времева атомна бомба, попаднала в ръцете на малтретиращ жена си руски олигарх (перфектния злодей за всеки неолиберал, бленуващ за времето на СССР, когато Западът/светът е имал ясно дефиниран враг).

Това реанимиране на клишета и теми от близкото минало изглежда още по-парадоксално, ако се вземе предвид, че „Тенет“ е всъщност филм за глобалното затопляне, заради което хората след 200 години ще се опитат да обърнат посоката, в която тече времето на света им, унищожавайки по този начин нашето настояще. В крайна сметка това е един твърде актуален въпрос, изискващ нови/колективни форми на героизъм, а не невротични опити да се открие антагонистът в разказа на нашето съвремие, за да стане изкупителна жертва на тревогите ни. От тази гледна точка Протагонистът не може да разреши големия проблем, оправдаващ неговото съществуване, тъй като носталгията на Нолановия разказ по времената, когато врагът не е бил в огледалото и силният американец спасява света (и почти безгласната жена жертва), го обрича на безсилие. Тогава не трябва да е изненада, че ако следваме логиката на филма докрай, излиза, че настоящето бива спасено на цената на опустошеното от нашия начин на живот бъдеще. В този смисъл единственото нещо, наистина опазено от Протагониста, е светът, в който той (ще) е винаги главният герой.

Въпреки че концептуалният пласт на филма привнася малко дълбочина в иначе хаотично и неуморно препускащите екшън сцени, някои от творческите избори/прищевки на Нолан могат да откажат всеки зрител от търсенето на какъвто и да било интерпретативен ключ. На първо място, това се забелязва на нивото на звука, защото музиката на Лудвиг Йорансон (правил саундтрака на „Черната Пантера“ и „Мандалорецът“) на моменти заглушава напълно оскъдния диалог, чиято функция е жизненоважна, ако искаш да разбереш как работи „обратната ентропия“ в света на „Тенет“ и да схванеш всички сложни обрати, произлизащи от пътуването напред-назад във времето. На всичкото отгоре от това страдат и композициите на шведа, които сами по себе си прекрасно рамкират екшън сцените и изпъкват като особено вълнуващи и експериментални попълнения в дискографията му. Ако филмът обаче бъде гледан без субтитри (както на мен ми се наложи в Англия), изпъква абсурдът на сцените, в които цели разговори изчезват зад електронния тътен на все още незапочналия екшън. Нолан сякаш вече не може да понесе собствената си комплексна псевдонаучна експозиция и трескаво размива границата между диалога и адреналиновите вълнения на експлозивните битки.

Сигурно заради това в началото на филма Клеманс Поези се поява в ролята на учен само за да ни обясни набързо как се стреля с „обърнати куршуми“, преди да успокои Протагониста (и нас), че не трябва много да мисли как работят нещата, а просто да ги усети интуитивно. Ако вземем съвета ѝ присърце, може би бихме могли да си „обясним“ (или по-скоро да почувстваме) и функцията на безсмислено скроения монтаж, който превръща последния сблъсък с лошите в почти неразгадаем поток от експлозии, патрони и търчащи (напред и назад във времето) командоси, като че ли борещи се с неясен враг. Всичко това сигурно отново щеше да бъде простимо, ако ставаше дума за филм на Майкъл Бей (и в действителност последните сцени ми напомниха по нещо на „Трансформърс“), но постоянните нерешителни опити на Нолан да остроумничи с плоски метафори и евтини драматургични похвати/обрати, пречат на зрителя да се отпусне спокойно в седалката си и да се наслади на „фойерверките“.

В края на краищата по всичко личи, че „Тенет“ не оправда очакванията на публиката и индустрията. След като неколкократно се отлагаше отварянето на салоните заради въпросния „филм месия“, сега все пак една от най-големите вериги кина - Cineworld, обмисля да прекрати временно дейността си, тъй като премиерата (по ирония на съдбата) на новия „Джеймс Бонд“ е била отложена. Изглежда, че „Тенет“ като своя Протагонист спасява единствено себе си – удържа своята приятна за гледане шизофренна посредственост цели два часа и половина, след което загатва на зрителя, че трябва (да си плати) да го гледа отново (с риск за здравето си при това), за да доразгадае мистериите на палиндромната му структура и да оцени гения на Нолан. За щастие обаче, в интернет има вече безброй статии и клипчета, които правят дисекция на филма и тотално обезсмислят евентуалните повторни посещения на киносалона и каквито и да било опити историята да бъде мислена и интерпретирана в „реално време“. Благодарение на това зрителят може да се отпусне и да се наслади на екшъна, преди да се образова набързо в Ютюб след финала на прожекцията, когато неволно ще изпусне едно апатично палиндромно „аха“, отговарящо напълно на „леденостудените“ идеи на Нолан.