Кой Даниел Радклиф този път? Този, който рапира азбучната аеробика на „Блекалишъс“, или другият, който прави вогинг в Дивия запад от третия сезон на „Чудотворците“? Този с рогата, онзи с „присадените“ пищови или пърдящият, любящ и хвърчащ труп от Swiss Army Man на другите двама Даниеловци? Боя се, че никой от тях, макар и новият филм, в който изпълнява главната роля, да е напълно в логиката на чудашките му превъплъщения след „Хари Потър“. „Странен“ на Ерик Апел е „портрет“ на един симпатичен образ от американския шоубизнес – Странния Ал Янкович, – но въпреки предмета, заглавието и метода си е приспиващо конвенционален.

Ал Янкович (1959) – известен с това, че пародира хитови песни от различни жанрове, като замества текстовете им със свои, свири ги на акордеон и/или им прави алтернативни видеоклипове – нахлу в България през 90-те, яхнал вълната на „Нирвана“. Новостите тогава идваха хаотично и без контекст (затова и го наричаме „Янкович“, въпреки че в родината, семейството и личната си история той е Янковик), та не съм сигурна дали необичайността му се усети на фона на тогавашното ни непознаване на Запада, на английския и на твърде американските обстоятелства около него. Но забавното в превръщането на Smells Like Teen Spirit в Smells Like Nirvana се разбра от раз. Изказът на Кърт Кобейн не е от най-разбираемите, а клипът на Smells Like Teen Spirit е странна смесица от енергия и апатия – тези две неща бяха хванати и завъртяни от Янкович във видео, което почти идеално повтаря „Нирвана“, но с малки добродушни „поправки“: зад певеца с огъваща се китара се явяват крава, горящ човек, мажоретка с гъста четина под мишниците и „байчо“ в балетна пачка, а думите на оригинала са подменени с шеговита имитация. Сред другите прочути пародии на Странния Ал Янкович са Like a Surgeon (по Like a Virgin на Мадона) и Eat it (по Beat it на Майкъл Джексън); една от най-духовитите е White and Nerdy (по Ridin на рапъра Камилионер); една от най-изобретателните – Word Crimes (която превръща глуповатата и проблемна Blurred Lines в изискващо концентрация упражнение по английски правопис). От 15-ина годишен нататък чудатият Ал – единствено дете на обичливи родители – е прекроил десетки парчета, в това число на „Куин“, „Дайър Стрейтс“, „Ред Хот Чили Пепърс“, Еминем и Лейди Гага, като намесите му са винаги дружелюбни, игриви, никога саркастични. Писал е и собствени песни, изнесъл е стотици концерти, продал е милиони албуми, спечелил е пет „Грами“ и като цяло е един харесван и приветстван образ, за когото хората оставят ей такива коментари в YouTube: „В реалния живот Ал действително е странен. Не пие, не пуши, никога не се е друсал, не псува, веган е, както и добър съпруг и чудесен баща“.

Някак от само себе си идва, че който тръгне да описва Странния Ал Янкович, трябва да подходи в неговия дух и с негова помощ. Така именно е постъпил Ерик Апел още от първото си хрумване по въпроса – триминутна късометражка от 2010 г., формулирана като трейлър за бъдещ филм, в който ролята на пеещия комик се изпълнява от Арън Пол. Със същия сюжет, но разтеглен и накичен, излезе и тазгодишният „Странен“, вече с Даниел Радклиф в центъра (избран впрочем по инициатива на самия Янкович, впечатлен от едно негово изпяване на Менделеевата таблица по телевизията). Радклиф успешно влиза в хавайските ризи, къдравата грива, мустака, акордеона и зубърското излъчване на Янкович, а Апел прави на шега онова, което музикалните биографии в игралното кино правят с изключителна сериозност: описва пътя на главния си герой от клето детство и почти случайна среща с музиката през първи опити пред публика, първи успехи, поява на всемогъщ импресарио, първи брак и първи изневери, лаври, алкохол и дрога, първи провали на ново равнище, бързо пропадане и зли папараци и вълнуващо завръщане за капак (алтернатива: трагична смърт). Документалните филми за музиканти следват същата схема, в която вкарват и архивни материали и „свидетелски“ обяснения от приятели, познати, колеги, специалисти, други звезди. В „Странен“ Апел (в сценарна комбина с Янкович) прилага гореописаната рецепта, като за комичен ефект преобръща истината за своя герой.

На Янкович са приписани неприсъщите му: маниакален баща; среда, в която страстта му към акордеона е разглеждана като престъпление; бурна любов с Мадона (не само свръхамбициозна певица, но и международна наркокралица); завист и плагиат от страна на Майкъл Джексън (който копира Eat it в Beat it); нетрезвост и агресия. И тук се изчерпват свежите идеи как да се газира и наелектризира недраматичният му живот. Принципът на действие на филма се износва още в първите минути и нататък е едно циклене, което не подхожда на любовта към ексцентричното нито на Янкович, нито на Радклиф. Последният е в обичайната си добра форма и с обичайния си завиден ентусиазъм, които обаче отиват напразно. Да не говорим, че за европейската публика множеството препратки към американския делник и американската развлекателна индустрия са разпознаваеми само частично (през целия филм вървят позовавания на типично щатски места, хора, събития, предавания; както сред персонажите, така и сред изпълнителите има звезди). Все едно си канен на семейно празненство, в което семейството се развлича с вътрешни смешки – и да ги хванеш, за теб те са без емоционално значение...

Мнозина сравниха „Странен“ с два лъжедокументални филма за певци, продуцирани от Джъд Апатоу: „Стъпвай тежко: историята на Дюи Кокс“ (за възхода и падението на един кънтри певец ала Джони Кеш) и „Попзвезда: никога не спирай да не спираш никога“ (за отцепника от една момчешка група). Сравненията са преобладаващо в ущърб на „Странен“ – докато той е един безкрайно развлечен виц, „Дейл“ и „Попзвезда“ имат плътни сюжети, голям брой комични завои и впечатляващ оригинален саундтрак. Те обаче са за сборни образи, занимават се с клишетата около музикалната знаменитост в живота и в киното, а „Странен“ се опитва да „смени текста“ на един реален живот. Затова аз бих го сравнила по-скоро с  „Няма ме“, който подменя реалността с фикция, но по най-екстравагантен начин. В него Тод Хейнс взема Боб Дилън и „разлага“ творческата му личност на шест аспекта, всеки от които поверява на различен актьор (от Хийт Леджър до Кейт Бланшет). Големите артисти имат много лица, казва „Няма ме“ и дори не споменава името на Дилън, без за миг да престане да го представя и тълкува. И в това сравнение „Странен“ губи: по странност, по свежест, по смисъл.